Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (37)

36.

Джак остави волвото на баща си в многоетажния гараж в центъра на Оксфорд. Контрастът между яркото зимно слънце и полумрака в покрития паркинг го накара да потърка уморените си очи с една ръка, докато с другата закрепяше квитанцията на предното стъкло. Джейкъбсън бе оставил две съобщения на телефонния му секретар, като във второто го насочваше към мястото, където се беше подслонил. На Джак му трябваха повече подробности от разкритията на частния детектив. Информацията, предадена в телеграфен стил в кратките съобщения, потвърждаваше, че бяха на прав път, но той не знаеше докъде щеше да ги доведе.

Оксфорд бе град с раздвоен облик. Великолепните сгради на колежите и древните църкви изпъкваха като розови цветове сред тръните на бетонните постройки от шейсетте и безвкусната, натруфена архитектура от осемдесетте. Не беше задължително да си художник, за да забележиш крещящия контраст от това, което е било навремето, и това, в което то се е превърнало. Улиците гъмжаха от туристи, които се насилваха да не обръщат внимание на сивите несъответствия в архитектурата на града. Интересуваха се единствено от онези места, които в туристическите карти и справочници бяха окачествени като забележителности.

Джак последва инструкциите на Джейкъбсън, докато изпречилата се пред погледа му гниеща табела не оповести, че е стигнал до търсеното място. Почука, после задумка по предната врата, докато яка възрастна жена със забрадка на главата и по чехли не надникна през процепа.

— Той не е станал още — припряно изрече тя. — Кръчмата отваря чак в единадесет, елате тогава.

Джак предположи, че тя имаше предвид собственика.

— Аз търся един от гостите ви.

— Аз съм само чистачката. Нищо не знам за това. Обаче има заден вход, който ползват наемателите.

Предната врата се затръшна под носа му. Джак заобиколи по мръсната странична уличка покрай щайги с празни бутилки от бира, докато стигна до олющена зелена врата. Тя бе отворена. Влезе в тъмното преддверие. Не достигаше естествена светлина. Джак пипнешком намери перилата на стълбището и се качи на площадката на първия етаж, където му се наложи да прекрачи два мръсни дюшека.

— Джейкъбсън? — Гласът му отскочи от сивите стени и се върна обратно при него. Почука небрежно на двете прогнили врати на етажа, но не получи никакъв отговор. Джак изкачи следващата поредица от стълби, като продължаваше да задава същия въпрос в пропития с миризма на урина въздух. — Джейкъбсън? Джак Форт е.

Продължи търсенето си до последния етаж, където единствената кремава врата с номер 11 стоеше открехната. Джак отново повтори рецитацията си. Долови стон. Бутна вратата, докато тя не се удари в гумения ограничител и не се върна със замах по обратния път до разтворената му длан. Плъзна поглед из помещението — мрачна стая. Очите му се насочиха към очертанията на фигурата върху леглото. Тя не помръдваше. С тихи стъпки пристъпи навътре.

— Джейкъбсън?

Фигурата на леглото се обърна с лице към него. Човекът действително беше Джейкъбсън, но лицето му бе подуто и под едното му око имаше огромна синина.

— Господи, какво се е случило?

Едно кървясало око се отвори бавно, след което болезнено се затвори отново.

— Никога недейте да спорите с шотландци за футбол, господин Форт, могат да бъдат много убедителни. — Джейкъбсън прокара длан по лицето си, като опипваше с пръсти нанесените щети.

— Значи си влязъл в кръчмарско сбиване с наквасен шотландец?

Джейкъбсън въздъхна.

— Малък спор, нищо повече.

Джак се наведе да огледа нараняванията.

— Изглежда, загубил си в спора. Сигурен ли си, че си добре?

Джейкъбсън се напъна да седне.

— Нищо сериозно. Ребрата малко ме наболяват.

— Подаде ли оплакване в полицията? — попита Джак и веднага съжали за въпроса, като видя ироничното изражение по лицето на Джейкъбсън.

Частният детектив се пресегна до тоалетката, запали цигара и вдъхна дима с наслада.

— Не ми обръщайте внимание, господин Форт. Това си е моя работа. Няма да попречи на разследването.

Джак плъзна поглед из мръсната стая и с усмивка посрещна пищното название, което детективът бе дал на задачата си. Забеляза малък електрически чайник, включен в контакта със смъртоносно стърчащи жици в подножието на стената до прозореца. Зае се да направи две силни кафета, докато Джейкъбсън му разказваше всичко, което бе научил предната вечер.

— Отидох на адреса, който ми даде Ашърст. Къщата е окепенчена, изглежда изоставена от доста време.

Джак подаде очукана порцеланова чаша на проснатия по гръб мъж и със смаян поглед проследи как той извади бутилка изпод леглото и наля внушителна доза уиски в тъмната гореща течност. Джейкъбсън за малко щеше да му предложи бутилката и на него, но явно размисли.

— Може би малко по-късно — измърмори.

Джак седна на един от паянтовите столове в мрачната стая.

— По-нататък?

Джейкъбсън отпи от ирландското си кафе.

— Като се върнах тук, имаше втори рунд. Изпушихме лулата на мира със собственика. — Джак не искаше и да пита защо са били изравяни томахавките. — Той познава повечето отрепки тук, знае и нея, но нямаше представа къде живее. Обаче знае кръчмите, в които си набира клиентелата. Това е моята задача за деня.

— А моята? Нали все пак има някаква причина да ме повикаш тук.

Джейкъбсън кимна:

— Всеки влак си има пътници, господин Форт.

— Името ми е Джак. — Джейкъбсън отново кимна. — И на кой влак мислиш да се кача днес? — попита го.

— Трябва да научим повече за Бъркли и Крайтън. Според мен, като имам предвид кръговете, в които се движат тия двамата, бивше ченге с влечение към чашката няма голям шанс, а и с тези бойни рани мога да вляза в прилична кръчма, но няма да ме пуснат да припаря до изискан колеж.

Джак напълно споделяше оценката му за положението.

— А трябва ли да припарваме до колежа?

— Честно казано, не знам, но ни е необходима допълнителна информация от независим източник. Сигурно ще успея да науча от пеперудката какво е станало в онази нощ в реката, но това не е достатъчно. Случило се е преди доста години. На вас ви трябва повече информация за този тип Крайтън.

Джак се замисли над казаното. В него имаше смисъл. Не можеше да се върне към обичайния си живот, преди да намери разрешение на тези неща. Ако откажеше, щеше да е все едно че пак бяга от действителността, а вече предостатъчно го беше правил.

— Откъде да започна?

Джейкъбсън измъкна крак изпод завивките и протегна ръце, за да се отърси от сковаността, причинена от сбиването, като едва не разплиска съдържанието на чашата си.

— По едно време работех с един полицай, който наистина имаше нюх за работата си — главен инспектор Бордмън, вече пенсионер. Та той казваше: „Рови дълбоко, докато не удариш на камък, после продължавай да копаеш“. — Джак изглеждаше озадачен. — И аз тогава не го разбирах, но той искаше да каже, че колкото по-страшна е тайната, толкова по-дълбоко е заровена. Така че се върни в самото начало. Разбери кой е Крайтън, биографията му, кои са били родителите му, такива неща. Ако успееш да изровиш това, ще научиш тайната му.

— Ами ако той няма такава?

Джейкъбсън навлече купените наскоро вълнени панталони и закопча колана им.

— Всички имаме, Джак. Знам, че аз самият имам — дай боже да си стоят заровени — и смея да заявя, че ти също имаш.

Джак не отговори, защото все още не знаеше истината и нямаше да я научи, ако не се подложеше пак на дълбока хипноза. Дръпна настрани найлоновите пердета, докато Джейкъбсън продължаваше да говори:

— Не. Ако този тип е „крал Артур“, сигурно е нахвърлял цели скали, за да прикрие следите си. — Той подаде на Джак изцапания с алкохол справочник. — Тук има една готина библиотека, наречена…

— Бодлиън — завърши Джак вместо него. — Добре, ще започна оттам. А ти?

Джейкъбсън се намръщи, докато закопчаваше последното копче на кремавата си риза.

— И аз ще поровичкам тук-там. Нощните пеперудки излизат чак по тъмно. Тогава ще я търся. Да се срещнем за по бира, да речем, в десет? Дотогава и двамата трябва да сме понаучили туй-онуй.

— Но не тук — отвърна Джак.

— Както ти казах, за всеки влак си има пътници, Джак. Добре, дадено, само да не е много скъпарско място, че няма да ме пуснат в този вид. — Като огледа странната му фигура от глава до пети, Джак нямаше как да не се съгласи. — Малко след Карфакс има една кръчма „Белия рогач“. Ще бъда там, надявам се, с компания.

— Няма да ти се отразят зле кат нови дрехи, Джейк. — Той видя как Джейкъбсън затегна възела на опърпаната вратовръзка и наметна сакото, което не му бе по мярка.

— Тия са нови. — Обърна се и с мъка намигна на широко ухиления Джак Форт. — Поне нови за мен. Отзад ли влезе? — Джак кимна. — Хубаво, тръгни си пак оттам.

— И повече никакви спорове за футбол, става ли?

Джейкъбсън се усмихна до уши, пристъпвайки към вратата.

— Джак? Като се спомине милата ми майчица, ще те назнача на нейно място. Довечера в десет. Успех!

 

 

На Джак му трябваше половин час, за да стигне пеш до библиотеката, като пътьом мина покрай колежа на Крайтън. Показа журналистическата си карта, заявявайки, че работи скици по поръчка на „Вог“, след което му бе позволено да види паметните свитъци на бившите възпитаници. Имената на Крайтън и Бъркли бяха изписани със златни букви, макар и в различни колонки, върху скъпите дъбови плочи. Рождената дата на Крайтън беше от съществено значение за издирванията на Джак за миналото на тази загадъчна личност.

Щом влезе в библиотеката, Джак разучи плана на сградата, след което се насочи към читалнята, където имаше свободна ниша. Годишникът на колежа потвърждаваше връзката Бъркли-Крайтън: фактът, че бяха завършили в една и съща година същия колеж, както и образователните степени, които всеки от тях бе получил. Албумът не можеше да му разкрие нещо повече за миналото на Рекс Крайтън освен датата на раждане. Джак обаче бе особено заинтригуван от статиите, в които се упоменаваше бъдещото професионално развитие на гордите възпитаници. Бъркли, както повеляваше традицията, бе влязъл в семейния банкерски бизнес, но съставителят не беше пренебрегнал в поздравленията си и самия Крайтън. Джак си записа извлечението:

Крайтън, Рекс Фрейзър, бакалавърска степен по право (Оксън), заминава за САЩ да продължи учението си в областта на юридическите науки след ваканцията. Лауреат на наградата за юриспруденция „Оливър Уендъл Холмс“ господин Крайтън започва докторат в областта „Законови конфликти“ в университета Йейл. През юни възнамерява да осъществи самостоятелно прекосяване на Атлантическия океан в помощ на благотворителния фонд „Барнадо“. Поздравления за него и семейството му заради забележителните му постижения.

Тук имаше нещо важно, Джак го знаеше. Джейкъбсън му бе предал разговора си с Ашърст, компрометирания портиер, който смътно си спомняше, че Крайтън е продължил образованието си в чужбина. Но имаше и нещо повече. Джак насочи мислите си назад в опит да съживи спомена. Затвори очи, за да се отпусне и се помъчи да се сети. Имаше нещо, за което не желаеше да насилва мудната си памет: ако беше там, щеше да изникне, не желаеше да получи нервен срив от напрягане.

Джак трескаво запрелиства годишните алманаси на колежа, докато стигна до 1978-а, три години след обявеното от Крайтън презокеанско плаване. Ето го тук. Поне името му беше тук:

Доктор Рекс Крайтън е почетен гост при откриването на учебната година. Той успешно завърши самостоятелното си прекосяване на Атлантика по-рано тази година и ще връчи чек от над 30 000 лири на местния представител на фонда „Д-р Барнадо“. Докторът на юридическите науки, бивш възпитаник на колежа, получи степента си в университета Йейл тази година. Отказа престижното назначение като лектор по право, за да се върне в Англия и се заеме с частна практика. Впоследствие придоби адвокатска правоспособност. Желаем му успехи в избраното от него поприще и се надяваме, че ще се завръща при нас като високоценен гост, когато му позволява натовареният работен график.

От Лиън бе научил, че тогава Крайтън е хванал за реверите фирмата „Тийл и Уиндъл“ и със замах я е запратил в благоденствието на осемдесетте. Всичко това беше територията на Лиън. Той искаше да се съсредоточи над онова, което бе оформило личността му такава, каквато бе. Джейкъбсън имаше право: открий тайната и ще намериш разковничето към човека или звяра. Но къде да я търси? В това необятно място имаше безброй много книги, а дали някоя от тях можеше да му даде разковничето за миналото? Джейкъбсън му бе предложил да се порови в семейната история на Крайтън. Той не беше генеалог, никога не се бе опитвал да нарисува фамилно дърво. Откъде да започне? Библиотекарят беше много услужлив. Предложи му, ако обектът на търсенето е известен, да започне със справочника „Кой кой е“. Ако беше от аристокрацията, тогава да потърси информация в „Дебретс“ или „Бъркс Пиъридж“. Джак намери споменатите дебели томове.

Въпреки че името Крайтън се появяваше в регистрите на хората с благороднически произход, никое от техните отрочета не носеше кръщелните имена Рекс Фрейзър. Джак не бе изненадан. Струваше му се, че Крайтън е прекалено жилав, за да има място в онези томове. Вместо това се насочи към справочника „Кой кой е“. Старши адвокатът бе упоменат там, защото заемаше и поста на нещатен съдия. Там се упоменаваше датата на раждане, както и мястото на раждане — Ексетър. Джак потръпна, като се сети, че телата на мъртвите момичета образуваха окръжност около този град, но полицията всъщност търсеше жесток убиец, а не старши съдружник в престижна адвокатска кантора в Сити. Джак сега повече от всякога бе убеден, че Крайтън е убиецът, но с какви доказателства разполагаха за това? Полицията и обществото си имаха Спийкмън. На тях не им трябваше никой друг. На Джак му трябваше нещо конкретно, с което да закове Крайтън, обаче как да пронижеш с метално острие мъгла?