Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (29)

28.

Тони Джейкъбсън беше на четиридесет и две и най-добрите години вече бяха останали зад гърба му. Зад отстраняването му от Отдела за борба с порока на Полицейско управление „Метрополитън“ преди година без съмнение стояха политически мотиви. Новият началник бе встъпил в длъжност вследствие на изразената си платформа за чистота. Но не за чистотата на улиците бе загрижен той, а за самото управление. Наркоотделът и този за борба с порока бяха пострадали първи.

Той не беше първият, който да се възползва от услугите на някое ново за района на червените фенери момиче, това си вървеше със занаята. Мнозина от другите му колеги също бяха приемали подаръци от момичетата, но те им ги даваха доброволно — заради бащинските съвети, които получаваха с готовност. Когато го бяха изритали — без пенсия и без препоръки — единствената работа, открита пред него, беше тази на частния детектив.

Бе прегърнал възможността, както беше прегръщал момичетата навремето. Макар да не разполагаше с правомощията, които официалната служебна карта и значката предоставяха на всеки сополанко от Метрополитън, от него по рождение се излъчваше самоувереност. Освен това момичетата продължаваха да го уважават, знаеше го. Налагаше им се, иначе рискуваха да ги наклепа.

Момичетата, неговите момичета знаеха всичко, което ставаше или не ставаше в района. Допълнителната му службица като полицейски информатор му помогна да поддържа постепенно разрастващия се бизнес. Обаждането на австралийката бе като слънчев лъч в новооткритото му съществуване. С удоволствие се беше похвалил с връзките си в света на проститутките и бе изтъкнал като доказателство за благонадеждността си отличните препоръки от полицията — слава богу, тъпата кучка не поиска никакви доказателства.

Неговата задача, за която договориха симпатична сумичка, бе да открие местонахождението на някоя си Патриша Бараклоу, или Дебелата Пати, както всички я знаеха в квартала. Той я познаваше от години. Тя бе, както намекваше и прякорът й, доста повече от охранена. Другият й, не така галантен прякор бе Слоницата. И все пак Дебелата Пати беше сърцат човек — главният й анатомичен орган бе направен от най-коравото вещество, познато на човечеството. Единственото, което трябваше да направи, бе да я намери. Това, както обичаха да казват в Мет^[1], беше фасулска работа. Тъй като годинките и обилните препържени закуски си бяха казали думата, тя бе опротивяла на всички, с изключение на най-перверзните похотливци. Ето защо вече се занимаваше с „женска агенция“ за доставка по домовете за един лъскав тип, който караше вносен шевролет, познат под името Клайв от Ислингтън. Вроденият й нюх за твърд бизнес с меки цели се беше проявил още щом пое управителните функции в малкото предприятие.

Джейкъбсън бе попитал клиентката си за какво й трябва „госпожица Бараклоу“ и бе получил адски груб отговор, най-меко казано. И въпреки това му беше възложила поръчката. Явно бе поразпитала тук-там, преди да потропа на неговата врата. Дори и в неговия долен свят имаше сноби. И все пак я бяха насочили към най-добрия, защото той бе именно това — или би могъл да бъде. Беше решил да не предупреждава Дебелата Пати за появата си. В противен случай би могла погрешно да възприеме интереса му като поредното изстискване на информация.

Джейкъбсън постоя на ъгъла на Ислингтън Хай Стрийт и внимателно огледа околността. Видя как опашката от коли изтънява и набъбва на два или три пъти — добри пари вадеха там. Така беше по-малко рисковано, отколкото похотливците да карат по улиците в търсене на бързи удоволствия. Механизмът беше прост: при първата врата клиентът получаваше брошура, на втората избираше — според наличността естествено — и пред третата вече го чакаше придружителката му. Прекрасно и чисто. Джейкъбсън се възхити на организацията. По този начин нямаше да има раздразнени граждани, които да се жалват в Мет относно тротоарната търговия. Нямаше и невинни, които да са подложени на поквара. Всеки в тази игра бе безвъзвратно покварен.

Както повеляваха добрите маниери на Сам Спейд, той беше вдигнал яката на анцуга си „Найки“ високо около врата. Тя му помагаше да се предпази от ледената лондонска мъгла. Джейкъбсън изчака отдалечаването на колата на Клайв за поредната порция доставка по домовете, след което се насочи към „диспечерската“. Един ямаец, прекалено висок за възрастта си, бързо забеляза приближаването му пеш. Беше облечен по обичайния за младоците начин — с високи маратонки, невероятно торбести панталони и стегнато горнище от ликра за велосипедисти, което бе опънато около огромните му бицепси, оголени въпреки времето. Огледа набития детектив от глава до пети — за това не му трябваше много време.

— Раздърпан си точно като ония типове от Отдела за борба с порока. Клайв ви плати още миналата седмица, шибаняци такива.

Интересно, каза си Джейкъбсън, колко стоплящо душата е да научиш, че нищо не се е променило в твое отсъствие.

— Просто проверявам за спазването на хигиенните норми.

— Провери собствените си, скапаняк. — Чернокожият младеж се изхили със странно писклив глас. Джейкъбсън си го обясни с откачените странични проявления на анаболите и стероидите.

— Стига си плямпал, Дензъл, просто кажи на Дебелата Пати, че Джейкъбсън е тук.

— Сигурно яко си закъсал. — Той се взря надолу в бившето ченге. — Мамка му, Джейкъбсън, и тя е закъсала.

Джейкъбсън го възнагради с два бързи красноречиви удара в диафрагмата. Младият негър не падна веднага — смайването му беше единственото, което го задържа на крака.

— Обикновено ме наричат господин Джейкъбсън — просъска той на задъхващия се младеж.

Вътре интеркомът работеше съвсем като в „Макдоналдс“. Щом извикваха имената им, момичетата се появяваха с регистрационния номер на колата и името на клиента. Джейкъбсън за пореден път бе впечатлен. После я видя в ъгъла на помещението, което бе учудващо чисто. Дебелата Пати бе облечена по-спретнато, отколкото когато и да било преди. Развлечената минипола бе отстъпила място на тъмносив костюм с широк панталон, а дискретният грим беше равномерно нанесен. Тя го забеляза, намръщи се, след което му махна с ръка да се приближи. Той едва не се сблъска със зашеметяваща дългокрака скандинавка, която се бе насочила към вратата в отговор на нарежданията на диспечера.

— Пеш ли се движиш, Джейк? — Тя хвърли поглед към евтините гуменки на краката му. — Обслужваме само клиенти на колела.

Той се усмихна на шегата й.

— Как вървят нещата при теб, Пат?

— Чух, че си станал кука. — Бедрата й се стегнаха в подготовка за каламбура. — Не, в Щатите ги наричат „частни путки“ — да не ти е окапал? — Тлъстините й се затресоха на вълни, щом от туловището й прогърмя силният смях.

— Тук съм по работа. Един човек иска да се срещне с теб.

Въпреки подпухналите й бузи, успя да види как очите й се присвиха.

— От известно време не съм в този занаят. Не бих казала, че ми липсва.

Джейкъбсън придърпа един дървен стол колкото можа по-близо до нея.

— Това е по-различно — търси те адвокат.

— Такива пък са ми идвали с хиляди.

— Пат, говоря сериозно. Една жена адвокат те търси да поговори с теб.

Донесоха й поредната заявка, тя й хвърли поглед, след което се взря в схемата на заетостта.

— Прати Труди — извика на момчето. — Той изобщо няма да забележи разликата.

Насочи вниманието си обратно към Джейкъбсън.

— За Колийн ли става дума?

— Тя не пожела да ми каже, но и двамата с теб знаем, че процесът срещу „крал Артур“ наближава. Не мисля, че би могло да става дума за нещо друго.

— Разказах в полицията всичко, което знаех, още преди години. Нямам какво да добавя.

— Тя не е от полицията или прокуратурата, а от фирмата, която се е заела със защитата му. Направих малко проучване чрез старите приятелчета в отдела.

Огромната жена направи опит да скочи разярено. Джейкъбсън протегна ръка да я спре.

— Знам колко близки бяхте с Колийн, но нещата стоят така: тя ми каза, че ако не се съгласиш на среща, ще ти прати призовка за процеса. Ако не се явиш там, отиваш пред съдията за неуважение към институцията и възпрепятстване на правораздаването. Ще те тикнат в затвора. Кой тогава ще се грижи за бизнеса тук, Пат?

— Който и да е — отвърна тъжно тя.

— Точно така. И ще ти изстине мястото, вместо да прибереш някоя и друга пара в джоба.

— Ти какво ще получиш?

— Хонорар за услугата, това е всичко. А ти — стотачка за безпокойството. От теб зависи. Както кажеш.

— За контакти в извънработно време взимам повече. Сто и петдесет в брой. Смяната ми свършва в четири. Знаеш къде живея, кажи им да бъдат там в пет и половина.

— В онази сграда до „Слона и замъка“ ли?

— Същата. Но ти няма да припарваш там.

— Пат…

— Не. Прекалено много хора те познават и знаят с какво се занимаваш. Не искам да ме свържат с някаква си жалка кука.

Джейкъбсън плъзна поглед из бордея.

— Ами тук?

— Тук е по-различно, тук се върши работа. — Тя извиси застрашително гласа си: — Сега се разкарай оттук, да не сме благотворително дружество! Не бутаме на бивши ченгета без пари.

Джейкъбсън се включи в играта и дори изтърпя лек ритник от нея по задните си части, докато се отдалечаваше.

След двадесет минути беше дал цялата информация на Лиън Стърн. Описа адреса и времето на срещата с Дебелата Пати Бараклоу.

Джейкъбсън се усмихваше, когато се върна в мрачната кантора, която наричаше и свой дом. Добра работа бе свършил днес.

 

 

„Крал Артур“ си мислеше същото. Подслушването на телефона на Лиън Стърн бе надминало и най-смелите му мечти, а когато мечтаеше, всичките му мечти далеч надхвърляха обичайните представи. Подслушвателните устройства се бяха превърнали от предпазна мярка в гореща линия за готова информация. Толкова просто и въпреки това толкова резултатно — както всъщност ставаше с всички действително гениални неща. Беше му струвало не повече от двадесет лири за брошурата с последните разработки в подслушвателната апаратура и достатъчно пари в брой за покупката на стоката. Сега трябваше да се насочи към една среща.

Адвокатът извади указателя на Лондон и околностите и след известно време откри дома на Дебелата Пати, дамата на нощта. „Галеното“ й име ясно показваше, че тя няма да може да удовлетвори изострения му, но все пак изтънчен апетит. Тя навярно щеше да бъде стара, похабена, разплута, не като „другите“ му. Щеше да носи подпухналия отпечатък на времето в гънките отпусната плът. Щеше да му се наложи да използва въображението си по въпроса, а от него винаги имаше в изобилие.