Лине Кобербьол
Властта на музиката (3)

2. „Звезден експрес“

Младата, талантлива и привлекателна госпожица Ирма Леър, новата комета в небето на попзвездите на Хедърфилд, ни приема в очарователния си дом, където живее заедно с гордите си родители и напълно незабележимия си малък брат, както и с милата си костенурка Ли…

Точно в този миц докато си фантазирах, Лийфи решително ме захапа за пръста.

— Оууу! Звяр неблагодарен! Нали уж си вегетарианец!

— Ирма, какво правиш? Дори не си се облякла, а вече е почти осем и половина!

— Храня Лийфи!

Е, нямах намерение да го храня с пръста си… Майка ми ме погледна отчаяно.

— Колко време отнема храненето на една костенурка? И я се виж. Та ти още не си се събудила, да не говорим за това дали си готова за училище!

Не се чувствах нито особено будна, нито особено готова. Така е, като водиш двойствен живот. Или май бе тройствен? С „Джейд систърс“ репетирахме винаги, когато ни се удадеше да откраднем малко време. А кой знае защо учителите продължаваха да настояват да си учим уроците и да си пишем домашните. Вкъщи имаше ужасно много скучни задължения като оправяне на леглата и изхвърляне на боклука. Много неразумно, когато е ясно, че си имаме далеч по-важна работа — но май всички възрастни наоколо бяха въвлечени в заговора „да не позволят на успеха да ни главозамае“. А на всичкото отгоре съществуваше и УИЧ. Като се сетих за това, нещичко ме жегна. Стореното си е сторено, а и Уил не е от онези, дето се цупят със седмици, дори не и с дни. На повърхността всичко вече си беше нормално. Но във всекидневието ни на приятелки и Пазителки се беше просмукало и друго. Не точно напрежение. По-скоро тя очакваше от мен да направя нещо. Да се извиня? Да призная, че съм сгрешила? Или още по-зле — да накарам „Джейд систърс“ да се откажат от участието в „Звезден експрес“, за да дам шанс на „Кобалт блу“?

Нямаше да го направя. Твърде силно го желаех. И не можех да оставя Кара, Фиона и Хей Лин да плащат за грешката ми. Кой знае? Може би щяхме да победим и без моята магия. Вече бяхме толкова по-добри…

— Ирма! Това е последният ти шанс или ще отидеш на училище пеша!

— Добре де, добре…

Навлякох един пуловер и набързо си измих зъбите. Разни подробности като ресане и оправяне на прическата щяха да почакат до първото междучасие. Странно, бъдещето на попзвезда оказваше ужасен ефект върху външността ми. Но все още не можех да си позволя да наема малка армия от моделиери, дизайнери и стилисти.

Успях да се класирам за часа по история — няколко секунди преди началото му. Е, ако се бях сетила да си взема и учебника… Де такъв късмет. География — вчера имахме. Английски — третия час. Математика имахме… хич не се сещах кога. Историята я нямаше.

— Пссст! — смушках Хей Лин, която седеше до мен. — Може ли да гледам от учебника ти?

Тя се надигна сепнато.

— Какво? Някой… ъъъ, извинявай, какво каза?

— Хей Лин! Ти спеше!

Тя се ухили смутено.

— Не, не спях. Просто… си почивах малко. Снощи след репетицията трябваше да довърша съчинението си по английски и стана доста късно.

Съчинение по английски… Ужасно подозрение се надигна у мен.

— Кога? — попитах. — За кога е?

Хей Лин ме погледна, сякаш бях откачила.

— За днес, разбира се! Нали не смяташ, че щях да си жертвам съня, ако беше за утре?

Затворих очи. О, не. Трябваше да се опитам да надращя нещо през обедната почивка. Можех и още сега да започна, ако господин Колинс не ме гледаше…

— Ирма, можеш ли да ни разкажеш какво знаеш за Индустриалната революция?

Е, това нямаше да отнеме много време. Отворих бавно очи и срещнах очаквателния поглед на учителя по история. „Звезден експрес“, побързай, ела! Отведи ме далече от всичко това!

След всичко преживяно от нас, вероятно бихте предположили, че съм се научила да внимавам какво си пожелавам.

 

 

Денят на „Звезден експрес“. Навсякъде заети хора опъват кабели, окачат прожекторите на Стойките, говорят по мобилни телефони, монтират декори. Бях идвала в „Купола“ един-два пъти, но никога не го бях виждала такъв. Зад кулисите кипеше оживена дейност, но с всички тези празни редове огромната зала приличаше на тъмна, пуста пещера.

— Извинете — обърнах се към някакъв мъж, облечен в лъскави черно-бели панталони със змийски десен и кожено яке с ресни. — Знаете ли къде трябва да отидем? Ние сме „Джейд систърс“.

Той се обърна бавно — вероятно за да ми даде време да се насладя на завихрянето на мънистените ресни и блясъка на обсипаните с кристали рамки на тъмните му очила. Цялостният ефект беше зашеметяващ.

— О, здравейте, сладурчета! — възкликна той. — Прекрасно е, че ви виждам. Прекрасно!

Главата му се издаде рязко напред като на атакуваща кобра и аз неволно отстъпих назад. Но той само млясна въздуха до бузата ми, а после направи същото с Хей Лин, Кара и Фиона, а след това и с Уил, Тарани и Корнелия, които бяха дошли за морална подкрепа.

— Вие сте участниците от училище „Шефилд“, нали, сладурчета? Ал Гатор от „Звездна музика“!

Той протегна ръка, сякаш целувките не стигаха. Доста влажна длан, както се оказа. Все едно докосваш хлъзгава жаба. Едва се сдържах да не се избърша в джинсите си.

— Тръгнете по този коридор и попитайте милата жена в спретнатия червен костюм. Тя ще ви обясни къде е всичко.

Очилата му се размърдаха и блеснаха — беше мярнал някого зад нас.

— Миличка! Колко прекрасно! — провикна се той и се шмугна покрай Корнелия, като подхвърли припряно — Доскоро, сладурчета!

Една наносекунда по-късно той мляскаше въздуха около една рокля, която сякаш крещеше „Правила ме е скъп дизайнер“ толкова силно, че момичето вътре в нея почти не се забелязваше.

Всички зяпнахме подире му.

— Мислите ли, че през цялото време се държи така? — попита тихо Хей Лин.

— Вероятно.

Тарани огледа неодобрително змийските му панталони.

— Този не знае ли, че мрежестите питони са застрашен вид? — изръмжа тя.

— Май не е точно от тези, на които им пука за спасяването на китовете — отбеляза Фиона. — Ал Гатор! Според вас това ли е истинското му име?

— Невъзможно! — заявих. — Няма толкова тъпи родители! Хайде, да вървим при милата жена с червения костюм. Надявам се тя поне да е по-нормална.

Както се оказа, тя беше наистина много симпатична, разумна и услужлива — показа ни къде да се облечем и ни даде програма, която включваше точки като: „пресконференция“, „грим“, „звукови проби“ и „генерална репетиция“. Най-отгоре, до името и емблемата на телевизионната компания, с големи букви пишеше „ДЖЕЙД СИСТЪРС“.

— Изглежда много… ами истинско — рече плахо Кара.

Кимнах. Знаех за какво говори. Бяхме тук. Това се случваше наистина. Някой ни вземаше много насериозно и ни отдаваше цялото си професионално внимание. Лека тръпка премина по гърба ми — донякъде от вълнение, донякъде от нерви.

Щом останалите влязоха в гримьорната (нашата собствена гримьорна с табела „ДЖЕЙД СИСТЪРС“!), Уил ме задържа.

— Ще използваш ли магия? — попита ме тихо.

— Ами… н-не знам — отвърнах, което си беше съвсем вярно.

През последните две седмици репетирахме здраво и бяхме много по-добри отпреди. Но тук можеше да има и групи, които са почти професионални. Как щяхме да изглеждаме там, как щяхме да звучим, ако не помогнех малко? Цял Хедърфилд щеше да ни гледа. Всички, които познавам. Не исках да сме последни. Ако се издъним, как ще погледна в очите когото и да било оттук нататък?

Уил дълго ме фиксира втренчено. Имах чувството, че почти знае какво ми минава през главата.

— Ще се справите чудесно — рече тя най-накрая. — Песента ви е хубава, костюмите ви са невероятни, а Кара е великолепна китаристка. Нямате нужда от магия. Трябва ви само малко увереност.

— Хей, нали ме познаваш — ухилих й се до уши. — Аз притежавам цялата самоувереност на света!

Но не беше така. Не точно в този миг.

* * *

Три часа по-късно вече бяхме зад кулисите. „Куполът“ беше претъпкан с народ — много повече, отколкото на надсвирването в училище. Оттам, където стояхме, всъщност не виждахме залата, но от наредените телевизионни монитори научавахме какво се случва. Навсякъде имаше прожектори и камери.

— Добре че не ни се налага да ходим, за да стигнем до сцената — измънка Кара приглушено. — Коленете ми така треперят, че краката просто не ме държат.

Въпреки грима лицето й изглеждаше бледо.

Намирахме се на малка платформа, която, както ни казаха, щяла да се плъзне плавно напред, когато ни дойде редът.

— Да се надяваме, че ще се получи нещо — мрачно отбеляза Фиона.

Тя постоянно трябваше да се удържа да не пипа косата си. Бяха й направили наистина суперприческа, някак си мека и стърчаща едновременно.

— Хей — опитах се да ободря всички, — спомнете си, правим го за забавление!

Първото изпълнение беше на момичето в скъпата дизайнерска рокля. Гласът й що-годе ставаше, но онова, което всъщност прикова вниманието на публиката, беше начинът, по който танцува.

— Вижте я — въздъхнах аз и посочих към един монитор. — На бас, че взема уроци от петгодишна!

— Мислите ли, че трябва да си направим и хореография? — попита Фиона.

— Кога, сега ли? — намръщи се Кара. — Я не се шегувай! За това са нужни дни наред репетиции. По-добре сме си така.

— И какво точно ще правим? — настояваше Фиона.

— Каквото ни се прави — отвърна Хей Лин. — Каквото усещаме, че пасва на музиката.

Публиката явно хареса момичето и го аплодира сърдечно. Мярнах я как слиза от сцената със зачервено лице — от щастие и, както ми се стори, от облекчение. Горещо се надявах скоро и по моето лице да се изпише същото…

Минаха още две изпълнения, но никое не беше на равнището на първото. А после дойде нашият ред. Една редица прожектори започна да мига. Един от сценичните работници вдигна три пръста, после два, после един… платформата, на която стояхме, се задвижи.

Залата беше претъпкана. И огромна. Гледах я пред себе си — изобщо не можеше да се сравни с онова, което виждах на монитора. Никога през целия си живот не се бях изправяла пред толкова много хора наведнъж. Устата ми съвсем пресъхна, запреглъщах трескаво. Щях ли изобщо да мога да пея?

Зъннн! Кара започна интродукцията, Фиона я последва на баса. Хей Лин се включи на барабаните — доста колебливо изсвири първите два такта, но после се стегна — ра-та-та, ра-та-та-та. Отворих уста. И… не можех да си спомня текста!

После видях това на видео. Майка ми ме беше снимала. Приличах на някое от онези животни, които понякога заслепяваш нощем на магистралата — вцепенено от светлината на фаровете, се блещи насреща ти в пълна паника.

Кара ме изгледа вбесено, но не изгуби самообладание. Просто изсвири отново солото си без издайнически паузи. И този път устата ми започна да произнася думите, без да се консултира с мозъка ми:

Училището свърши,

петък вечер е сега,

не знаех толкоз скоро

че ще стигнем до това…

Гласът ми звучеше малко силно по непознатата звукова уредба, но инак си беше съвсем нормален. Смайващо нормален.

… съвсем не предполагах

за тези свои чувства…

Всъщност започваше да…

Уоо, съботата е самотна,

уоо, неделята е зла…

… Започваше да ми харесва. Обземаше ме чувството, че се получава. Давайте, казах мислено на огромната публика. Това е забавно. Песента е хубава. Заслушайте се в нея. Вижте ни. Харесайте ни.

Кара страстно подхвана солото. Пръстите й летяха. Китарата й пееше. Момиче, ти си невероятно добра, помислих си — обичах я заради това. И публиката също я обичаше. Гръмнаха аплодисменти и изведнъж тълпата вече съвсем не беше страшна, а чудесна, и аз обичах всеки един от тях.

Нежна като сълза, мечтата се завърна…

Извинявай, Тарани. Може би другия път ще го изпея вярно!

Искам на училище да ида пак!

Последен акорд от Кара, гръмовен удар по чинелите от Хей Лин.

Леле, помислих си. Значи така звучи, когато три хиляди души плеснат с ръце, за да те аплодират.

Светлините примигаха. Платформата се плъзна обратно.

О, не, помислих си. Искам да остана там още миг. Моля ви! Но водещият вече обявяваше следващия участник. Времето ни беше изтекло. Всичките три минути и половина.

— Страхотно! — ухили се до уши Хей Лин. — Кога ще го повторим?

— След двайсетина минути — задъхано отвърнах. — Ако спечелим. Иначе може би никога…

— Все ще развалиш удоволствието на другите! — тросна се Фиона и съсипа прическата си с лъсналата си от пот длан. — Но ако спечелим наистина, ще трябва пак да излезем… Ирма, моля те, моля те, този път недей да забравяш текста!

— Да не би да намекваш, че съм сбъркала? — опитах се да си придам оскърбен вид. — Просто реших, че интрото на Кара е толкова прекрасно, че публиката трябва да го чуе още веднъж!

Кара се ухили и отметна влажен кичур гладка тъмна коса:

— Да бе!

* * *

Шоуто продължи. Момичето с танца все още беше сред най-добрите, които видяхме. Щяхме ли да я победим? Можехме ли наистина да спечелим?

— Ще ми се да бяхме в залата — измърмори Хей Лин. — Тук напрежението така е сгъстило въздуха, че се чудя как още дишаме. А и не е същото да гледаш шоуто само на екран.

Пийнах вода. Гърлото ми пак беше пресъхнало. Кара барабанеше с пръсти по масата — дългите нокти на ръката, с която свиреше, правеха трак-трак-трак, трак-трак-трак.

— Блестящо, сладурчета… — провикна се Ал Гатор и налетя да раздаде още змийски въздушни целувки. — Прекрасно! Страхотно интро, много нетрадиционно. А и костюмите ви ми харесват, сладурчета, много ми харесват…

— Благодаря — рече учтиво Хей Лин, когато той се плъзна да лепне въздушна целувка на някого другиго.

Трак-трак-трак. Ноктите на Кара продължаваха да потракват. Очите й бяха залепнали за екрана.

Предпоследният участник. Някаква момчешка група, казваха се „Бримстоунс“. Доста обикновена интродукция на баса, после…

Подскочих на седалката.

— Какво е това?!

Звук като… не знам, не знам как да го кажа. Сякаш китарата беше жива, сякаш можеше да диша, да се движи, да пее. Влизаше право в мен, под кожата ми, в сърцето ми. Толкова чисто. Толкова близко, сякаш между нас нямаше никакви разстояния.

Някъде сред всички светове

трябва място да има,

някъде сред всички светове

трябва време да има,

място да те срещна, миг да те обичам,

отсега завинаги…

— О — прошепна Кара, напълно вцепенена от звука. — И как пее…

Пееше солокитаристът им. Седях, втренчена в екрана, неспособна да откъсна очи от него дори за миг. Не че беше чак такъв хубавец. Косата му беше кестенява и дълга — не точно по модата. Лицето му бе изпито, а тялото му — може би прекалено кльощаво. Но музиката… музиката беше неземна. Нищо подобно не бях чувала преди. Буквално виждах мястото, за което той пееше. Огряно от звезди, прекрасно и невъзможно далечно. Високи дървета, обляно от ярка луна поле и някой, който слуша и се усмихва — момиче с копринено проблясваща на лунните лъчи дълга коса… Очите ми се замъглиха от сълзи, всички светлини, екрани, суетящи се хора изчезнаха, останаха само дърветата, полето, момичето… и Кед, чиито сиви очи бяха така изпълнени с копнеж, че той разкъсваше и моето сърце.

Кед… откъде знаех, че се казва Кед? Никой не ми беше казал името му. Бях го разбрала от музиката му. Истина като музиката му. И може би тъкмо затова да познаваш музиката му, означаваше да познаваш него самия.

Когато и последният омагьосващ акорд стихна, в залата се възцари мъртва тишина. Публиката стоеше съвсем неподвижна, като в транс. Знаех какво чувства. Исках той да засвири пак, толкова отчаяно го желаех, че дори не можех да помръдна.

А после се разрази същински хаос. Хората се изправиха на крака, катереха се по столовете, блъскаха се по пътеките. Като че всички искаха да се доближат до сцената. Дори не ръкопляскаха, само крещяха, свиркаха, пищяха за още. Но платформата вече беше преместила Кед и „Бримстоунс“ далече-далече и вместо тях пред публиката стояха две слабички момиченца с еднакви сини тоалети и каубойски шапки с пайети — последните участници за тази вечер.

Водещият се опитваше да продължи с програмата:

— А сега, приятели, върнете се по местата си и нека приветстваме топло Пеещите близначки…

Но думите му не оказваха на тълпата абсолютно никакво въздействие. Пеещите близначки изглеждаха уплашени до смърт. И аз на тяхно място щях да съм. Когато шест-седем фенове проникнаха през охраната и започнаха да се катерят по сцената, момичетата просто се врътнаха и побягнаха, размахали китари и руси плитки.

— Върнете го на сцената! — изкрещя едър мъж с костюм в радиостанцията си. — Не ми пука какво пише в програмата, само го върнете на сцената, преди да са потрошили залата!

Очевидно някой се подчини на заповедта. Скоро след това платформата с Кед и „Бримстоунс“ отново се появи на сцената.

— Моля — каза Кед в микрофона с тих колеблив глас. — Може ли малко тишина?

По чудо всички млъкнаха.

— Май… май ние спечелихме.

Възгласи и ръкопляскания, но този път по-тихи. Искаха да слушат какво им казва той.

— И си помислихме… може би искате да чуете песента още веднъж?

Зачудих се дали изобщо някой е питал журито. Нямаше време. Не че имаше значение — „Бримстоунс“ ни бяха прегазили, и ние си го знаехме. Как така никой не беше чувал за тях досега? Без съмнение всяка уважаваща себе си звукозаписна компания би сключила с тях договор секунди след като получеше демозаписа им…

После спрях да мисля за жури, за награди и за звукозаписни договори. „Отсега завинаги“ изпълни ума ми, сърцето ми, тялото ми и не бях способна на нищо друго, освен да слушам.

* * *

По пътя към вкъщи само мълчах в колата.

— Съжаляваш ли, че не спечели? — попита баща ми. — Нали знаеш, че не става всеки път.

— Знам.

— А и те бяха добри, нали? Тези „Джемстоунс“.

— „Бримстоунс“, татко.

— Както и да е. Не е точно моята музика, но не бяха лоши.

— Бяха прекрасни!

— Ето на, видя ли. Не е срамно да загубиш от някого, който просто е по-добър от теб.

— Не.

Но не беше заради загубата. Аз дори не бях очаквала да спечелим, просто не исках да се изложа напълно. И благодарение на Кара и останалите — бях го постигнала.

Не, онова, което ме правеше толкова мълчалива, онова, което ме караше да се чувствам някак тъжна и уплашена, беше изражението, което мярнах върху лицето на Кед сред тълпата зад кулисите. Другите четирима от групата се държаха точно както бихте очаквали от нова група, току-що спечелила първия си договор за запис — крещяха, хилеха се като малоумни и позволяваха на усмихнатия Ал Гатор да ги тупа по гърба. А онзи умееше да разпознава богатството, когато го чуе.

Но Кед…

Той продължаваше да държи китарата си, всъщност се беше вкопчил в нея, все едно тя е щит, който го пази от останалия свят. А сивите очи, големи и сериозни, на изпитото му лице, гледаха не щастливо, а напълно объркано.