Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (41)

40.

Гъстата, почти непрогледна мъгла бе забавила движението до немощно пълзене. Фаровете на Джак безуспешно се опитваха да прорежат мътната пелена. Беше изсмукал вече цяла кутия ментови бонбони, докато си проправяше път сантиметър по сантиметър към центъра на Ексетър. Бе едва средата на сутринта, а му се струваше, че е полунощ. По-ранната част на деня му се виждаше нереална.

Холи ги бе събудила, прегърнати на дивана. Джак се сконфузи. Лиън се усмихна съзаклятнически на дъщеря му, която бе вдигнала рамене с изразителното: „Деца“. Лиън тръгна на работа, без да споменава нищо за нощта. Джак беше прекалено смутен, за да повдигне темата. Майка му и баща му бяха пърхали около тях по време на закуската в мълчаливо одобрение, а Холи бе бърборила, без да спре, за предстоящия ден в училище. Той беше мълчал. Очите му бяха направили опит да потърсят тези на Лиън, за да постигнат някакво разбирателство, но тя също се бе съсредоточила върху предстоящия ден.

Когато всички тръгнаха, всеки със своите отговорности и задачи, той се бе взирал продължително и втренчено в снимката на жена си върху телевизора. Беше се опитал да намери думи или мисли, с които да й опише какво изпитваше към Лиън, но в следващия миг се бе възпрял, осъзнавайки, че това бе продиктувано от чувството му за вина. Сутрешното тичане и успокоителният душ му помогнаха да складира емоциите си върху застрашително нарастващата купчина под наслов „по-късно“.

След няколко телефонни обаждания Джак вярваше, че разполага с достатъчно информация да започне издирването на истинския Рекс Крайтън. С помощта на един доста опърпан екземпляр от годишника на писателите и художниците бе успял да открие едно списание — „Лоукъл Хисториън“, специализирано в методи за проучване, както и наръчник за историците, заети с научни разработки за райони, но най-вече с фамилна история. Редакторката — доктор Бонни, след ентусиазираното съгласие на Джак да се абонира за изданието идната година, му бе предоставила достатъчно информация да започне търсенето си. Тя познаваше района на Ексетър като цяло и знаеше доста неща за университетската библиотека в частност.

— Ще намерите стари броеве от местните вестници, господин Форт, предимно на микрофилм. Взирането в тях ще ви докара някой и друг диоптър, но ако сте достатъчно упорит, ще намерите това, което търсите, в тях. Всички раждания, женитби и смъртни случаи се отразяват там.

— А сведенията от енориите? — попита той.

— Да, но коя енория по-точно? — бе му отвърнала тя топло, спомняйки си вероятно за подобни търсения, извършвани от самата нея. — Във вестниците винаги се споменават имената на църквите, това би ви насочило към регистрите им, но трябва да проявите търпение. Тези неща отнемат време.

Джак благодари на историчката за помощта й, макар да съзнаваше, че времето му бе изключително ограничено. Последва указанията й из улиците на още един град, обезобразен от сивия бетон на шейсетте, докато откри спокойствието на университетското градче. В библиотеката го отведоха до една ниша, където подхвана трудоемката задача да издири факти от фамилната история на семейство Крайтън. Местните вестници, датиращи тридесет години назад, бяха спасени от забвение посредством тази система. Това нямаше да му позволи да намери данни за сватбата на родителите на Крайтън, нито пък за неговото раждане. Не знаеше какво точно търси, но беше уверен, че невръстният Рекс навярно е уведомил света за съществуването си по някакъв начин, както без съмнение бе правил оттогава насетне. Джак съзнаваше, че и най-малката небрежност от негова страна би могла да доведе до пропускане на жизненоважна информация. Започна от самото начало, както се казва в песента: „няма по-добро място за начало“.

Тази работа притъпяваше съзнанието. След три часа му се виеше свят от църковни празници, разпродажби, некролози и раждания — всичките дреболии, съставляващи ежедневието на един английски град. Това беше отрезвяващо надзъртане в живота на другите. Един ден и той щеше да фигурира в краткото оповестяване на кончината му. Тръсна глава да прогони мисълта. Наистина нямаше време за подобни мрачни философствания.

След потискаща обедна почивка със сандвич в местния стол Джак поднови усилията си. В библиотеката студентите от сутринта бяха отстъпили място на нови търсачи на информация със свежи сили. Пръстите го заболяха от натискане на пластмасовия клавиш за прелистване на страниците. Беше събул велурените си обувки и протягаше, свиваше и разпускаше пръсти, за да прогони сковаността от крайниците си. Току-що бе ударило четири следобед, когато една статия прониза очите му.

Джак сепнато се изпъна, като прочете името на жертвата — Елинър Крайтън. Зачете нататък. В статията се съобщаваше, че тялото на омъжена двадесет и осем годишна жена е било извадено от водите на река Отър, че обстоятелствата не били съмнителни и че съответният коронер е бил уведомен. Продължаваше със съобщението, че съпругът й — Джеймс, по същото време се грижел за десетгодишния им син Рекс, който бил в детското отделение на местната болница, макар това да нямало връзка с удавянето.

— Още проклета вода — измърмори Джак, докато изтръпналият му пръст припряно натискаше клавиша, за да стигне до страницата с неизбежното постановление за причините на смъртта. Откри го в брой два месеца по-късно. Следствието бе минало без особени изненади.

Джеймс бе свидетелствал, че съпругата му е в тежка депресия, продължила месец след нещастния случай, сполетял сина им Рекс, в който момчето било лошо наранено. В показанията си беше заявил, че тя започнала да пие, докато синът им бил подложен на болезнена хирургическа намеса. Съпругата му отказвала да го посещава в болницата.

В деня на смъртта й изглеждала по-добре. Не е имало никакви свидетели на случилото се, нито някакво прощално писмо.

Джак се съсредоточи върху прочетеното. Нещо в тази информация можеше да бъде свързано с разказаното от Джейни в кръчмата в Оксфорд. Хирургическата намеса. Нали тя им бе казала, че преди Крайтън да се опита да я удави, е видяла ужасни белези по тялото му? Ако това беше така, тогава причината за тези белези може би се криеше точно тук. Но имаше и нещо повече. Джейкъбсън бе говорил с портиера на колежа, който му беше казал, че Крайтън гребял, все едно ненавиждал водата, с такова настървение я порел. Дали не е бил попарен с вода? Дали това би могло да обясни ужасните рани, за които му се е присмяла Джейни, с което пък едва не бе подписала смъртната си присъда? Или просто начинът, по който бе загинала майка му, обясняваше омразата му към водата?

Трябваше да има нещо повече от това. Младият Рекс трябва да е бил засегнат по някакъв начин от всичко това. То не би останало скрито през всичките тези години. Джак искаше да разбере какво е станало с бащата на Крайтън. Ако имаха късмет, той можеше да е още жив и да го открият.

Нещо в същия вестник, публикувано година по-късно, разби всичките му надежди и ентусиазъм. В него се съобщаваше, че Джеймс Крайтън загинал при пожар в дома си — малка къща в Ексмур. Коронерът постановил като причина за смъртта нещастен случай. Рекс бе останал сирак на единадесет години. Джак едва не изпита съчувствие към малкото момче, но после си напомни, че то бе станало мъж и този мъж бе отнел живота на седем невинни момичета. Всичките тези неща от миналото не можеха да послужат като извинение, но предоставяха поне частично обяснение за по-нататъшната му съдба. Джак трябваше да разбере какво бе станало с Рекс след това. Дали е бил приет в друго семейство? Или е изпратен в сиропиталище? Трябва да е имало нещо, което да го е оформило по-нататък.

По-нататъшните му усилия обаче бяха безплодни, като се изключи статия отпреди три години, която привлече вниманието му. В нея се разказваше за попечителски фонд, основан от Рекс Крайтън, лондонски адвокат, за благотворителна помощ на училище от системата на доктор Барнадо. Значи сиракът бе намерил своето място и продължил да напомня на света за себе си. Това, което направи впечатление на Джак, бе фактът, че Рекс е пребивавал в училището само две години, преди да бъде осиновен. Записа си адреса на училищното ръководство. Това щеше да бъде следващата спирка в търсенията му.

Докато прибираше записките си, Джак осъзна, че с всеки миг се приближава към Крайтън, но колкото повече научаваше за него, толкова по-малко знаеше всъщност. На пръв поглед адвокатът бе преборил изключително сурови удари на съдбата, за да осигури настоящето си положение, но в процеса на придобиването му беше убивал поне седем пъти. Как успяваш да скриеш яростта си, Рекс? Къде я държиш, когато нормалността изисква вниманието ти? Или тя винаги присъства като белезите ти, завоалирана под тънкия покров на цивилизоваността?

Имаше много, много повече, но Джак не желаеше да вниква в психологията на един убиец. Искаше да го спре, да го хване, да го накаже. Но както се казваше в поговорката: едно е да искаш, друго да можеш, а трето и четвърто да го направиш.

 

 

Час по-късно Джак бе въведен в облицования с дъбова ламперия кабинет на училищния директор. Справочникът „Ексетър от А до Я“ го беше насочил към адреса, а сполучливата лъжа му осигури достъпа. Директорът се изправи на крака да го посрещне. Това само по себе си не беше лека задача. Мъжът изглеждаше като издялан от същия масив на ламперията по стените и бе на възраст горе-долу колкото нея. Лицето му беше набръчкано като материята на вълнения му костюм, обаче очите подвеждаха в определянето на точната му възраст.

— Господин Форт, заповядайте. Журналистите не ни удостояват често с присъствието си. От кой вестник казахте, че сте?

Джак почувства ръката си, стисната в мечешко здрависване.

— Не съм казвал. Работя на свободна практика.

Интелигентните кафяви очи се взряха в неговите, за да проверят искреността на казаното — директорите бяха специалисти в тази област. Джак едва не сведе поглед, но успя да се пребори с подтика.

— Моля, седнете. Поръчах да ни направят кафе.

Двамата седнаха. Господин Питърсън в огромно кожено кресло, а Джак — на дървен стол с права облегалка, който го принуди да изпъне гръб.

— Значи се интересувате от един от бившите ни възпитаници?

Джак кимна, преди да отговори:

— Не само от един. От всеки, който е постигнал нещо значимо в живота си.

Питърсън премлясна.

— Поради незавидната им съдба дори и нормалният живот би могъл да се приеме като значимо постижение за тях.

— Естествено…

— Но това не би продало статията ви на вестниците, нали?

— Но казаното от вас може да бъде изтъкнато, господин Питърсън.

Старецът изглеждаше малко по-удовлетворен.

— Това би зарадвало всички нас, работещите тук. Може ли да ми разкажете нещо повече за вашия проект?

Джак преглътна, преди да подхване подготвената си версия:

— Всички знаят за успехите на момчетата от „Барнадо“ — например като Брус Олдфийлд, дизайнерът, или Лесли Томас, романистът, но аз издирвам не чак толкова известни момчета, които въпреки това имат изключителен принос за развитието на съвременното ни общество.

— И затова се интересувате от биографията на Крайтън в частност?

Джак мислено отбеляза споменаването на адвоката по фамилното му име, както и особените нотки в гласа на учителя, които подсказваха, че си го спомня лично.

— Знам, че ранните му години са белязани с трагични стечения на обстоятелствата, а зрялата му възраст е увенчана с успехи. Познавахте ли го?

Питърсън беше отместил поглед от Джак и се бе загледал в снимката на малък териер, поставена в рамка на бюрото му.

— Щом сте научили това, значи ви е известно, че Крайтън е проявил изключителна щедрост към училището.

— Прочетох за фонда, ако това имате предвид.

Питърсън изглеждаше замислен, ако не и разстроен, като пътуващ за работа чиновник, който се бе запънал на някаква ключова дума в кръстословицата от сутрешния вестник.

— Отдавна съм надхвърлил възрастта за пенсиониране, господин Форт. Чувството за дълг и любов към това училище и всичко, което то олицетворява, са ме задържали на поста ми прекалено дълго.

— Но сте го познавали?

— Срещал съм го, господин Форт, а що се отнася до познаването… — Гласът на Питърсън отново заглъхна, сякаш погълнат от дълбокия тунел на спомените.

— Какъв ученик беше?

— Учението ли имате предвид?

Джак кимна.

— Блестящ. Беше едно от най-надарените момчета, прекрачвали някога прага на учебното ни заведение.

— Без проблеми в усвояването на знанията?

— Според мен той знаеше повече от много от лекторите ни, като включвам и себе си в това число.

— Природно надарен, така ли?

Питърсън се взря в ръцете на Джак.

— За журналист не си водите много записки.

Джак чак сега осъзна, че бележникът, с който се бе снабдил от близката книжарница, е практически непокътнат.

— Имам добра памет.

Директорът за пореден път се взря в очите му, като че ли търсеше истинската причина за посещението му.

— Обаче не ви бива с лъжите.

Джак усети, че се изчервява. Пред себе си виждаше добър и честен човек и се чувстваше гузен заради измамата.

— Познавам момчетата, господин Форт. Чета сърцата им в погледите и долавям какви мъже ще излязат от тях.

— Така ли беше и с Крайтън?

Питърсън продължи да го приковава с поглед. Джак отвърна на взора му, без да трепне. Накрая учителят отговори:

— Вашият въпрос ми казва повече за целта на посещението ви, отколкото встъпителната ви реч. Очите ви ми казват, че сте честен човек. Досега винаги съм живял, опирайки се на преценката си, ще се оставя да бъда воден от нея и сега. Ако ви разкажа за миналото, за годините на Крайтън тук, това ще се появи ли в печата?

Джак остави бележника върху ореховото бюро и зачака.

— Така си и мислех. Не бих могъл да позволя това, за което сме положили дългогодишни усилия и труд, да бъде опетнено от нежелана публичност.

— Ако това някога стане, то няма да излезе от мен.

Прекъсна ги появата на подноса с кафе, внесен от секретарката. Преди да излезе от стаята, Питърсън я помоли да не ги безпокоят. Тя внимателно затвори вратата след себе си.

— Попитахте ме дали съм прозрял в сърцето на Крайтън чрез очите му.

Джак само кимна. Не желаеше да прекъсва с излишни приказки естествения ход на разказа.

— Отговорът е „не“, не можах да видя нищо, нямаше нищо за виждане. Сблъсквал съм се със себични и със слаби, с алчни и с добри. Тези неща могат да бъдат видени, ако човек знае къде да ги търси, но ужасяващото в неговия случай бе именно липсата на което и да било от тези неща. Възрастта и знанията, които долавях у него, далеч надхвърляха годините му или моите способности за разбиране. — Той направи пауза.

— Моля ви, продължавайте, господин Питърсън.

— Винаги съм подозирал, че един ден някой ще дойде да пита за него. Надявах се, че дотогава вече ще съм се пенсионирал или пък няма да съм между живите, но както изглежда, не ми е било писано да стане така.

— Той е прекарал тук две години.

— Видяха ни се доста повече, господин Форт, повярвайте ми. Заминаването му едва не бе отбелязано с училищен празник, но определено се почувствахме така, след като го осиновиха.

— Какво толкова ужасно е направил? Наистина трябва да разбера. Имам много сериозни основания да настоявам пред вас.

— Убеден съм, че е така. — Гласът на Питърсън бе станал суров. — Служителите се страхуваха от него почти толкова, колкото и другите деца. Когато го доведоха след смъртта на баща му, нашите сърца бяха отворени за жертвата на такава трагедия. Той отказа да приеме каквато и да било нежност, както и опитите ни да поговорим с него за чувствата му. Сякаш нямаше такива. Това, само по себе си, не е нещо необичайно за дете, което е преживяло такава травма, обаче той сякаш се опиваше от нея. Както вече ви споменах, беше отличен ученик. Блестящ. Четеше много по-напред, отколкото се изискваше по който и да е от предметите, изглеждаше напълно погълнат, посветен на учението. Позволявахме му да следва избрания от него път, макар да се надявахме, че ще излезе от пашкула си на съсредоточение и студенина.

— И? — попита Джак, убеден, че приближаваше някакво разкритие за истината.

— И напълно грешахме, господин Форт. Той не беше създаден от трагедията си. С цялата си душа вярвам, че той самият е създал трагедията.

— Господин Питърсън, аз прочетох за смъртта на родителите му. Нали не намеквате, че той е бил виновен за нея? Искам да кажа, господи, нима ви е признал?

Директорът тъжно поклати глава.

— Не беше необходимо, господин Форт, това си бе в него от самото начало. Знам, че ви звучи като празното бръщолевене на изкуфял старец, но ви уверявам, че не е. Кажете ми — твърдо подхвана той, — чували ли сте някога за теорията на „лошото семе“? — Джак поклати глава. — Много социолози вярват, че ние всички сме продукт на гените си и средата, в която растем. Именно тези два фактора ни правят такива, каквито сме.

— Звучи логично.

Питърсън продължи:

— За мен също, но преди да се сблъскам с Крайтън. Лошото семе не се вписва в тази рамка. В основни линии, според тази теория, съществуват хора, които са лоши по рождение, хора, които са инструменти на злото, без съвест и чувства.

Джак съзнаваше, че в момента чува точно описание на „крал Артур“.

— Добре, господин Питърсън, защо смятате, че това важи за Крайтън? Сам казахте, че никога не е признавал да е имал пръст в смъртта на родителите си.

На възрастния учител, изглежда, не му се искаше да продължи нататък.

— Моля ви, това е въпрос на живот и смърт. А аз не използвам тези думи с лека ръка.

— Много добре. Нещата, които се случиха тук, ме убедиха в това.

— Като например? — Джак трябваше да настоява. Знаеше, че е близо до някакво прозрение, което щеше да им помогне да спрат убиеца.

— Нещата започнаха почти безобидно, както обикновено става. Случаите на натрапване на момчешко надмощие се превърнаха в постъпки с неоправдана жестокост. Нито едно от децата не искаше да ни каже какво точно се е случило обаче. Винаги казваха „случайност“. Това не може да обясни следите от изгаряния с цигара върху корема на малко момче. На няколко пъти викахме полиция, но така и нищо не се изясни. После започнахме да намираме животните или това, което беше останало от тях.

Джак долови засилващия се гняв в гласа на директора.

— Накълцани катерици, зайчета в класните стаи на по-малките ученици, одрани и разфасовани, господин Форт. Беше ужасно. Всички деца, не, ще перифразирам казаното — почти всички деца бяха дълбоко разстроени от инцидентите.

— От думите ви разбирам, че Крайтън не е бил разстроен.

— Точно така. Бях вбесен от безсмислената касапница и го обвиних тук, точно в тази стая. Той дори не ми се изсмя в лицето, само кимна с глава, сякаш го бях принудил да вземе някакво решение. На другия ден намерих териера си — Чипс, прикован към вратата на жилището ми. Нямаше никакви доказателства, но аз знаех, че е той, а той знаеше, че аз знам.

— Успокойте се, господин Питърсън. Успокойте се, за бога!

Изкривеното от болка лице на стареца ставаше все по-червено с всяка изминала секунда.

— После дойдоха пожарите. Имахме късмет, че никой от децата или служителите не загина. Крайтън беше осиновен и всичко престана отведнъж.

— Че кой би го взел при такава характеристика?

Гласът на Питърсън се снижи до едва доловим шепот:

— За мой най-голям срам ще призная, че му написах блестяща характеристика, най-добрата, която някога съм давал на наше момче. Бях готов на всичко, само и само да избавя училището от него. Едно семейство на военен беше изгубило единствения си син заради мозъчен тумор. Вярвам, че Крайтън е бил не по-малко доволен от нас, защото пред него се откриваха нови хоризонти. При посещенията на семейството той беше олицетворение на чар и доброта. Те се решиха, той замина и ние всички най-сетне въздъхнахме спокойно.

Джак помълча. Количеството информация беше огромно и му трябваше време да осмисли всичко, пък и искаше да провери истинността на чутото — учителят можеше да е изкуфял.

— Защо решихте да споделите всичко това с мен?

Имаше един-единствен миг на колебание, в който Питърсън сведе глава.

— Защото винаги съм смятал, че с постъпката си предадох злото на някой друг, че се провалих. Винаги съм знаел, че този ден ще настъпи, господин Форт. Не искам да ви разпитвам за нищо, само ми обещайте, че това, което ви казах, ще бъде използвано както трябва.

Сега Джак се нуждаеше от отговора на един въпрос, макар да подозираше, че вече го знае.

— А това семейство на военен, за което споменахте, къде беше изпратено?

Питърсън го погледна озадачено.

— В Кипър. Знаете ли го този остров?