Лине Кобербьол
Властта на музиката (5)

4. Човекът от Бард

Да се видиш с Кед се оказа нелека задача. „Звездна музика“ в лицето на Ал Гатор с въздушните целувки, бе закарала „Бримстоунс“ в голяма ферма край Хедърфилд и им бе подсигурила охрани, както подобава на новоизгрели звезди. Първо се опитахме да го интервюираме за училищния вестник. Де такъв късмет!

— Съжалявам, сладурчета — рече Ал Гатор. — Кед не дава интервюта за местни медии.

Като че изобщо не ни помнеше. Но пък, разбира се, много неща се бяха случили от концерта „Звезден експрес“ насам. Освен всичко друго, господин Гатор бе станал много, ама много богат човек.

Отвратена, върнах на Уил мобилния й телефон.

— Не става — рекох. — Нямаме национално разпространение.

Някакъв ученик бутна лакътя на Уил и тя едва не изпусна телефона, но той продължи нататък, без да се извини. Дочухме мънкащо, фалшиво изпълнение на „Отсега завинаги“.

— Може би просто ще успеем да се промъкнем вътре — предложих. — В края на краищата, имаме магически сили. Че колко ли ще е трудно?

* * *

Прочути последни слова, помислих си аз, докато лежах върху мокрото и пълно с овце зимно поле над, както я наричаха сега, фермата „Бримстоунс“. Имаха огради. И кучета имаха. Имаха аларми и камери. А охраната им бе с такова телосложение, че пред тях планинските горили изглеждаха дребосъчета.

— Аз може и да се оправя с кучетата — рекох. С изключение на Лийфи, който упорито се цупеше, успявах да накарам животните да ме харесат. — Уил вероятно ще се спазари с камерите и алармите. Ама останалото?

— Не можем да правим неща, които бият на очи — настоя Корнелия. — Може да сме извън града, но все пак наоколо има хора. Искам да кажа, и други хора освен Гатор и неговите горили.

Беше права, макар че в момента наоколо имаше повече овце, отколкото хора. Една от тях, дружелюбно агънце с нашийник и звънец с изписано на него името „Моли“, постоянно се опитваше да ми изяде ръкава.

— Ако можехме да станем невидими, щеше да е добър номер — промърморих с копнеж и нежно отблъснах любопитния нос на Моли. — Но май още никой не му е хванал цаката…

Всички глави наоколо се заклатиха.

— И без това нямаше да ни прекара зад оградата — рече Уил. — Освен ако не успеем да се промъкнем през нея с доставките или нещо такова.

— Хммм — рекох замислено. — Добра идея…

* * *

— В следващия си живот — изсъска Уил — не бих искала да се преродя в кашон с банани.

Знаех какво чувства. Да те подхвърлят в каросерията на микробус заедно с половин тон бакалски стоки и още четири момичета определено не се вписваше в представата ми за приятно изкарване.

— Този кара като луд! — възкликна троснато Тарани. — Надявам се, че няма да блъсне някого!

— Сигурно се ядосва заради закъснението.

Вероятно е много дразнещо три сънени на вид овце ненадейно да ти преградят пътя. Но това накара доставчика да спре и да слезе от камиона, което, от наша гледна точка, беше главното. Докато се мъчеше да натири овцете обратно в нивата, ние припряно се качвахме в каросерията отзад.

— Не биваше да дърпа така Моли за врата — смънках. — Тези овце се държат съвсем дружелюбно, няма нужда от грубости.

— Не всеки може да се разбира с животните като теб — рече Корнелия.

— Шшшт! — изшътка ни Уил. — Май стигнахме до вратата…

Камионетката спря. Високоговорителят изскърца, шофьорът отговори нещо и подкара.

— Вътре сме — прошепна Тарани. — Уил, не мислиш ли, че ще е по-добре да…

— Работя по въпроса — обади се Уил.

Лицето й беше съсредоточено. Секунда по-късно моторът на колата заглъхна. От другата страна на тънката метална преграда се посипа поток от сърдити ругатни.

— Май днес не му е ден, а? — изкисках се аз.

Вратата се затръшна. После се разнесе скърцане от вдигане на капак.

— Сега — подкани ни Уил. — Излизайте. Тихо!

Измъкнахме се възможно най-безшумно. За щастие шофьорът бе погълнат от проблема с двигателя. Свряхме се зад един плет и веднага щом престанахме да се виждаме от шосето, Уил накара мотора отново да запали. Стреснатият шофьор се изправи толкова внезапно, че прасна едрата си глава във вдигнатия капак на колата.

— Не му е ден, и това си е — прошепнах.

— Не бъди толкова самодоволна — скастри ме Тарани. — Той нищичко не ни е направил, нали така?

— Не, но с Моли не беше особено любезен.

Внимателно се промъкнахме по-близо до фермата и останалите постройки — притичвахме от храст до храст, от прикритие до прикритие. А Уил нареждаше на всички наблюдателни камери да гледат в другата посока.

— Мястото е обширно — отбеляза Тарани. — Той може да е навсякъде. Откъде да започнем?

И тъкмо тогава до нас достигна звук, едва доловим, откъм постройката, която явно преди е била плевнята, когато фермата си е била ферма. Звук от китарни струни.

— Какво ще кажете да е оттам? — посочих вратата на плевнята.

* * *

Старата плевня заемаше огромно, мъждиво осветено пространство. Очевидно я превръщаха в студио, но работата далеч не беше завършена. Голяма част от помещението заемаха скелето и найлони, миришеше силно на прясна боя.

В полумрака китарата отново звънна.

Спрях рязко, защото този път нямаше съмнение. Това беше „Сродна душа“ на Кед и никоя друга — нея не можеш да я сбъркаш. Погледнах към Хей Лин. Тя кимна. Определено бяхме дошли където трябва. Запромъквахме се тихо напред, като не се отделяхме от сенките.

Той седеше върху преобърнат сандък и тихо свиреше. И дори сега — колеблива, плаха, в процес на композиране — новата песен бе завладяващо красива:

Дойдеш ли там, до завоя на пътя,

дето залезът блещука във прахта,

де тревожните почиват,

там, където свършва пътят

тъй безкраен, а до тебе — верни хора,

у дома,

у дома,

да откриеш какво си загубил.

Защо всяка песен, която това момче изпява, е толкова тъжна, помислих си. На такова място — де тревожните почиват и където свършва пътят тъй безкраен — не можеше да пристигнеш. Беше невъзможно. И тази невъзможност не беше в думите, беше в гласа. Сетих се за Фиона, с пресипналия глас, която бе пяла с часове, обляна в сълзи. Ако запишеха тази нова песен, щеше да има още Фиони. Хиляди.

— Трябва да престанеш — чух се да казвам.

Уил заръкомаха яростно, но вече беше късно. Беше ме чул. Акордите замлъкнаха и той се обърна — опитваше се да види кой говори.

— Кой е? — попита тихо. — Кой е там?

Излязох иззад найлона.

— Аз — отвърнах. — Запознахме се на шоуто „Звезден експрес“.

Това беше малко преувеличено, разбира се. Не можеш да наречеш запознанство един поглед през препълнена с хора стая. Но горе-долу беше вярно.

Той се втренчи несигурно в мен.

— Ти да не беше от… онези момичета в зелено и бяло?

— „Джейд систърс“. Да.

Почувствах се поласкана, че ме помни. Като глупачка.

— О!

Не зададе нито един от въпросите, които се очакваха: какво правиш тук, кой те пусна вътре и тъй нататък. Сякаш просто прие, че съм там. Само за миг погледът му стана почти толкова отнесен, колкото и този на Фиона.

— Китаристката ви… напомня ми за… — той млъкна и продължи по съвсем друг начин. — Един ден ще стане добра. Тя може да стане Музикант.

Произнесе думата „музикант“ по особен начин, все едно бе някаква титла. Почувствах се оскърбена от името на Кара — че тя вече си беше музикант, при това — добър. Но имах усещането, че от неговата уста това е висша похвала. Неговите критерии май бяха по-различни от нашите. Дори не бях убедена, че живеем на една и съща планета.

О… Мисълта ми се препъна и рязко спря. Ами ако… ами ако това не беше само израз? Ами ако той наистина беше от… отнякъде другаде?

— Защо каза, че трябва да спра? — попита ме той сериозно.

— Защото причиняваш болка на хората. Музиката ти е… вредна за тях.

Чувствах се ужасно жестока, че го казвам. Изглеждаше толкова беззащитен. Толкова тъжен. Но и това, разбира се, беше част от проблема.

Той остана неподвижен сякаш цяла вечност, вкопчил се в безценната си китара.

— Сигурна ли си? — попита най-сетне.

Кимнах.

— Твърде могъща е. Ние не сме свикнали с толкова силно въздействаща музика. Тя ни причинява болка.

Очите му изглеждаха почти свръхестествено огромни. Като че принадлежаха на нощно създание, а не на човешко същество.

— Но аз не зная какво друго да правя — прошепна той.

Толкова отчаян… Опитах се да се сетя за нещо положително и утешително, което да му кажа.

— Сигурно… можеш да правиш и друго. Освен да свириш и пееш.

Той погледна китарата си.

— Мога да правя разни работи от дърво — рече той. — Аз… навремето доста ме биваше в това.

Няма нищо лошо да си добър дърводелец, помислих си, макар че това не може да ти докара доходите на попзвезда.

А после се сетих за песента, която пееше. „Да се завърнеш у дома“.

— Кед — попитах го, — имаш ли нещо против да ми кажеш откъде си?

Той като че леко се притесни, после отговори:

— От едно място, което се нарича Бард.

— И как е там?

— Прекрасно — рече печално той. — Има толкова много музика. Всеки свири поне на един инструмент, всички пеят… Всички ядат, пият и дишат музика от деня на раждането си до смъртния си час. Бард е построен върху Музиката.

Докато говореше, той добиваше все по-мрачен вид.

— Звучи ми като страхотно място за живеене, ако си музикант.

Той се усмихна тъжно.

— Точно така, ако си Музикант — отново онова странно подчертаване на думата, все едно е с главно М.

— Защо тогава не се върнеш там?

Той рязко стана.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Просто не мога. Пък и без това не съм Музикант.

— Ти майтапиш ли се? По-добър от теб не съм чувала!

Той поклати мълчаливо глава.

— Не, не съм. Наистина.

— Кед… Къде точно е Бард?

— Далече.

Трябваше да попитам. Ако грешах, той щеше да ме помисли за ненормална, но трябваше да знам.

— Далече като например… на друга планета?

Той се вцепени. Обърна се. Втренчи се в мен.

— Откъде разбра?

Бинго! Въздъхнах. После пуснах най-лъчезарната си усмивка за спечелване на доверието.

— Слушай, Кед… Май е време да се запознаеш е моите приятелки.

Отне ни доста време да го убедим, че и ние имаме известен опит с другите светове. Но дори и след това той продължи да твърди, че не можем да му помогнем. Никой не можел.

— Защо? — попита Хей Лин.

Той погледна китарата си — изведнъж се беше засрамил.

— Мен… мен ме изгониха. Извърших Нарушение.

Нарушение? Това не звучеше толкова страшно. Като да нарушиш правилника за движение, нещо такова.

— Не си длъжен да ни разказваш, ако не искаш — рече Уил.

О, да, длъжен си и още как, помислих си. Искам да знам.

Той въздъхна.

— Щом разберете, вече няма да искате да ми помогнете — заяви той.

Звучеше съвсем убедено.

— Защо не?

— Първо на първо, защо искате да ми помагате? Защо изобщо се интересувате от мен?

— Ами… ами защото…

Защото така е редно, помислих си аз, но това някак си звучеше страшно лицемерно.

— Заради музиката, нали?

— Не съвсем.

Но трябваше да призная, че ако не свиреше така и не пееше така… ами, сума ти хора не биха го погледнали втори път.

— Разбирате ли, аз не съм роден с музикален талант.

— Да не би това да е престъпление? — възкликна Корнелия.

— Не. Но на Бард е много трудно, когато нямаш музикална дарба. Не сте били там и не знаете… там всичко е свързано с музиката. А аз просто не можех. Опитвах се, упорствах, но винаги ми казваха, че свиря фалшиво, че бъркам ритъма, че… просто всичко вършех не както трябва и дори не го чувах. Бях се родил без музикален слух. Обикновено хората бяха мили с мен. Казваха, че нямало значение, че в други области съм добър. Така си и беше. Но, разбирате ли, всички те са нищо в сравнение с музиката. Баща ми е Музикант. Един от най-младите, спечелили някога титлата. Не можех да понеса, че съм го разочаровал.

— И какво направи? — попита тихо Тарани.

— Отидох на… на едно забранено място. Кръгът на Тишината.

При последните думи гласът му потрепери, почти стихна. Той си пое колебливо дъх и продължи, явно решен, че трябва да научим и най-лошото:

— Казват, че ако си пожелаеш там нещо, понякога то се сбъдва. И аз си пожелах… Така отчаяно исках баща ми да се гордее с мен. Както и… Аня.

— Коя е тя? — попитах, но вече знаех от начина, по който го каза.

— Едно момиче. Прекрасно момиче. Исках да се оженя за нея. Но не мислех, че тя би ме взела, ако не стана Музикант.

Пръстите му докоснаха струните на китарата и изсвириха един-единствен нежен акорд. Изведнъж разбрах, че косата на Аня е тъмна. Със среднощен цвят — като акорда.

— И така, отидох в Кръга вдън горите. Легнах на черните камъни под разрушената арка. И заспах. Когато се събудих, слънцето залязваше, но знаех, че е още рано да се прибирам. Първо трябваше да свърша нещо.

Млъкна вбесяващо. Ръката му продължаваше да гали черното дърво на китарата. Този път не докосна струна, но въпреки това въздухът сякаш се изпълни с едва доловима тайнствена музика. Може би беше ехо.

— Какво? — попитах аз най-накрая. — Какво трябваше да свършиш?

— Да направя „Сродна душа“. От абаноса на разрушената арка.

Каза го толкова тихо, че едва различих думите.

— И? — подсказах. Не исках пак да млъкне.

— Отне ми цяла нощ — работех на лунната светлина. На сутринта вече имах тялото на китарата. Струните купих от един майстор на инструменти. Но останалото идваше от Кръга на Тишината. И изведнъж по чудо просвирих. Известно време трябваше да го крия и да се преструвам, че напредвам бавно. Но беше, сякаш се бе отворила затворена врата. Изведнъж разбрах за какво са ми говорили всички непрекъснато. Изведнъж започнах да го чувам. Беше все едно… все едно изведнъж да се излекуваш от глухотата.

Дори и през тъгата, която сякаш никога не го напускаше, радостта от откритието сияеше като светлина. Неволно погледнах „Сродна душа“. Всичко това — от една китара? Невероятно. Дори и да идваше от… как го нарече, Кръга на Тишината?

— Нарекоха го Късно пробуждане. Казаха, че било малко чудо. Но в края на краищата узнаха как беше станало това чудо. Старейшините се събраха в Кръга на Хармонията и произнесоха присъда над мен. Бях нарушил Закона на музиката, казаха. Бях създал Мерзост. И трябваше да бъда изпратен в изгнание. Отвориха пролука между Акордите на Битието и ме накараха да мина през нея. И сложиха звяр страж, за да ми попречи да се завърна. Пътят е затворен, не мога да си ида у дома.

Пръстите му отново погалиха струните и изтръгнаха акорд — звук, пълен със скръб и изоставеност. Пъстри очи, помислих си. Аня е имала пъстри очи.

— И сега аз имам музиката — рече той най-сетне. — И нищо друго.

Възцари се мълчание, дълбоко и неспокойно. И в това мълчание нахлуха Ал Гатор и трима от телохранителите му.