Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (48)

47.

Джак отлетя с кипърските авиолинии за Ларнака. Беше време да се върне и се изправи лице в лице с нещото, от което бягаше презглава през по-голямата част от живота си. По време на тричасовия полет ръцете му пулсираха и сълзяха под бинтовете. С благодарност бе изпил допълнителния двоен скоч, използвайки изгарящата течност, за да прокара тройна доза болкоуспокояващи. Адски го болеше.

Поне беше жив. Не като Джейкъбсън. Това бе ужасно. Буйният огън му бе попречил да извади трупа на Джейкъбсън от пламтящата къща. Лиън го бе уверила, че рутинната зъбна експертиза щеше да отнеме около седмица. Точно сега беше моментът да действа. Не съвсем по този начин си бе представял живота, но поне имаше възможност да напусне страната и отлети за Кипър.

Джейк му допадаше. Просто не се бе оказал на необходимата висота, но самият Джак трябваше да бъде. Ако можеха някъде да намерят отговора, беше тук. Но той всъщност не търсеше отговор, а веществено доказателство. Доказателство за убийството, на което бе станал свидетел, но което съзнанието му беше запазило в тайна цели двадесет и две години. Крайтън не само бе отнел живота на момичето, но бе убил и бъдещето на Джак.

В Ларнака беше полунощ. Бързо премина през службите на летището, защото единственият му свръхбагаж бе научената истина. Сега познаваше това място. Спомняше си цитрусовия привкус и благоуханния въздух, който все още бе топъл в тъмнината. Сънени таксиметрови шофьори с матова кожа слушаха оглушителния рев на рок в колите си в очакване на закъснели пътници. Спорещи семейства в еднакви кремави костюми бутаха колички, натоварени с имущество, по гладкия тротоар. Един ухилен, със златна усмивка двойник на Сезар Ромеро метна сака на Джак в багажника на колата си.

— Първи път тук? — попита лениво, докато въртеше с една ръка волана на очуканото си рено.

— Живял съм тук навремето.

— Дошъл да остане задълго?

— Не, тук съм по работа.

— Кипър е хубаво място за почивка, не чак толкова за работа. Имате ли хотел? Знам добър, мой братовчед го държи, най-хубавата английска закуска на острова, печен хляб, всичко.

Приветливото бърборене на шофьора също събуди новооткритите спомени на Джак за това място.

— Закарайте ме там, сигурен съм, че ще ме устрои.

— Ама не чак така чисто. Другият ми братовчед има чисто място. Богат ли сте?

Колата на висока скорост взе остър ляв завой. Джак се наклони встрани.

— Не съм богат.

— Всичко относително — отвърна шофьорът небрежно.

Той беше прав. Животът на Джак беше безгрижен до момента, в който бе станал неволен свидетел на престъплението на Крайтън. Неохотата да си спомни истината му бе попречила да помогне да възтържествува правдата.

— Пристигнахме — обяви шофьорът с усмивка. — Хотел „Емералд“. От терасата ще можете да виждате кацането на самолетите.

Джак би могъл да измине разстоянието и пеш, но ведрият шофьор беше успял да разсее част от напрежението и тъгата му и той с радост плати невероятната такса за пътуването. Това, което беше казал на таксиметровия шофьор, бе вярно: беше дошъл тук по работа. Беше тук, за да открие доказателства, които да оневинят Спийкмън пред съда. Първоначално Лиън не бе особено впечатлена от идеята, но в крайна сметка бе успял да я убеди, че макар това действително да е доста невероятен план, всъщност е единственият възможен за осъществяване.

Протърканият мраморен под в хотела красноречиво говореше за ранга му. Стаята свидетелстваше за упадъка на величието и несигурното му бъдеще. Скоро щяха да започнат да го издирват, но него не го бе грижа за властите, а за Крайтън. Искаше Крайтън да бъде тук, да го търси, докато той събира доказателствата, които щяха да осигурят доживотен затвор за маниакалния изверг. Крайтън беше оставил рана в главата му, а сега се опитваше да навреди и на семейството му.

Джак разви бинтовете от болезнено тръпнещите си ръце. От изранената кожа се бяха надигнали мехури, белите балончета, пълни с лимфна течност, се набръчкаха, когато студената струя вода му донесе моментно облекчение. Извади от оскъдния си багаж нови превръзки и пак бинтова ръцете си. Разгърна картата на острова върху кремавата покривка на леглото.

Кипър беше неравно разделен на две части: северната, която държаха турците, и южната, която по-ведрите по характер гърци опазваха така ревностно. „Зелената зона“ се простираше между двете разделени нации, като всяка националност имаше собствени гранични постове и враждебни граничари.

Той очерта езерото с червен маркер. Преди да започне зловещото си издирване, трябваше да се увери, че тялото на момичето все още е там. Само един човек би могъл да му даде тази важна информация — баща й.

Той можеше вече да е починал или да се е преместил. Таверната се намираше в периферията на Зелената зона. Джак вече можеше да си спомни мрачното настроение, опърпаните покривки и кръглото лице на човека, който много скоро щеше да скърби. Беше нарекъл Крайтън откачалник и прокажен, чудовище и прасе. Потрепващите клепачи на огромните очи на момичето и подутият й корем го бяха докарали до ярост. Бяха минали двадесет години, но ако той е жив, щеше да знае дали тялото на момичето е било намерено. Детето несъмнено беше от Крайтън. Тленните му останки трябваше да носят информация за ДНК на бащата. Докладът на доктор Кумбс беше ключът към всичко това: космите, стиснати в мъртвата ръка на Колийн, сигурно бяха дошли от Крайтън, експертизата потвърждаваше, че те не принадлежаха на Спийкмън. Ако Джак успееше да осигури образец, който да съвпада с пробата от косата, това впоследствие щеше да докаже, че Спийкмън не е извършителят на престъплението. Тогава, използвайки аргумента на прокуратурата, че един и същи човек е извършителят на всички убийства, а Спийкмън вероятно е невинен, щеше да посочи истинския „крал Артур“.

Навън грохотните излитания и кацания на самолетите разцепваха въздуха на всеки двадесет минути и го принуждаваха да стои буден. Надмогвайки болката, Джак записа мислите си на лист от бележник. Трябваше да го видят, да могат да го проследят. Ако Лиън бе изпълнила своята задача както трябва, Крайтън скоро щеше да тръгне по петите му. Джак не искаше да разочарова Рекс. Най-важното в ролята на Лиън бе да подмами адвоката навън. И въпреки че това беше опасно за самия Джак, той бе повече от готов да се изложи на риска, стига Лиън и семейството му да са в безопасност. Тя се бе опитала да го разубеди, но той успя да й покаже, че това беше единственият им път да намерят решение.

Вече не се страхуваше. Последният сеанс с Хелън Дуайър беше уталожил кипящия му ужас и бе изпуснал парата на мрачната му тайна. Тя бе осакатила живота му. Да станеш свидетел на истински кошмар означава да претовариш капацитета на съзнанието си. Докато беше скицирал убийци или серийни изнасилвачи, се дразнеше от неспособността на свидетелите да разкажат стройно изложенията си. Сега проумя, че мозъкът се опитва да предпази своя собственик чрез оздравителния процес на забравянето. Някои събития бяха прекалено реални, прекалено ужасни, за да си ги спомняш отчетливо. Обаче той знаеше истината за това, на което бе станал свидетел като момче. Убийството, първият удар, нанесен от „крал Артур“ — мъртвото кипърско момиче, отдавна загиналата майка на детето на убиеца. Помисли си за неговите крехки костици, свити в безконечен сън в кухината на утробата й, лишено от живот, без дори да е поело дъх. Искаше да оправи нещата. Неговата амнезия бе отложила възтържествуването на справедливостта с повече от две десетилетия. Сега, когато можеше да си спомни, бе длъжен да поправи стореното и да донесе възмездие за всичките, всичките момичета, водните Дами от езерото на „крал Артур“. Истината трябваше да бъде изкрещяна пред света:_ Той го направи, да, той беше. Аз знам. Той никога няма да ви го каже, но ние ще го направим. Ние ще го докажем._

Главата му пулсираше влудяващо. Бележките му отразяваха отчаянието на неговото положение. Беше уморен — като куче, котка, художник — но сега не му беше времето да спи. Зората започна да се процежда през тънките като оризова хартия пердета. Поредният „Боинг-747“ с ръмжене оповести откъсването си от бетона, когато Джак дръпна шнура, за да пусне слабия душ.

Докато търкаше израненото си, тръпнещо от болка тяло и горещата вода барабанеше по раменете му, за да ги поотпусне, Джак прие мисълта, че скоро ще му се наложи да се върне към водата. Тя бе белязала душата на Крайтън и след смъртта на Фиона едва не бе прекършила неговата, но той трябваше да се върне вътре в нея. По време на нещастието с Холи в плувния басейн се чувстваше прикован на място, смразен от ужас и половинчати спомени. Крайтън му бе длъжник. Дължеше му половин живот. Водата. Всичко беше започнало там, щеше и там да свърши.

Душът изведнъж стана студен. Ледените струи обляха благодарното му тяло. В армията беше научил, че неудобствата са полезни за войника: държат го буден и нащрек, готов да изпълни дълга си. По онова време Джак го мислеше за пълна глупост, поредния униформен анахронизъм. Сега осъзнаваше истинността му. Студената вода го тонизираше до пълна готовност, каквато не бе усещал от войната в Залива. След броени часове щеше да издири собственика на таверната или да разбере местонахождението му. Чувстваше върху плещите си тегнещия дълг, който имаше към този човек — дълг, който можеше да бъде погасен единствено с истината за видяното от него. А как щеше да бъде прието това разкриване — бе съвсем друг въпрос. Ако Холи изчезнеше без обяснения и двадесет години по-късно се появеше някакъв непознат със смразяваща история за изчезването й, разказвачът щеше да получи насинени очи и да му бъде видяна сметката. Защо бащата кипърец да реагира по друг начин?

Джак се попи с кърпата, като внимаваше да не раздразни раните от изгарянията. Щяха да му оставят белези, но не ставаше ли така с всичко? Обу чифт избелели джинси „Левис“ и бяла риза с дълъг ръкав. Отвори плъзгащата се врата към балкона и подпря наболата си брада върху алуминиевите перила. Ларнака се пробуждаше. Шумните гълъби навън пъплеха по паважа, за да оберат разпилените остатъци от боклукчийския камион. Розовото зимно слънце осветяваше сцената и къпеше в мека топлина ранобудниците. Светлината бе прекрасно нереална. Беше забравил творческото си благоговение пред средиземноморското зазоряване — още един пример за това, което му бе откраднал Рекс. Сега то се бе възродило с неподозирана мощ.

Едно малко момиче бродеше по улицата и с копнеж се заглеждаше по витрините на магазините. Беше приблизително на възрастта на Холи, малко по-високо, но косата му се стелеше надолу по същия начин.

Тя в действителност стоеше зад всичко това — неговата Холи. Тя олицетворяваше всички малки момиченца, които се нуждаеха от закрила срещу хора като Крайтън. А тях ги имаше в изобилие. Откачени маниаци в един откачен свят. Педофилията и убийствата не бяха от вчера, те просто заемаха все повече място във вестниците. Беше я наблюдавал как расте, все повече и повече заприличваше на майка си с отминаването на годините. Понякога бе прекалено болезнено да вижда тази прилика. Един поглед — израз на радост, или начинът, по който нежните й очи се спират на тъжна сцена — всичко го връщаше назад в спомените за Фиона.

 

 

— Усмихваш се, Джак, нещо не е наред ли? — бе го попитала тя.

Беше час след сватбената им церемония. Фиона го бе възседнала върху леглото в хотелската им стая. Предполагаше се, че се преобличат за сватбеното пътешествие през медения им месец. Вместо това, тя го бе оставила безпомощен от френски целувки.

— Щастлив съм — бе отвърнал той искрено.

— И би трябвало, аз съм страхотна в леглото.

— И аз така чух.

— Свиня. — Тя стегна бедра около кръста му. — Вече е законно, наслаждавай се.

— Най-вече ме интересуват незаконните неща.

Тя се наведе и го целуна страстно по устата.

— Направи ми бебе, Джак. Искам го. Искам да видя как нашето бебе израства като теб.

Той простена.

— Не се дръж така — предупреди го тя.

— Ако имаме бебе, искам да стане като теб — здрава, истинска.

Тя бе спряла да се движи и се загледа с тъга в очите му.

— Ти си истински, Джак, съвсем истински.

Тя посегна към мястото, където телата им се съединяваха, и леко го стисна.

— Усещаш ли? Истинско е. — Взе ръцете му и ги долепи до натежалите си гърди. — Аз също, един живот, една съдба.

— Знам — предаде се той.

 

 

Години наред не бе способен да си спомни, без да изпитва болка. Сега можеше да чувства загубата, но и да осъзнае, че това, което имаха, бе много специално, здраво, истинско. Стоеше на балкона и плачеше — със сълзи на благодарност, не на болка. Беше обичал и тя бе загинала. С последния си дъх му беше предала Холи, живия спомен за нея, достоен надгробен паметник. А кипърското момиче бе изчезнало безследно.

Ларнака се бе събудила и сега се надигаше от леглото, за да посрещне деня. Джак събра вещите си, излезе от хотела и тръгна към бъдещето.