Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (13)

12.

По-късно същия ден, седнала отново зад бюрото си от черешово дърво, покрито с кожа, Лиън отмести настрана следобедната поща и включи компютъра си. Извика на екран колоната със съобщения от рецепцията. Видя очакваните оплаквания от клиентите й по гражданско право, всички искащи ревизиране с нова дата на договореностите от разводите или увеличаване на възможностите за срещи с отчуждените си деца. Прехвърли ги на свой колега. Щом на нея й се налагаше да се справя със Спийкмън, другите пък можеха да преглътнат малко „обществени ангажименти“.

Едно съобщение бе отделено от другите. Отбелязаният час бе 11:25 и авторът му бе Джак Форт. Джак Форт — пак онзи мъж. Последния път, когато го беше видяла, той бе държал умиращия Джонатан Бъркли в скута си. Опита се да заличи картината от съзнанието си, но тя упорито отказваше да изчезне. Какво толкова би могъл да иска, което да е така спешно? Каквото и да беше, щеше да се наложи да почака. Имаше няколко задачи, поставени от Тоби Слоун, които изискваха незабавното й внимание. Както вчера. Ричард Декстър й се беше обаждал осем пъти, за да я пита дали е готова със списъка на доказателствата, които няма да оспорват. Освен това й беше пратил по факса формуляра за постигане на съгласие, за да може защитата да прегледа всички материали, които бяха събрани от следствието, а обвинението нямаше намерение да използва. Тя прехвърли данните в папките на Спийкмън и си отбеляза, че трябва да уговори датата с Тоби. Знаеше, че той винаги настоява за щателно преглеждане на всички документи, за да се открият несъответствия, с които да размътят водата. Трябваше да установят контакт чрез инспектор Барнс в комисариата на полицията.

Зае се с неотложните телефонни обаждания, които натовареният й работен график изискваше, и така прекара целия следобед. В пет и половина интеркомът на Лиън иззвъня на бюрото й. Беше Манди, секретарката от рецепцията.

— Пак се обажда господин Форт. Той звъня и тази сутрин. Оставих съобщение за вас. Доста е настоятелен.

— Добре, свържи ме — изрече Лиън с леко раздразнение, въпреки че мигновено си представи хубавото му лице и погледа му на изгубено момче. В него имаше нещо странно и едновременно с това успокояващо. Беше действал без колебание след нещастния случай на улицата, точно както й бе помогнал и на нея пред сградата на съда. Но имаше и нещо повече от това: въпреки че разговорът им бе съвсем кратък, тя беше доловила, че очите му са видели неща, които не би пожелал на никого.

След няколко секунди чу гласа му.

— А, госпожице Стърн — подхвана той припряно, — извинявайте, че ви прекъсвам работата, но възникна нещо много странно. Мисля, че бихте могли да ми помогнете. Няма да ви отнемам много от времето, обещавам.

— Зная, господин Форт, но не мога да ви отделя повече от пет минути. Какво е това, което не търпи отлагане?

— Надявах се да можете да ми кажете защо вашата фирма би излъгала за нещо.

— Какво? — възкликна тя. Този човек действително имаше навика да я изненадва.

— Става дума за Джонатан Бъркли.

— Мъжът, който бе убит на улицата? Какво за него?

— Това може да причини доста неприятности на фирмата ви. Двамата с вас го видяхме да излиза от вашата сграда.

— Е, и?

— След смъртта му у нас дойде полицията. Вие явно сте напуснали местопроизшествието, но аз им оставих името и адреса си. И затова ме посетиха. Тази сутрин у нас дойдоха двама от Комисията за разследване на крупни измами. Казаха ми, че загиналият Джонатан Бъркли не е бил във вашата кантора. Ние и двамата знаем, че това е лъжа, а и сега вестниците тръбят, че Комисията се опитва да му припише разни работи. Не мислите ли, че това е доста любопитно?

— Мисля, че това изобщо не ме засяга и не мога да си обясня какво ви засяга и вас. — Още докато изричаше думите, съзнаваше, че не бе искала да прозвучи така. Та тя определено бе видяла Бъркли. Бяха пътували заедно в асансьора, за бога!

— Сигурна ли сте, госпожице Стърн? — настоя гласът на Джак, нарушавайки краткото мълчание.

— Схванах, това е коронният ви номер за сваляне на гаджета, нали? — пошегува се тя неубедително. — Естествено, че не мога да бъда сигурна дали съм го видяла, нали съм адвокат — добави тя, съзнавайки притеснено, че секретарката й току-що е влязла в кабинета. — А сега, ако обичате, бих искала да работя. Защо не се занимавате с рисуването си или каквото там правехте?

— Е, какво да ви кажа? Този отговор много ме разочарова, госпожице Стърн. Виждам, че напразно ви изгубих ценното време.

Вероятно заради нюанса на безвъзвратност, който прозвуча в тона му, Лиън предпочете да продължи разговора, вместо да го прекъсне. Обгърна с длан слушалката, за да не бъде чута от секретарката си, и прошепна:

— Един момент. Вижте, имам ужасното чувство, че по-късно ще съжалявам за това, но всъщност не исках да прозвуча толкова студено. Просто действително съм изключително заета, нали знаете как е.

— Да, знам.

— А какво, ако кажа, че може би бих могла да потвърдя, че именно Бъркли е бил човекът, с когото пътувах в асансьора?

— Ако обещаете, че няма да изтълкувате отговора ми като пореден опит за свалка…

— Обещавам.

— Е, ако щете вярвайте, но бих искал да ви покажа рисунките си.