Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (39)

38.

Джейкъбсън закъсняваше. Вече с половин час по часовника на Джак. Настроението в кръчмата бе кротко, мудно. Пиячите си говореха на тихия фон от фолклорна музика. Джак пиеше тоник с лед и лимон. Искаше главата му да е бистра. Чу изскърцването на отварящата се в двете посоки врата и пронизителен кикот. Обърна се към натрапилия се звук, както направиха и всички посетители на тази дупка. Ето я и нея с ухиления до уши Джейкъбсън, който я следваше. Очите й бяха почернени като на панда. Кльощави крака се простираха до разкривени високи токчета — това без съмнение бе тя. Джейкъбсън пристъпи към един мъж, който седеше и се взираше в алените пламъци на добре стъкнат огън. Зашепна на непознатия, който се обърна, за да погледне придружителката му, след това кимна, допи остатъка от това, което приличаше на ром, и си тръгна.

Джейкъбсън я приближи отзад, хвана я под ръка и я поведе към огъня. Очите й бяха хлътнали в сиви орбити. Това бе жена, която беше видяла прекалено много, направила прекалено много, позволила да й направят прекалено много неща. Съмнителното й минало се бе отпечатало в походката й, облеклото й и изтощената коса. Никакъв грим, колкото и тежък да беше той, не можеше да скрие тези спомени. Никакво количество лак за нокти не би могло да скрие стотиците гърбове, които те са дращели с престорена страст. Джейкъбсън я поведе към стола до Джак.

— Джейни, това е моят добър приятел Джим.

Жената се взря в лицето на Джак и почти се усмихна. Той зърна за миг съсипаните зъби, които я бяха лишили от този непринуден жест. Неволно извърна очи.

— Да не сте зъболекар? — В гласа все още се долавяха острите носови нотки, типични за родното й място.

— Не — отвърна той.

— На някои хора им пречат зъбите ми.

— Не съм от тях.

Тя се обърна към Джейкъбсън, който наблюдаваше запознанството с вял интерес:

— Ами добре тогава, донеси ни по едно разтърсващо питие, Тери.

Джейкъбсън смигна при произнасянето на чуждото име, с което й се бе представил.

— Готово, принцесо. Пак ли да бъде перно?

— С капка касис. — Тя се обърна към Джак: — Донеси и на хубавия си приятел едно. Вижда ми се напрегнат.

Беше права. Докато бе в армията, завиждаше на бойците за лекотата, с която общуваха с проститутките. Не можеше да се отърве от чувството, че присъствието му непрекъснато им напомняше какви са всъщност, когато единственото им желание бе да се преструват, че не са това, което са, поне за известно време.

— Няма нужда, добре съм. Тази вечер трябва да се върна в Лондон. С кола съм.

— Доста път си бил за едно чукане, скъпи.

— Не съм…

— Ако ще е с двамата, тарифата е по-висока.

— Не ти ли каза… — Той се поколеба за момент, после се сети. — Тери не ти ли каза какво искаме?

— Чудатостите вървят скъпо, зависи какво точно искате. — Тонът й бе съвсем небрежен, докато го изричаше. Джак си напомни, че това й беше работата: ако не го правеше, нямаше да има какво да яде. — Къде се запиля Тери с напитките?

Джейкъбсън вече се бе изправил над рамото й с трите чаши. Постави ги на масата. В тази на Джак имаше нискоалкохолна бира.

— Много се мотаеш, Тери — отбеляза той.

— Името му не е Тери, пък и твоето не е Джим. Но не се притеснявайте, всичко е част от играта. — Джейни отпи здрава глътка от пурпурната газирана течност. — Не си ми сложил лед.

— В такова време? — попита Джак.

— Без лед не е както трябва. А аз обичам нещата да са както трябва. — Тя върна чашата обратно на Джейкъбсън. — И сипи още една доза вътре. Да прогоним студа.

Джейни придърпа крещящата си връхна дреха около врабешките си раменца. Джак забеляза черния сутиен през отвора. Тя проследи погледа му и отново разгърна палтото.

— Обичаш да надничаш, а?

Джак почувства лицето му да пламва.

— Не.

— Какъв си тогава? Садо-мазо? Съблазнител на ученички? Падащ си по урината? Чекиджия?

— Художник — отвърна той, за да я накара да млъкне.

Тя явно бе пила и преди това, защото гласът й започваше да се заваля. Сложи длан на устата си и се разкикоти, после се овладя, като видя сериозния израз на лицето му.

— Извинявай, но ще ми е за първи път някой да си плаща, за да ме рисува.

— По-кротко — просъска Джейкъбсън, като остави чашата с лед пред нея.

— Не — продължи Джак, — искам да ти платя, за да говориш.

— За това има услуги по телефона.

— Не и за това, което искаме да научим.

От лицето й изчезнаха всички признаци на скорошното й веселие.

— Не знам нищо, за което да си струва да се плати, но щом са намесени пари, ще се радвам да си го измисля.

— Няма да ти се наложи да измисляш — каза Джейкъбсън, шепнейки едва чуто. — Може да искаш да го забравиш, но Джим ще се погрижи да си спомниш.

Гласът на Джейни изтъня още повече от промъкналото се в него безпокойство.

— От отдела ли сте?

— Не, Джейни, не сме от борбата с порока. Имаше право, името ми не е Джим. Казвам се Джак и не съм полицай.

Тя се обърна към Джейкъбсън:

— Ти обаче си или си бил. От километри ги подушвам — по-нахакани са и от сутеньорите.

Джейкъбсън сви рамене:

— Много време мина оттогава.

Тя, изглежда, ги преценяваше, прехвърляйки наум възможностите за избор, които имаше.

— Добре. Парите предварително. Трийсет, не, петдесет за начало.

Джейкъбсън тихо подсвирна, след което заговори:

— Дано ги заслужиш, Джейни.

Тя пренебрегна скритата в думите заплаха.

— Питай, Джак.

— Преди години си била замесена в инцидент с двама студенти.

— Джак, съкровище, имала съм стотици инциденти и хиляди студенти.

— Но не и такива, които са се опитали да те убият!

Чашата едва не падна от ръката й, разплисквайки леда на тъмния килим между масата и стола. Джак забеляза, че зениците й се бяха разширили до краен предел. Тя преглътна с мъка.

— Знаем всичко за това, Джейни — продължи Джейкъбсън, — знаем, че ти си била там, знаем какво е станало, както и че си извадила голям късмет, като си оцеляла.

— Знаех си, че това ще се случи един ден. — Гласът на Джейни бе толкова съкрушен, че на човек му ставаше жал за нея. — Знаете ли, все още не мога да ида да плувам. Дори не мога да заведа малкото си момиченце на плаж.

Джак бе изненадан. Никога не се беше замислял, че проститутките могат да имат семейства, чувства, личен живот — само открити, достъпни тела. Почувства се засрамен от тесногръдието си.

— Даже не мога да си взема вана, винаги трябва да е душ. Аз…

— Добре, Джейни, успокой се — меко промълви Джак, — имаме нужда от твоята помощ за това. Трябва да опазим другите от него.

— Но той е в затвора. Спийкмън — в затвора е.

— Знаеш за какво говорим, Джейни, и също така знаеш, че не е бил Спийкмън.

Мислите на Джак препускаха трескаво. Тя бе направила връзката толкова бързо, прекалено бързо, за да са сгрешили.

— Надявах се да греша.

— Разкажи ни за това.

Тя пренебрегна искането на Джейкъбсън.

— Знаех си, че не може да греша. Милите момиченца. Мислех, че един ден ще дойде и за моето, ако не си държа езика зад зъбите. Господи, той все още може да дойде!

— Бил е един от двамата, нали? В началото са били двамата, после единият от тях се е опитал да те убие. Кой беше?

Погледът й се стрелкаше от едното, застинало в очакване лице към другото. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Не разбирате ли? Той е на свобода, той още е на свобода. Знае коя съм. Щом вие сте успели да ме намерите, и той може да ме намери.

— Джейни, кажи ни кой от двамата беше.

— Моля ви — прошепна тя.

— Бъркли или Крайтън?

— Не разбирам.

— Големият или малкият?

— Дъщеря ми!

— Кой от двамата? — настоя Джак.

— Ами дъщеря ми?

— Ами онези, които умряха? Те също са били нечии дъщери. Или това няма значение?

— Той ще ни убие.

— Говори по-тихо, Джейни — предупреди я Джейкъбсън, — или аз самият ще те убия.

— Млъкни, Тери — прошепна Джак. — Виж, Джейни, ако го хванем, няма да може да ви навреди.

— Ама още не са го хванали и няма и да го хванат, не могат да го хванат, той е олицетворение на злото.

— Кой, Джейни? — продължи да настоява Джак. — Кой е олицетворение на злото?

— Големият — изкрещя тя. — Онзи с огромните шибани белези по тялото, онзи, дето му се изсмях, онзи, който се опита да ми извади очите!

— Достатъчно — извиси се глас зад бара. Джак се обърна и видя собственика, който със зачервено лице си проправяше път към тях. — Омитайте се оттук и тримата!

Джейни първа скочи на крака и изхвърча навън. Джейкъбсън понечи да пресрещне приближаващия ги мъж, после размисли и също излезе навън. Джак го последва и почувства грубо бутване в гърба. На улицата Джейкъбсън проследяваше с поглед отдалечаващите се задни фарове на кола, върху чийто покрив се белееше табелката „такси“.

— По дяволите, няма да можем да я намерим отново! Поне не навреме.

— Няма да има нужда. Тя ни даде това, което искахме.

— Това не върши работа като веществено доказателство — каза Джейкъбсън и вдигна яката на сакото си да се предпази от студа.

— Но е потвърждение. Означава, че сме на прав път и вече знаем кое е слабото му място.

Джейкъбсън се обърна за такси.

— От моя гледна точка не забелязвам никакви пролуки в доспехите му — измърмори през рамо, докато колата спираше до него.

— Тялото е неговата слабост, белезите му. Трябва да разберем как се е сдобил с тях. Като го направим, ще имаме коз срещу него.

— Отивам да пийна нещо, Джак. Трябва да помисля. Ти?

— Връщам се вкъщи, както казах. Ти кога ще си дойдеш?

— Ще ти се обадя. Между другото, не даде на Джейни парите й. Дай ги на мен, ще се погрижа да ги получи.

— Не. Добре ще се отрази за спасението на душата й това, че го направи безплатно. Ами ти? — Таксиметровият шофьор натисна клаксона.

— Аз нямам душа, но ще навра в миша дупка този кучи син. До скоро. — Джейкъбсън се метна в таксито и затвори вратата. Когато колата се отдалечи, Джак също почувства вледеняващия студ. Очертаваше се дълга нощ. Време беше да се връща в Лондон.

Докато прекосяваше града с колата на баща си, продължаваше да прехвърля в ума си цялата история. Как Крайтън бе получил тези белези? Това беше ключът към омразата му. В психологическия портрет от ФБР ясно се казваше, че някаква травма в детска възраст го беше направила такъв, какъвто бе. Но каква беше тя — за момента можеше само да налучква, ала скоро, съвсем скоро, закле се Джак, щеше да научи.