Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (43)

42.

Главата му пулсираше. Спомените бяха ужасни, потресаващи, но отново се чувстваше цял. Все едно бе носил мъртъв крайник, в който ненадейно се е пробудил живец. Чувстваше съзнанието си ръждясало от дълга липса на употреба, но цветът се бе върнал. Сега вече знаеше какво бе крил в мрака на паметта си в продължение на години. Джак отвори очи с примигване. Лицето на Хелън Дуайър, за първи път изгубило професионалното си спокойствие, изразяваше потреса й от току-що разкритото.

— Трябва да поговорим за това, Джак.

— Друг път.

Но тя бе непоклатима.

— Не, сега. Нямах представа какво освобождавам. Трябва да преценя последиците и евентуалните поражения.

— Пораженията са били нанесени преди години. Това вече не може да ме нарани.

Хелън се приведе напред, а очите й се присвиха съсредоточено.

— Регресивната хипнотерапия е сравнително нов метод. Това, което току-що преживя, може да има пагубни последици. Та ние дори не знаем дали е истина.

Джак сви крака и се опря на облегалките, за да се повдигне.

— Истина е, не се съмнявай нито за момент. Не съм ти казал всичко, което знам. Не заслужаваш подобно бреме.

— Ти също.

— То си е мое. По какъв начин се е стоварило върху мен няма значение. Важното е, че трябва да направя нещо с това, което знам.

— Ти вярваш в истинността му, но това не означава обезателно, че всичко действително се е случило. Може да е символ за някаква друга детска травма.

Джак разкърши рамене да прогони сънливостта.

— Винаги съм го носел някъде дълбоко в себе си. Откакто започна поредицата от убийства на „крал Артур“, се чувствах неспокоен.

— Всички се чувствахме така.

— Искам да кажа нещо повече от това. Аз съм художник, а не писател, затова не мога да се изразя както трябва.

— Опитай.

Тя се отпусна назад в стола. Джак знаеше, че от него се очаква същото. Вместо това, пристъпи към вратата.

— Все едно усещах, че знам нещо важно за всичко това, сякаш разполагах с някакъв кратък път към отговора за убийствата, но бях изгубил вярната посока за излизане на тепиха.

— Тепих? Интересна дума. Като борба между теб и него пред погледите на публиката ли виждаш задачата си?

Джак постави ръка върху дръжката на вратата.

— Публиката не ме интересува, но че ще бъде битка, това определено да.

— А ти чий представител ще бъдеш? Заради кого ще се бориш?

Той открехна вратата и се извърна през рамо, тя изглеждаше разтревожена. Джак отвори уста да заговори, но не успя да намери точните думи. Как би могъл да обясни болезненото осъзнаване, че ако амнезията му не го бе лишила от истината, онези момичета можеха още да са живи?

— Знам отговора, но не съм достатъчно силен да го изрека. Ти сама можеш да го отгатнеш, познаваш ме по-добре от всеки друг. Благодаря ти, Хелън. Благодаря за всичко. — Той понечи да си тръгне.

— Ще се върнеш ли?

Ако имам късмет, може и да ми се удаде тази възможност, каза си мислено на минаване покрай секретарката с кисело лице.

 

 

Джак искаше да докосне хоумбазата^[1]. Навън светът продължаваше да живее в обичайния си ритъм в неведение за тайната, която бе излязла наяве. Откри сребриста телефонна кабина и се обади в дома на родителите си. Искаше да говори с всички тях. Искаше да им каже, че наистина е добре най-после. Вдигна майка му.

— Джак е.

— Да не се е случило нещо лошо, миличък?

— Не, нищо лошо. Просто исках да ти кажа, че съм добре.

Тя помълча за момент и той си я представи да се усмихва.

— Винаги си бил.

Почувства как в гърлото му заседна буца, преглътна я с мъка, преди да започне да бръщолеви като развълнуван ученик:

— Холи там ли е?

— Четвъртък сме, на гимнастика е.

— Просто й предай, че я обичам.

— Тя го знае, глупчо. Има съобщение за теб. Стори ми се важно. Мъж на име Джейкъбсън.

— Казвай.

— Каза, че е взел клетвени показания, всъщност стори ми се малко подпийнал.

— Познавам го.

— Издиктува ми адрес, на който да го намериш.

Джак си го записа върху сметката за вечеря с Лиън с парче въглен, което извади от джоба на якето си.

— А телефонен номер?

— Попитах го, но каза, че нямало. Също каза, че е оставил съобщение на телефонния секретар на Лиън.

Джак усети как сърцето му заблъска в гърдите като бас китара. Не беше предупредил Джейкъбсън за подслушвателната апаратура в апартамента й. Постара се гласът му да прозвучи спокойно и равнодушно, нямаше смисъл да тревожи майка си, която имаше много чувствителен слух.

— Кога беше това?

— Преди около три часа.

Джак хукна към волвото. Под чистачките му бяха пъхнали квитанция за глоба за неправилно паркиране, но поне не бяха сложили паяк на колелата. Съзнанието му рисуваше мрачна картина и дъхът му излизаше на пресекулки, докато завъртя стартера. Джак насочи недостатъчно бързата кола в автомобилния поток. Над Лондон се спускаше нощта. Дали да се обади в полицията? И ако им се обади, какво? Ще им разкаже няколко стари истории за белязан мъж, който се превърнал не само в преуспяващ адвокат, но и в сериен убиец? Стегни се, Джак, каза си сам. Болката в главата му ненадейно се усили и ръцете на Джак стиснаха волана, докато кокалчетата му не побеляха. Потокът от коли се движеше като кортеж на погребение. Безпокойството необяснимо защо започна да го поглъща. Той натискаше клаксона почти непрекъснато. На Олд Кент Роуд линейка и полицейска кола с включени светлини накараха движението да спре. Не познаваше достатъчно добре тази занемарена част на Лондон, за да опита да мине напряко, но спирането поне му даде време да измисли маршрута от Ню Крос до високата жилищна сграда, в която би трябвало да бъде Джейкъбсън. Джак се надяваше алкохолизираният частен детектив да не изневери на традицията и да остане в някоя кръчма, вместо да се прибере у дома.

— Пийни още едно, Джейк — прошепна, когато колите потеглиха отново. — Цяло буре изпий, само не се прибирай у дома.

Джак зърна знака за Ню Крос. Беше му необходим един-единствен поглед върху картата, за да я запомни до най-малката подробност. Способностите му започваха да се възвръщат. Цветовете на разлетите по пътя светлини му се струваха почти непоносимо ярки. Присви очи да намали блясъка на спектъра. Следваше маршрута: два леви завоя, десен, на кръговото движение направо, после третата от извисяващите се сгради — блок „Надежда“.

Ама че нелепост. Нима архитектите действително вярваха, че тези крепостни ферми за човешки същества оставяха някакво място за достойнство, да не говорим за надежда? Джак забеляза входа на неприветлив подземен гараж. Беше прекалено рисковано да оставя колата там. Даде на заден и спря съвсем близо до изхода. Ако му се наложеше да бяга бързо, това щеше да е от полза. Поради същата причина не заключи вратите. Беше спокоен, макар сърцето му да биеше глухо в гърдите. Група тийнейджъри с бръснати глави го наблюдаваха подозрително, отпивайки „Карлсберг специално“ от тенекиени кутии. Изглеждаха заплашителни и грозни. Обаче Джак бързаше.

Вътре в крепостта светлината се редуваше с мрак. Асансьорите сигурно бяха бавни или развалени, реши да използва стълбите. Номерът, даден от майка му, беше 22 — това означаваше втори етаж. Джак забави подтичването си до тих ход, когато наближи апартамента. Прилепи се до стената вдясно от олющената врата с надпис „Милуол ФК“, изпръскан със спрей по диагонал на нея, после почука. Почти очакваше вратата да се разтвори широко от лекия натиск — като в епизод от зле направен филм на ужасите, но подобно клише не се получи. Джак отново почука, този път по-силно, пак никакъв отговор. Застана пред вратата, като през цялото време се ослушваше за красноречиви стъпки от тежки обувки „Док Мартен“ по стълбището, и се наведе към ръждясалата пощенска кутия. Тя изскърца, когато отвори капака й. Тук не се получаваха кой знае колко писма. Джак погледна през отвора. Вътрешността бе потънала в мрак.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, съзря едва-едва очертанията на паянтов диван и стол. Нямаше никакво движение в жилището. Той прошепна, после завика:

— Джейк, събуди се. Аз съм, Джак Форт.

Интериорът му отговори с мълчание. Джак реши да разбие вратата. Би било доста крайна мярка, защото Джейк можеше просто да е в някоя кръчма. Но щеше да му се наложи да му прости за нанесените щети. Обаче усещаше, че нещо не е както трябва. Отстъпи назад, за да атакува вратата, и стегна рамо, подготвяйки го за сблъсъка. Точно тогава чу тропота на тежките обувки по бетона. Звукът се изкачваше по стълбите. Прилепи се плътно до стената, за да види приближаващия на фона на оскъдното осветление. Един обръснат череп надникна иззад ъгъла на стълбищната площадка.

— Ее-оо, господине. — Гласът несъмнено носеше хленчещите нотки на Южен Лондон. — Някакъв тип се бъзика с колата ви, оставили сте ключовете в стартера.

Джак опипа джобовете си. Мамка му, хлапето беше право, но можеше и да е капан.

— Марш обратно долу по стълбите с лице към мен или ще ти счупя проклетите крака.

— Къде сте, по дяволите? Не мога да ви видя.

— Слушай какво ти казвам — изкрещя Джак и хукна към младежа. Както и беше очаквал, той се извъртя на пети и се устреми надолу по стълбите. Ако имаше други причакващи, младежът или щеше да се сблъска с тях, или да ги разгони. Джак предпазливо измина двата етажа. Чуваше виковете на бягащото момче:

— Бягайте, той е напълно откачен.

Джак долови удовлетворяващия тропот на стъпките по мокрия тротоар. Звукът се отдалечаваше. Волвото си беше на мястото, притъпената му предница едва надничаше от гаража, но улицата бе празна. Джак се стрелна обратно да провери казаното. Ключовете се поклащаха леко, сякаш някой току-що ги беше докосвал. Хвърли поглед към задната седалка, но сивият велур не криеше никакви изненади. Клекна да погледне под търбуха на автомобила. Всичко беше наред. Тогава един звук разцепи въздуха. Идваше от багажника. Джак предпазливо отстъпи встрани. Чу се отново нисък, жален стон. Натисна копчето на капака. Той бавно се отвори. Там имаше една форма. Тяло. Приличаше на Джейкъбсън, обаче лицето бе прекалено обезобразено, за да може да бъде сигурен. Двете уши липсваха. Носът бе разцепен целият през средата.

— Господи, Джейк!

Той отново простена. Клепачите му леко потрепнаха. В устата му имаше нещо — Джейкъбсън го дъвчеше. То се изхлузи настрани и падна от устата му. Чак тогава Джак осъзна, че това е собственият му език. Почувства надигащата се вълна на гадене.

— Нещастно копеле — прошепна.

Периферният му слух го предупреди за нечие приближаване. Джак рязко се извъртя. Групата младежи бе нараснала. Сега в нея имаше и по-големи, по-смели и далеч по-опасни членове. Някои носеха бутилки. Нямаше много време.

Бръкна вътре и издърпа отпуснатата тежест в прегръдките си, отвори със замах задната врата и стовари Джейкъбсън вътре. Джак затръшна вратата, след което скочи на предната седалка. Забеляза, че бе подгизнал от кръвта на приятеля си. Ключът беше там. Двигателят не запали от първия път. В огледалото за обратно виждане забеляза групата, която се приближаваше с животинско настървение.

— Хайде де, шведски боклук такъв — изкрещя, — пали!

Повторно врътна ключа. Групата вече се бе изравнила с него. Няколко ръце затърсиха дръжките на вратите и ударите на тежките ботуши по купето отекнаха във вътрешността му. Двигателят захапа тъкмо когато предната врата от другата страна на шофьорското място се разтвори. Той освободи спирачката и прилепи до пода педала на газта. Ухиленото изражение на младежа стана объркано, когато ръката му се разтегна с резкия скок на автомобила напред, след което с изплющяване изчезна. Джак го видя да се търкаля по паважа зад гърба му. Пресегна се към вратата и я затръшна. Трябваше да закара Джейкъбсън в някоя болница, ако грубото му преместване вече не бе направило това излишно. Щом се отдалечи от мястото, Джак спря да огледа щетите. Искаше да се увери, че Джейкъбсън все още диша. Прекалено много хора загиваха от липса на навременна първа помощ. Можеше да успее да спре тежките кръвоизливи. Това поне щеше да му даде някакъв шанс за оцеляване. Човекът може би вече беше в шок, поел пътя към смъртта. Джак сви от главната улица и спря в тиха пресечка.

Джейкъбсън дишаше едва-едва, пулсът му почти не се долавяше. По цялото му тяло имаше ужасни рани — поне това подсказваха пълнещите се с кръв прорези. Когато се надвеси над него, очите на Джейкъбсън се разтвориха широко, след което погледът му се избистри за миг. Мъчеше се да каже нещо, но липсата на език му пречеше. Продължаваше да се опитва.

Джак напрегна слух.

— Ак… ак… — Джейкъбсън се опитваше да изрече името му. — … воео еейтво, еейшво… — В очите му се четеше отчаяние, беше вкопчил пръсти в ръката на Джак.

Джак прилепи неподвижно езика си към небцето, за да наподоби говор без негово участие. Опита да повтори поредицата от звуци. „С“ и „т“ не можеха да се изрекат. Кръвта му се смрази във вените, когато повтори посланието, което според него се опитваше да му предаде Джейкъбсън.

— Семейство! — Джейк кимна, а очите му започнаха да се изцъклят. Събра сетни сили, за да кимне повторно. — Моето семейство? — На Джак не му трябваше потвърждение, че е прав, но трескавото кимане на човека му го даде. — Сега? — Главата започна да се мята. — Сега ли? Кажи ми, за сега ли става дума?

С последната искрица живот, Джейкъбсън кимна.

Джак съзря черната струя кръв, която избликна от гърлото на приятеля му и разбра, че той е мъртъв. Нежно покри с палтото си Джейкъбсън. Върна се на шофьорското място, подпали колата и на висока скорост се устреми напред. Пред първата телефонна кабина заби със свистене спирачки, изхвърли от вътре една целуваща се двойка и позвъни вкъщи. Равномерният дълъг сигнал му подсказа, че нямаше връзка. Кабелът сигурно бе прерязан. Това трябва да беше станало в последния час след разговора с майка му.

— Да не си фантом? Как можеш да бъдеш на две места едновременно? — Обаче Джак вече бе имал възможност да се запознае с уменията на Крайтън в апартамента на Лиън — той разбираше от техника. Това означаваше, че Крайтън е бил близо до дома на родителите му. Джак трескаво избра 999 и даде адреса на родителите си. Безизразният глас го запита за собствените му данни. Нямаше време за това. Джак скочи обратно в колата. Молеше се да успее да пристигне навреме.