Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (11)

10.

— Къде беше скрил камерата, Джонатан? — Гласът на мъжа звучеше овладяно, макар в тъмните му очи, приковани в лицето на Бъркли, да светеше стаена ярост.

— На полицата в барчето с напитки — прошепна той.

Другият кимна.

— По-късно ще има време за наказание.

Бъркли преглътна мъчително, но не посмя да отговори нищо.

— Междувременно се налага да се замислим над проблемите, които това поражда. — Той се усмихна едва-едва на ужасения финансист. — А сега, въпреки че сигурно нееднократно си пускал представлението за свое собствено удоволствие, аз още не съм имал тази възможност, така че, ако обичаш, извикай го на екрана на компютъра.

— Но…

— Веднага! — Гласът звучеше ужасяващо спокойно, нетърпящ възражения, както винаги.

Бъркли неохотно прекоси ъгловия офис на последния етаж на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Треперещите му пръсти набраха кода в Интернет, който вече неизличимо се бе врязал в паметта му. След секунди в помещението прозвуча познатият електронен сигнал. Той предизвестяваше началото на двеминутен платен достъп до компютърния видеообраз. Размитите точки на екрана бавно започваха да добиват фокус и Бъркли освободи стола, за да може неговият инквизитор да се наслади на материала. След петнадесет секунди бе видял достатъчно.

— Откога се върти това?

— Не знам. Откакто Тейлър ме напусна, предполагам.

По лицето срещу него се изписа отвращение.

— Сигурен ли си, че нито едно от лицата не е било пускано без растер?

— Сигурен за два милиона лири.

— Това поне е нещо. Откъде обаче взе парите, с които да платиш на Тейлър?

— А ти как мислиш?

— Не ми казвай, че от сметката „Боутман“?

— Това бе единственият начин. Направих го заради всички нас.

— Колко трогателно. Но ако твоята лоялност действително не подлежи на съмнение, тази информация не трябваше ли да достигне до мен малко по-раничко?

— Съжалявам, но какво друго можех да направя?

Леденият поглед, с който бе възнаграден, даде на Бъркли отговора.

— Как успя да получиш парите без моя подпис?

— Подправих го.

— Как плащаше на Тейлър?

— В началото в брой, но когато сметката „Боутман“ се изчерпа, започнах да му давам лични чекове. Сега обаче нямам нищо. Скоро сигурно ще открият известните несъответствия в сметките на клиентите ми в службата.

— Твоята наивност, както винаги, е поразителна. Изнудвачите не притежават кодекс на честта. В техния речник не съществува думата „достатъчно“. Докато не смъкнат и последната риза от гърба ти и не измъкнат и последния петак от портфейла ти, за тях няма да е достатъчно. — Той измери Бъркли със суров поглед.

Банкерът сведе очи към ръцете си, които потръпваха в скута му.

— Съжалявам, мислех, че постъпвам по възможно най-добрия начин. Мислех, че ще успея да се справя с положението.

— Ще престанеш ли да повтаряш това?! То не означава нищо за мен. Трябвало е да се отървеш от тази отрепка още когато е разбрал за Боутман. Нали така се бяхме разбрали, а? А сега ми казваш, че не си се отървал от него, че си го уредил на работа в Сити, защото не си можел да живееш без него. Излъгал си мен заради него. Години приятелство, захвърлени на боклука. А аз бях този, който се грижеше за теб. Аз те създадох и ето как ми се отплащаш за това.

— Наистина съжалявам, повярвай ми!

— Теоретично това вече няма никакво значение, Бъркли. Ако питаш мен, най-добре сам свърши с всичко. Нямаш никаква представа докъде може да стигне това.

— Трябва да ми помогнеш — умолително проточи Бъркли. Стана от стола и се изправи пред бюрото. — Няма да вляза в затвора — извика и удари с длан по масата.

Високият мъж скочи от стола си с грациозността на акула и с брутално движение заби лъскавото стоманено острие на ножа за рязане на хартия в плътта между палеца и показалеца на Бъркли, като го прикова към дървената повърхност. Впи очи в изгубилото ума и дума лице на Бъркли.

— Ако аз кажа, че трябва да влезеш в затвора, влизаш в затвора. — Извъртя ножа на деветдесет градуса, без да го вади, и затисна с длан устата на Бъркли, преди от нея да се изтръгне вик. — Ако ти кажа да чукаш майка си, и това ще свършиш. — Той се втренчи в пълните със сълзи очи на Бъркли. — Разбрахме ли се, Джонатан?

Бъркли кимна немощно, докато болката туптеше в ръката му като ухапване на змия.

— С действията си си изложил на опасност неща, които умът ти никога не би побрал. Когато отместя дланта си, да не съм чул нито гък, иначе болката ще се върне отново. Ясно?

Бъркли потрепери, когато острието излизаше от плътта му, и ахна, след като сребърният връх изскочи навън. Кръвта бликна.

— Избърши тази гадост и се омитай оттук. Вече няма нищо за теб. Никога няма да има нищо за теб. Разбираш ли какво ти казвам?

— Моля те!

— Прекалено е късно, поне за теб.

— О, господи!

— Живял си в безчестие. Изкупи деянието си.

Той пристъпи към вратата на огромния офис.

— Няма ли нещо, с което да…

— Самурай Башедо го е казал: „Този, който е живял нечестно, трябва да умре с чест“.

— Аз не съм самурай, по дяволите! — извика Бъркли, докато увиваше ръката си с носната кърпа.

Беше измерен презрително с очи от глава до пети, след което вратата се отвори пред него.

— Това, скъпи мой Джонатан, е самата тъжна истина.

Бъркли прекрачи прага и се обърна, за да погледне в очите своя най-стар приятел. В тях проблясваха осъзната власт и коварно ехидство.

— Съжалявам! Дай ми само още един шанс!

Другият мъж посегна към наранената му ръка и я стисна здраво. Болката бе ужасна, но Бъркли не посмя да извика.

— Има далеч по-ужасни неща от смъртта — прошепна той и в този миг Бъркли проумя безспорната истина в казаното. Другият проследи с очи фигурата на финансиста, докато бавно пристъпваше към асансьорите и краткото време, което му бе останало.

 

 

Четири етажа по-долу в същата сграда, Лиън изпитваше задоволство от работата, която беше отхвърлила предобед. По-рано тази сутрин бе разговаряла по телефона с главния секретар в канцеларията на Крис Бейфилд — юристът, на когото бяха обещали зачисление по делото на Спийкмън. Току-що бе довела до успешен край малката си измама. В късния следобед предния ден се бе свързала с един от младшите сътрудници в същата канцелария. Представяйки се като адвокат от друга фирма, беше ангажирала услугите на господин Бейфилд като съветник в поверителна среща относно някои договорни неуредици в крупна химическа компания. Господин Бейфилд с удоволствие бе приел предложението. Лиън знаеше, че Дани Морган нямаше да й каже и копче, ако Бейфилд се окажеше ангажиран за времето, за което бе оповестено разглеждането на делото „Спийкмън“. Единственото, от което се интересуваше той, бяха парите; единственото, от което се нуждаеше тя, бе истински борбен човек.

— А, госпожице Стърн. Радвам се, че сте пак в играта — каза секретарят.

— Да-а, благодаря, Колин. Отдавна не съм търсила услугите на адвокат по криминални престъпления.

— Чух, че сте назначена за делото „Спийкмън“.

— Повярвай ми, не съм се натискала за него.

— Седжуик оглавява екипа, нали?

— Да-а, и аз така чух — отвърна тя, с което ясно му даде да разбере, че не тя бе взела решението.

— А кого смятате да поканите за подгласник? Господин Бейфилд ми спомена, че от вашата канцелария вече са се обърнали към него.

— Да, мисля, че е работил със Седжуик. Как е той с ангажиментите?

— Изчакайте за момент. Сега ще погледна в компютъра.

Лиън затаи дъх с надеждата, че младшият сътрудник, с когото бе говорила предния ден, е захапал въдицата и надлежно е записал датите на несъществуващите срещи. Секретарят скоро се върна на линията, мърморейки:

— За кой ден е насрочен процесът срещу Спийкмън?

— Втори ноември, но предварителното дело е на първи октомври. Ще ни трябва за това, както и за консултациите със Спийкмън, които са в края на тази седмица — отвърна Лиън.

— Опасявам се, че господин Бейфилд вече е ангажиран по това време, госпожице Стърн. Поканили са го да участва в консулт по един граждански иск с доста голяма тежест. Напоследък доста често поема дела от търговско естество. Този път става дума за договорен конфликт в голяма химическа компания, на доста високо равнище.

— Колко жалко! — изрече тя, както й се стори, прекалено нехайно, затова припряно продължи нататък и бързо приключи разговора. Какво ли не би дала, ако можеше да присъства, когато Бейфилд в крайна сметка разбере, че доходното му гражданско дело се е изпарило във въздуха, след като е отказал малко по-скромно платения случай „Спийкмън“. Тоби Слоун беше на разположение. Тя си уговори среща с него и уреди изпращането на документите по куриер за същия следобед.

Тъкмо остави слушалката и лампичката на интеркома замига отново. Служителката на рецепцията я уведоми, че във фоайето я очаква човек на име Джак Форт, надявал се да й върне нещо, което тя била изгубила. Джак Форт, кой пък беше той? И какво беше изгубила? Каза на момичето, че ще слезе веднага и бързо излезе от кабинета си.

Вратите на асансьора се отвориха плавно и тя видя в кабината мъж, който бе скрил дясната си ръка под палтото. То висеше като пелерина, преметнато през рамото му. Мъжът й кимна с немощна, болнава усмивка. Лиън не му обърна почти никакво внимание, само провери дали на ревера му е закачен пропуск от охраната. Никой друг не прекъсна плавното спускане на асансьора и скоро двамата се насочиха към предната част на фоайето, като мъжът леко я блъсна, бързайки да излезе от сградата.

Джак разглеждаше внушителните маслени платна, които бяха окачени по стените на партера, когато ги видя да се появяват. Щом тръгна да пресрещне Лиън на средата на пътя, мъжът с палтото го заобиколи, без да изправя глава, явно погълнат от мислите си.

Джак протегна ръка на Лиън. Тя я пое и се изненада от силното му ръкостискане.

— Господин Форт, сега вече се сетих. Пред Градския съд. Вие ми помогнахте, нали?

— Точно така. Не бях сигурен, че ще си спомните за мен. — Той се взря в морскозелените й очи. Тя изглеждаше малко нервна, но все пак уверена.

— Нямах възможност да ви благодаря. Бях доста напрегната.

— Няма нищо. Не съм дошъл за това, госпожице Стърн. Дойдох да ви върна това. — Той протегна напред дланта си, върху която лежеше липсващата обица на Лиън.

— О, толкова мило от ваша страна! Не са нищо особено, но ви благодаря, че сте си направили труда — промълви тя с усмивка и докосна изящното си ухо, сякаш чак сега осъзнаваше, че е изгубила бижуто. — Защо бяхте в съда, господин Форт? — попита го ненадейно, но учтиво.

— По работа — отвърна й той. — Правя скици. Бях там, защото ми възложиха да нарисувам клиента ви.

— Разбирам. И получихте ли това, което искахте, господин Форт? — Въпросът бе зададен със забележима промяна в отношението й. От реакцията й пред сградата на съда преди няколко дни прецени, че тя се отнасяше с презрение към представителите на пресата от всички прослойки.

— Не съвсем. — Тъкмо щеше да й обясни, че задачата никак не му е допаднала, и посягаше към куфарчето си да извади рисунката на съдебната зала, когато нещо го възпря — в съзнанието му като светкавица проблесна смътен образ. В следващия миг, преди да има време да си обясни чувството, въздухът бе прорязан от оглушително свистене. Джак инстинктивно погледна Лиън и видя, че тя се взира в нещо над рамото му към входната врата и в следващия момент над суматохата се извиси писъкът на служителката от рецепцията.

— Боже господи! — извика Лиън.

Джак се взря през отворената врата и видя огромен камион да се носи със свистене по диагонал по Грейс Ин Роуд. Сцената мина забавено пред очите му — сякаш с една трета от реалната си скорост. Макар и набил спирачки, камионът неумолимо се бе устремил към фигурата, която бавно прекосяваше улицата. Можеха единствено да чакат безпомощно момента на сблъсъка. Смъртоносното глухо тупване и звукът от разбито стъкло бяха достатъчни, за да смразят кръвта и на най-закоравелия човек.

Той излезе през главния вход. Тълпата бе прекалено стъписана от ужасната сцена, за да реагира. Джак не беше. Чу боботенето на двигателя и видя два сгърчени крака да се подават изпод огромната гума на камиона. Те потръпваха. Джак използва стъпалото от страната на водача, за да се качи в кабината. Шофьорът имаше рана на главата, от която се стичаше кръв. Посегна към ключовете и спря двигателя.

— Той просто изскочи пред мен — приглушено измърмори шофьорът.

— Знам, ти нямаш вина — успокои го Джак и скочи обратно на земята.

Възгласите на потресената тълпа се усилиха. Джак припряно разбута събралото се множество, за да стигне до пострадалия. Беше виждал смъртта и по-рано, но въпреки това му бе нужен миг, за да се стегне, преди да се надвеси над тялото под колелото. Стомахът на човека беше сплескан. Всичко, което се бе намирало във вътрешността му, сега лежеше отвън, разпръснато по кървавочервената асфалтова настилка. Джак се наведе надолу, преглъщайки надигналата се в собствения му стомах горчилка. Лицето на мъжа бе бяло като тебешир, безкръвно, но той все още дишаше на пресекулки. Продължаващото тръпнене подсказа на Джак, че той е още жив, но не задълго.

Странното бе, че лицето на жертвата не беше наранено и Джак позна в него мъжа, който бе излязъл от асансьора заедно с Лиън Стърн. Джак клекна до него и подложи якето си под безволно отпуснатата му глава. В този момент очите му се отвориха с примигване и се втренчиха в неговите.

— Някой няма ли да извика линейка, по дяволите? — изкрещя Джак, макар да знаеше, че за този човек единственото необходимо превозно средство беше катафалката. Отново преглътна с мъка — вонята от разпореното тяло на мъжа бе неописуема — и се насили да отвърне на взора му, пълен с отчаяние. — Ще се оправиш, наистина. Само се дръж.

Мъжът започна да се гърчи и трепери. Гърдите му конвулсивно се повдигнаха и от устата му се изля кървав порой, който обагри ръцете на Джак. Той се опитваше да каже нещо. Джак виждаше как устните му се движеха, очертавайки дума от две срички. Очите му започваха да се изцъклят като на умиращ наркоман. Джак приближи ухото си. Каквото и да искаше да каже, то беше важно. Това можеха да бъдат последните му думи към съпругата и семейството му и въпреки ужаса, който го бе обхванал от потресаващата картина, той трябваше да ги чуе. Кръвта в устата на човека му пречеше да ги долови, затова Джак долепи ухо върху устните на умиращия мъж. Чу две думи, едва успя да ги различи — мъжът ги повтори три пъти като мантра.

— Боут-ман^[1] — прошепна той, — боут-ман, боут-ман — преди да изпусне дъх завинаги.