Лине Кобербьол
Властта на музиката (4)

3. Лудостта

Манията по „Бримстоунс“ помете Хедърфилд като лавина. В един миг никой не ги беше чувал, а в следващия са навсякъде — по радиото, в сутрешните новини, в музикалните магазини и на плакатите. Вече никой не си лепеше на шкафчетата в съблекалнята плакати на Лайза Ти. Никой не носеше фланелки на „Космик джам“. Изведнъж съществуваха само „Бримстоунс“.

Дори и моите приятелки Пазителки не бяха имунизирани срещу това.

— Хей, Корнелия! Да не си забравиш ключовете! — взех ги от масата в кафенето и й ги подадох.

— Да, благодаря… — отвърна тя и се пресегна с подозрително рязко движение.

Това ме накара да си отдръпна ръката и да огледам както трябва онова, което държах. Върху кръглия пластмасов ключодържател се мъдреше лицето на Кед.

— Охо, какво имаме тук? — възкликнах. — Поредната тийнейджърка, влюбена в звезда! Поредната жертва на ужасната лудост по „Бримстоунс“!

— Млъкни! — сопна се Корнелия. — Върни ми го!

Разбира се, веднага й го дадох. Почти веднага. Само се наложи малко да ме погони около масата — примерно около четири обиколки. Преди най-сетне да ме хване, вече бях разкрила, че нейният ключодържател с Кед си има и още една тайна — като го натиснеш, изломотваше един стих от „Отсега завинаги“.

— Не е ли сладурско! — рекох задъхано. Да, трябва да правя повече гимнастика.

Бузите на Корнелия пламтяха в алено.

— Продаваха се с намаление — измънка тя. — Купих го само защото беше евтин.

— О, да, убедена съм, че е тъкмо заради това!

— Прекрасно се разговаря с теб. Да не мислиш, че не знам какво си залепила от вътрешната страна на дневника си?

Мой ред беше да се изчервя.

— Това е друго. Купих я, защото…

— Защото беше евтина?

— Не, защото…

Защото и на снимката с автограф Кед изглеждаше почти по онзи начин — толкова тъжен, толкова самотен. Но не можех да й го кажа.

— Добре де, харесвам музиката му. Да не би да е престъпление?

* * *

Стана още по-зле. Ключодържателите и снимките с автограф бяха дреболия. Скоро всички започнаха да носят дрехи и прически като на „Бримстоунс“, а някои от момчетата заразнасяха евтини пластмасови копия на знаменитата китара на Кед — „Сродна душа“. Понякога сякаш коридорите на училище „Шефилд“ бяха населени единствено с клонинги на Кед. Как всичко стана толкова бързо? А хората все купуваха ли, купуваха. Нищо чудно, че усмивката на Ал Гатор се разширяваше все повече и повече всеки път, когато се появеше по новините.

Някои от съучениците ми бяха започнали да се шляят насам-натам с отнесен вид, като си тананикаха текста на „Отсега завинаги“. Със или без слушалки. Носеше се слух, че хванали някакво момче от училището да краде в един магазин — нямал пари да си купи новия албум на „Бримстоунс“ и очевидно смятал, че не може да живее без него. Две момичета се сбиха за яке с автограф от Кед и бяха отстранени от училище за две седмици.

А после, две седмици след „Звезден експрес“, Кара дойде при мен и каза, че има нужда от моята помощ.

— Заради Фиона е — рече тя. — Не е идвала на училище от няколко дена и не вдига телефона. Според мен й се е случило нещо. Моля те, ще дойдеш ли с мен у тях?

Никога не бях ходила у Фиона. Преди „Джейд систърс“ почти не се познавахме. Но Кара беше от моя клас, беше ми добра приятелка и очите й тъмнееха от тревога. Разбира се, съгласих се и предложих:

— Може би трябва да дойде и Хей Лин.

И така, днес след училище и трите отидохме в къщата на Фиона, където тя живееше с вечно заетия си баща.

Още щом слязохме от автобуса, „Отсега завинаги“ ни заля като вълна.

— Сигурно е тази — Хей Лин посочи спретната бяла сграда с четири балкона със зелен парапет откъм шосето. — Поне оттам идва музиката.

Позвънихме на входната врата, но никой не отвори. Най-сетне на един от долните балкони излезе жена.

— Приятелки ли сте й? — попита тя.

— Ъъ, да — отвърнах аз.

Не бях сигурна дали ще се зарадва, като го чуе. Изглеждаше така, сякаш й беше писнало и беше много сърдита.

— Тогава, моля ви, бихте ли я накарали да спре тази дандания? Така е вече повече от денонощие, а баща й е в командировка. Направо ще полудея!

— Ще я спрем — побързах да кажа аз. — Ако ни пуснете да влезем. Тя сигурно не чува звънеца.

— Нищо чудно — тросна се жената и хлътна обратно в апартамента.

Няколко минути по-късно входната врата избръмча и ние влязохме.

— На горния етаж, вдясно — рече Кара. — Ако поблъскаме по вратата, би трябвало да ни чуе въпреки музиката.

Почукахме. После задумкахме. После изкрещяхме името на Фиона. Абсолютно никакъв резултат.

— Ами сега?

— Не знам — рече Хей Лин. — Трябва да е тук. Може би не иска да вижда никого.

Трябваше да вземем и Корнелия, помислих си аз. Тя може да мести предметите със силата на мисълта си, а също — да отваря ключалки. Много полезен номер. С Хей Лин не можехме да направим почти нищо — не и без да се издадем пред Кара и всички останали в околността, че сме Пазителки.

— Тя ще се срещне с мен, независимо дали това й харесва, или не — рече твърдо Кара и надникна през отвора за писма на вратата в полутъмната стая. — Така си и мислех — измърмори тя. — Някой има ли химикалка, парче тел, или нещо подобно?

Парче тел? Какво смяташе да прави — да отвори ключалката?

— Аз имам химикалка — обади се Хей Лин и я извади от чантата си.

Кара я пъхна в отвора за писма и забърника вътре.

— Хванах го! — възкликна най-сетне тя и измъкна дълъг ластик през пролуката. На края му висеше ключ. Кара го пъхна в ключалката и отвори вратата на апартамента.

— Фиона? — повика тя. — Фиона, влизаме.

Все още нямаше отговор или поне не се чуваше от рева на музиката.

Някъде сред всички светове трябва място да има…

Някой пееше заедно с музиката, все едно в дует с Кед. Не звучеше като Фиона — този глас беше дрезгав и глух, по-скоро грачеше, отколкото пееше.

Но беше точно тя — Фиона. Седеше на пода насред стая, цялата облепена с плакати на Кед, отрупана с възглавници с лика на Кед и списания, от чиито корици тъжно гледаше лицето на Кед. Беше облечена във фланелка с неговия образ. Бейзболна шапка е надпис „Бримстоунс“ бе нахлупена върху късата й бяло-руса коса с козирката назад. Очите й бяха затворени. По лицето й се стичаха сълзи.

Място да се срещнем, миг да те обичам…

Хей Лин намали музиката. Без гласа на Кед за фон този на Фиона звучеше още по-зле. Дрезгав и заглъхнал — почти шепот. Но дори и без музиката тя продължаваше да пее и да се полюшва в такт с ритъм, който само тя чуваше. И това беше най-страшното.

— Фиона — Кара коленичи до нея, — Фиона, престани!

Тя прегърна приятелката си и успя за миг да спре непрестанното полюшване. Фиона най-сетне отвори очи.

— Толкова е тъжно — прошепна тя. — Толкова е тъжно…

— Може би трябва да направя чай — предложи Хей Лин, инстинктивно включвайки се в ритуала панацея за всички неприятности в нейния дом.

— Чаят няма да я оправи — рече Кара и ме погледна. — Махни диска. Извади това нещо от машината и го счупи!

Не беше ужасно, беше прекрасно. Прекрасна, прекрасна музика…

Но тогава погледнах обляното в сълзи лице на Фиона и разбрах какво има предвид Кара. Това беше прекалено. Това не беше нормално тийнейджърско вживяване. Това си беше истинска лудост, нездрава и вредна. Извадих диска от уредбата, сграбчих го с две ръце и го счупих.

Фиона изкрещя:

— Не! Ти го унищожи! Ти съсипа Кед!

— Чуй ме — рече й Кара. — Чуй ме, Фиона. Сега ставаш, слагаш едно яке и идваш у нас. Веднага!

— Защо? — попита Фиона. — Аз просто си слушам музика…

— Веднага! — настоя Кара и направо я изправи на крака. — Ирма, помагай…

Фиона сигурно бе седяла на пода много дълго. Краката й не я слушаха, а тя продължаваше да повтаря, че просто искала да я оставят на мира — измежду мрънкането, че съм й счупила диска.

— Ще оставим бележка на баща ти — рече Кара. — И съобщение на телефонния секретар, в случай че се обади. А сега да вървим!

По пътя до автобусната спирка Фиона постоянно затваряше очи и тананикаше песента на Кед. Наложи се Кара да я раздрусва, за да я накара да се държи що-годе нормално.

— Нещо не е наред — изсъсках аз на Хей Лин. — Нещо определено не е наред!

— Така е — прошепна тя в отговор. — И знаеш ли какво ми се струва? Това намирисва на магия!

Замислих се над думите й. А също и как изглеждаше Кед — все едно не е от този свят. Толкова отчаян.

— Може би ще е добре ти, аз и едни магьосници, дето ги познаваме, да отидем да се видим с господин Кед Попзвездата. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Хей Лин се усмихна доволно.

— Бива си ни за телепати! Тъкмо това си мислех и аз!