Лине Кобербьол
Властта на музиката (2)

1. Наградата „Беси“

Сърцето ми тупкаше като лудо.

— Не мълдай! — изфъфли Хей Лин с пълна с карфици уста. — Осен ако не ифкаф да накапеф с кфъф телия си кофтум.

Лесно й беше да го каже. Нямаше тя да си отваря устата там, отпред, за да грачи текста. Всичко, което трябваше да прави, бе да думка по барабаните. Тъй де, това всеки го може, нали? Като в стария виц: как се нарича онзи, дето все се мотае с музиканти? Отговор: барабанист. Сетих се за него, но реших, че ще е по-добре да не й го разказвам точно сега — иначе като нищо щях да прокървя тук-там. Тия карфици изглеждаха доста остри.

— Кой ти харесва повече — този или този? — попита Уил, като надникна в съблекалнята, която използвахме за гримьорна. Държеше два сини филтъра за прожектор, които ми изглеждаха напълно еднакви.

— Левият — отвърнах.

Уил се озадачи:

— Сигурна ли си?

— Не съм. Съвсем еднакви са.

— Защо тогава каза „левият“?

— Защото поиска мнение.

Уил ме погледна така, сякаш ме мислеше за луда.

— Виж, каквото и да направиш, сигурна съм, че ще е чудесно — рекох. — И благодаря за помощта.

Тя се грижеше за осветлението и звука по време на нашето изпълнение. Всъщност за осветлението и звука на цялото събитие.

— Моля — отвърна Уил.

Но докато излизаше, забелязах, че леко поклаща глава, все още притеснена за душевното ми здраве.

В училище „Шефилд“ щеше да има надсвирване на групи, каквото се провеждаше кажи-речи всеки месец. И ако това беше обикновено надсвирване, сега щях да съм си вкъщи, най-вероятно под душа, щях безгрижно да планирам какво да облека и да се чудя кой ли ще свири. Вместо това стърчах тук с трепереща ледена буца там, където обикновено се намира стомахът ми, убедена, че ще забравя текста или ще пея ужасно фалшиво. И на всичкото отгоре ще получа отравяне на кръвта от убождане с карфица, ако Хей Лин не приключи скоро с това шиене. И все пак коя ли умна глава бе родила тази идея?

Ами… всъщност моята.

„Джейд систърс“ тогава ми се струваше прекрасно хрумване. Кара от моя клас е наистина добра китаристка. Като я погледнеш, не й личи — кротко тъмнокосо момиче, което по-скоро би ходило всяка седмица на уроци по пиано при някоя възрастна учителка по музика. Но когато включи китарата на брат си и удари жица, би могла да понаучи на това-онова повечето момчешки групи. Приятелката й Фиона, жизнено момиче с много къса и много светла коса — май я изрусяваше, — пожела да свири на баса. Моят глас си го бива, а и обичам да пея. Пък Хей Лин, освен дето щеше да свири на барабани, е необикновено изобретателна и ни измисли тези направо страхотни костюми. Така че поне щяхме да изглеждаме добре — ако полата ми не се свлечеше до глезените, след като задният шев се пръсне. Или Хей Лин поначало ми я беше ушила леко тесничка, или малко бях понапълняла през последните седмици. Знаех в кое от двете бих искала да повярвам, но бях наясно и кое е по-вероятното. Защо ли пицата е толкова вкусна?!

Така че, както вече казах, навремето идеята ми изглеждаше добра. Започнахме да репетираме заедно и според мен звучахме съвсем сносно. Затова записах бандата ни за надсвирването този месец. Кой знае? Можеше да се класираме втори или трети. Можеше дори да спечелим „Беси“ — наградата за най-популярна група на вечерта. Макар че, ако бъдем честни, щеше да участва поне още един състав, доста по-добър и къде-къде по-опитен от нас — „Кобалт блу“.

— Време е да излизате на сцената — обяви Корнелия и сложи още мъничко руж на Кара.

Сега вече гримът й беше съвършен — повечето големи модни компании сигурно с радост биха наели Корнелия за стилист, помислих си аз. Много мило от нейна страна, че ни помагаше. Всъщност беше много мило от страна на всичките ми приятелки от УИЧ… В края на краищата „Джейд систърс“ и надсвирването нямаха нищо общо с това, че сме Пазителки на Кандракар. Но май съвместното спасяване на някой и друг свят и победата над някое и друго чудовище допринасяха за укрепването на дружбата. Разбира се, ние сме много различни — че какво друго да очакваш от повелителките на Огъня, Водата, Въздуха и Земята и от Уил, която властва над абсолютната природна енергия? Но когато използваме магическите си сили заедно, всички ние ставаме едно много сплотено цяло. Предполагам, че нещо от тази цялост се процеждаше и в нашето не-магическо всекидневие.

— Запомни, че в третия куплет е „нежна като дъжд“ — измърмори нервно Тарани, — а не „нежна като сълза“. Променихме го, нали помниш?

— Да, да — успокоих я аз. — Знам.

Двете с Тарани заедно написахме текста на нашата песен. Не й казах, че дали ще изпея „сълза“ вместо „дъжд“, в момента е последната ми грижа. Беше ме страх до смърт да не забравя целия трети куплет.

— Готово — заяви Хей Лин и скъса конеца. — Така ще издържи!

— Ако не дишам… — смънках аз. Никаква пица повече до края на месеца!

Хей Лин ми пусна една от онези лъчезарни и заразителни усмивки, на които бе невъзможно да не се усмихнеш в отговор. Много я биваше. И рече:

— Ще се справиш чудесно!

Защо тя не беше нервна? Изглеждаше така, сякаш това е най-щастливият миг в живота й.

И тогава си казах — ами защо пък не! Правехме го за забавление в края на краищата. И щяхме да изглеждаме страхотно на сцената — с тези лъскави нефритенозелени поли и къси бели потничета с мъниста и ресни, избродирани с мънички зелени кристалчета, които в момента хвърляха зелени отблясъци по белите врати на съблекалнята. Стомахът ми се сви, но вече от очакване, а не от ужас.

— Хайде, момичета — подканих ги аз, като разрошвах косата си. — Време е за шоу!

Залата вече беше пълна с ученици от „Шефилд“, които разговаряха възбудено и поздравяваха приятелите си, сякаш не ги бяха виждали поне година. Изобщо да не споменаваме, че са седели заедно в час по география същия следобед. Уил беше на пулта и палеше и гасеше прожекторите — проверяваше всичко за последно.

— Ето ги „Кобалт блу“ — посочи Фиона и внимателно прокара ръка през русата си, та чак бяла коса. — Хей, Уил… Мат изглежда доста готин днес, не мислиш ли?

Мат винаги си изглеждаше доста готин, ако питате Уил. И, нека бъда честна, ако питате повечето момичета от нашия клас.

Уил, разбира се, се изчерви.

— Ами… не е лош — съгласи се тя, не много високо.

Мат се приближи до нас.

— Успех! — пожела ни той. — И благодаря, че се погрижи за техническата част, Уил. Осветлението е направо страхотно!

Той я потупа леко по рамото. И в същия миг половината прожектори угаснаха.

— Опа! — възкликна Мат — Аз ли направих нещо?

— Не — измънка отчаяно Уил, като нервно усукваше кичур коса. — Аз такова… трябва да проверя бушоните…

Едва потиснах усмивката си. Магическата стихия на Уил е енергията и тя има особена връзка с всичко електрическо. Това, разбира се, я прави великолепен техник, но и означава, че електрическите вериги са много чувствителни към промените в настроението й.

Само за няколко минути тя оправи прожекторите и после госпожа Никърбокър, нашата директорка, излезе на сцената.

— Добре дошли! — изгърмя гласът й. Беше застанала твърде близо до микрофона. — Добре дошли на всички! Винаги е чудесно и вълнуващо преживяване да слушаме и гледаме толкова талантливи и отдадени млади музиканти! Но тази вечер е още по-особена и вълнуваща от обикновено. Имам изненада за вас: победителят днес ще спечели не само „Беси“, но и ще получи шанс да се появи в „Звезден експрес“!

„Звезден експрес“! Ръката ми подскочи към устата, но в последния миг се усетих, че ще си размажа грима. „Звезден експрес“! Телевизия. Слава. Договор за записи… Из цялата зала се понесе възбуден говор.

— О… Уха! — въздъхна Фиона. — Трябва да спечелим. Трябва да спечелим!

Веднъж годишно една телевизионна станция в Хедърфилд провеждаше конкурс за таланти. Първата награда беше договор за записи. Но дори и самото участие… Ох! Как исках да спечелим!

— Никога няма да победим „Кобалт блу“ — отчая се Кара. — Тия момчета са прекалено добри!

— А ние какви сме? — възкликнах. — Боклук? Аматьори без грам музикален слух? Ако не друго, със сигурност сме по-хубави от тях… Ще ги бием. Само почакайте!

Госпожа Никърбокър обяви първите претенденти — три момчета, нарекли се „Спейс кейк“, с програма, която те обявиха като „отдаване на почит“ към своята любима група „Космик джам“. „Копиране“ би била по-точната дума, помислих си аз. При това — доста лошо копиране. Следващата участничка беше едно момиче от девети клас, което изпя тиха песен под акомпанимента на пиано. Беше добра, но според мен щяхме да я победим.

А после излязоха „Кобалт блу“.

О, не, помислих си аз също като Кара. Тези никога нямаше да ги победим. Хората ръкопляскаха и танцуваха по пътеките. Гласът на Мат беше мек като кадифе, където трябваше, и силен и малко грубичък в бързите части. Групата свиреше заедно отдавна, личеше си — бяха се сработили като едно цяло. И изглежда наистина се наслаждаваха, докато свиреха.

Когато свършиха, учениците свиркаха и викаха като побеснели. Нямаше съмнение кой ще спечели „Беси“. Тази година бяха печелили наградата четири пъти и ставаха все по-добри. А познайте кой трябваше да свири след тях?

— А сега, моля, посрещнете една нова група — Кара, Фиона, Ирма и Хей Лин от „Джейд систърс“!

Заръкопляскаха учтиво.

— Готини дрешки! — провикна се някой в дъното.

Обаче да изглеждаш добре не е достатъчно, помислих си. Дори и да звучиш добре не е достатъчно. За да победим „Кобалт блу“, ни трябваше още и…

Е, рекох си. За наше щастие си имаме магьосница в групата. Всъщност две. Но не бях сигурна дали Хей Лин би одобрила онова, което смятах да направя. Карай. С мъничко късмет никой нямаше да забележи… Не че смятах да наводня залата, например — нищо чак толкова зрелищно. Беше просто въпрос на желание. На много внимателно отправено желание…

Кара изсвири нежната интродукция на китарата. Уа-уа-ди-да-даа… Фиона я последва с баса. Два такта по-късно се включи Хей Лин и придаде на музиката твърд, ритмичен пулс.

Добре, помислих си аз. Твой ред е — твоят ред за малко музикална магия…

Затворих очи, отворих уста, запях… и започнах да желая.

Училището свърши,

петък вечер е сега…

Не знаех толкоз скоро,

че ще стигнем до това.

Дори не предполагах

за тези свои чувства

и вече ти ми липсваш,

и толкова е трудно…

Бързо ра-та-таа-раа-та-та-та-ТА от Хей Лин, и подхванахме припева — Кара и Фиона припяваха на два гласа:

Уоо, съботата е самотна,

уоо, а неделята е зла,

уоо, липсваш ми страхотно,

искам, искам,

искам на училище да ида…

Получаваше ли се? Дали ни харесваха? Някои се клатеха в такт с музиката, други щракаха с пръсти и тананикаха. Получаваше се!

Време беше за солото на Кара. Поне за миг не трябваше да се притеснявам, че ще забравя текста, и можех да се съсредоточа още повече върху желанието да ни харесат. Когато Кара изсвири един особено брилянтен риф, избухнаха първите аплодисменти и се разнесоха няколко буйни подсвирквания. Пак беше мой ред:

Да можех да купя време за нас,

ала не мога да те купя

и спомените ме пленяват,

а аз не искам да съм в плен.

И нежна като сълза, мечтата се завръща,

де да можех да заспя, ала нощта е черна също.

 

 

Уоо, съботата е самотна,

уоо, а неделята е зла,

уоо, друго въобще не искам —

искам, искам,

искам на училище да ида…

Кара удари последната струна с копнеж, а Хей Лин стовари за финал палките върху чинелите. Публиката се разкрещя.

Не, не само крещяха — пляскаха, свиркаха, тропаха с крака! Харесаха ни. Страшно, страшно ни харесаха!

Улових погледа на Кара. Изглеждаше изумена и безкрайно доволна. Хей Лин, разбира се, се усмихваше като малко сияещо слънчице. Фиона ме прегърна. Отстрани на сцената виждах Корнелия да ръкопляска, вдигнала ръце над главата си, а Тарани подскачаше — беше щастлива и не я свърташе на едно място!

— Е, е — обади се госпожа Никърбокър с порозовяло лице, видимо доволна. — Е, е. Какъв дебют! Моля, гръмки аплодисменти за „Джейд систърс!“

Всъщност нямаше нужда да го казва — повечето хора вече ръкопляскаха с всички сили. На журито не му трябваше много време, за да вземе решение.

— За страхотната песен и забележителното изпълнение — да чуем аплодисментите ви за „Джейд систърс“!

— Успяхме! — прошепна Фиона почти срамежливо. — Наистина успяхме!

Кара пое наградата. Прегърнах Хей Лин толкова силно, че едва не я вдигнах от пода. А тълпата продължаваше да вика. Беше страхотно. Беше бълбукащо, топло, щастливо, прекрасно, великолепно! Исках отново. Утре. Не, веднага!

А после си помислих: ще го направим пак. В „Звезден експрес“!

Което беше даже още по-хубаво.

 

 

Много хора дойдоха да ни потупат по гърба и да празнуват заедно с нас. Чуваше се само: „Знаех си, че можете!“ и „Супер бяхте!“. Дори Мат и останалите от „Кобалт блу“ дойдоха да ни поздравят, което беше много мило.

— Спечелихте! — възкликна Тарани с леко смаян глас. — Нашата песен спечели!

— Ами да! — разсмях се аз.

— Обаче ти пак изпя „нежна като сълза“.

— Да, знам… Но всъщност не съжалявам за нищо в изпълнението си.

— Изглеждахте страхотно — рече Корнелия. — И бяхте много по-добри, отколкото на репетицията днес следобед!

— Ммм… Ами знаеш ли… когато свириш пред истинска публика, нали…

Фиона бе отворила голяма бутилка кока-кола и наливаше на всички в картонени чаши.

— Уил! — извиках аз, щом я мярнах малко по-встрани. — Ела да пийнеш с нас!

Тя вдигна очи. Държеше намотан кабел.

— Не сега — отсече малко троснато.

— О, хайде стига! Зарежи това — по-късно ще ти помогнем!

Тя се изправи бавно. Погледна ме. И в погледа й имаше нещо, което поохлади радостта ми.

— Не съм убедена, че поводът си заслужава чак толкова — тихо отбеляза тя.

Все едно някой ме удари в стомаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш.

Ужасното беше, че съвсем точно знаех какво има предвид. Но се престорих, че не разбирам.

— Не, не знам.

— Мислиш ли, че спечелиха тези, които заслужават? — попита тя толкова тихо, затова ми се стори, че само аз я чувам.

— Бяхме добри!

Тя кимна.

— По-добри, отколкото днес следобед — рече тя. — Но по-добри от „Кобалт“? Не мисля.

Кипнах.

— Само защото си влюбена в Мат…

— Не съм влюбена в Мат! — сопна се тя. Бузите й пламтяха. — Това няма нищо общо с Мат!

— Има и още как!

— Не. Става въпрос за измама. Да използваш магия е измама. И щом е трябвало да мамиш, за да спечелиш, то изобщо не си спечелила!

Направо ми се плачеше. Само преди миг светът беше в краката ми. А сега Уил разваляше всичко. Караше ме да се чувствам скапано.

— Ама и ти си една приятелка! — изсъсках.

Тя вирна непреклонно брадичка и заяви:

— Понякога единствено приятелите ти казват истината.

После метна кабела на рамо и си тръгна.

Хей Лин бе забелязала, че разговаряме, но не беше чула за какво.

— Какво става? — попита тя. — Защо си тръгва Уил?

— Тя… има си работа — отвърнах, като не смеех да я погледна в очите. — Хайде да се връщаме на купона.

Нямаше защо да развалям и нейното настроение. Но на мен всички прегръдки, целувки и комплименти малко ми нагарчаха. Защо ли й трябваше да бъде госпожица Съвест? Така де, къде е забавата да бъдеш Пазителка на Кандракар, ако чат-пат не използваш магическите си способности за забавление?