Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (25)

24.

Джак не можеше да потисне нервността, която изпитваше, докато вървеше към склада в Докландс в седем и половина следващата сутрин. Както се бе изразила Лиън, не можеше да има среден отговор. Другите вече се бяха събрали, надвесени над куп книжа и включен лаптоп върху обърната щайга за мляко. Хангарът беше празен, като се изключеше колата, която приличаше на служебна камионетка на Бритиш Телеком. Лиън вдигна поглед при приближаването му.

— Знаех си, че няма да ни подведеш, Джак. Благодаря ти. Наистина ти благодаря.

— Надявам се да е така, Лиън — отвърна Джак нервно.

— Запознай се с Тоби и Джордж Слоун — изрече Лиън, посочвайки двамата братя. Джак изглежда леко озадачен, помисли си тя, докато се ръкуваше с двамата мъже, но явно беше решил, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. Ужасяващата перука на Джордж бе отстъпила място на къса подстрижка. Беше облечен в син служебен гащеризон с инициали БТ на предния джоб. Около кръста му бе увит колан с всевъзможни джобчета за най-различни отвертки и електронни джунджурии. На врата му висяха огромни увеличителни очила — като тези, които се използваха от телефонните техници. Тоби бе облечен в тъмносин костюм на по-едро райе — напорист юрист от глава до пети, макар и малко нервен.

Лиън поведе Джак към задната част на колата и плъзна настрани вратата. Вътре имаше пейка, върху която се намираха два компютъра, а на отсрещната страна цялата стена бе с метални лавици, пълни с още апаратура, жици и инструменти. Лиън взе от пода комплект работни дрехи.

— Ето, облечи това. Ти си шофьорът. Ще ти трябват, за да влезеш в Скотланд Ярд.

— Не е необходимо да ми напомняш за къде сме тръгнали, Лиън — отвърна с равен тон Джак, като започна да нахлузва гащеризона.

— Да, извинявай.

— Остават още пет минути — спокойно заяви Джордж, като се присъедини към тях и нагласи слушалките на главата си.

— До кое? — попита Джак.

— До началото. Нагласих една малка джаджа в телефонната централа на Скотланд Ярд. Програмирана е да започне да създава проблеми в телексите. Те веднага ще се обадят в централата на Бритиш Телеком. Прихващаме обаждането и обещаваме да пратим екип, за да отстрани повредата.

— Нека отгатна — екипът сме ние двамата.

— Бързо схващаш, Джак. Добре, значи пристигаме на задния вход и паркираме в подземния паркинг. Ето ти служебната карта. Закачи я на джоба си.

— Ами охраната? На портала няма ли полицаи?

— Скотланд Ярд не е полицейски участък, Джак, а административна сграда. Там има повече от четири хиляди служители, като половината от тях са цивилни, включително и тези на портала. Те ще бъдат уведомени предварително за пристигането ни, така че влизането не би трябвало да е проблем. Аз сам ще вляза вътре. Ти оставаш в микробуса и се правиш на отегчен. Взел съм ти днешния брой на „Дейли спорт“ — това би трябвало да ти помогне да се отпуснеш.

— Или да се втрещя — отвърна Джак. — Колко време смяташ да останеш вътре?

— Не повече от двадесет минути. Ако съм прав, най-логичното място за укриване на онези файлове, дето им трябват на нашите хора, е НПК-2.

— Кое, кое?

— Националният полицейски компютър, втора подобрена версия. Ако те интересува техническата страна на въпроса, смятам да закача мой собствен модем между компютъра, на който работи Тоби, и НПК-то. След което нещата опират до перфектен разчет на времето, с точност до наносекунда. Ще можеш да ме чуваш в микробуса. Ако възникнат каквито и да било проблеми, моментално се омитаме оттам — завърши ямаецът.

— Как ще влезеш в линията?

— Професионална тайна, Джак. Виж, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, ако нещо засече.

— А дали ще засече?

— Е, нещата засичат понякога.

— Страхотно.

— Единственото, което се иска от теб, е да държиш хората настрана. Ще бъде истинска катастрофа, ако цъфнат истинските техници на Бритиш Телеком.

Джак се взря в ключовете на стартера.

— Ами ако цъфнат?

Джордж свали за момент слушалките от главата си и се взря втренчено в новия си съдружник.

— Дотук свършва инструктажът. Действаш по свое усмотрение. Ако не стане, изчезваш оттам и ме оставяш да се оправям сам.

Апаратурата, с която разполагаха, беше модерна и прецизна. Джордж бе успял да проникне във вътрешната комуникационна система в малките часове. Всичко беше нагласено.

— Две минути. Отпусни се, Джак, номерът вече е изпробван веднъж.

— Кое те накара да се заемеш с правата на животните?

— Страданието. Не… по-точно неоправданото страдание. Шимпанзето да получи рак на кожата, за да може някаква си дебела дъртофелница да сложи нов вид грим. Не, това никак не ми допада.

— Разбирам, но защо се забъркваш в това?

— Ами той ми е брат. И има нужда от помощ. А твоето обяснение какво е?

Джак можа единствено да вдигне рамене. Именно това му беше проблемът: освен желанието да помогне на Лиън, още не бе наясно с дълбоката причина.

— Бих казал, че е лично.

— Че кое не е? Една минута. Да потегляме.

Качиха се в микробуса и се насочиха към Скотланд Ярд. Джак пое по Ембанкмънт и стигна щабквартирата на Полицейско управление „Метрополитън“ в осем и четвърт. Дотук добре — очакваното обаждане до службата на БТ беше поето съвършено от Лиън, която изигра ролята на телефонистката. Оставиха Тоби и Лиън в страничната уличка, на една пресечка разстояние от прословутата въртяща се табела пред главния вход. После зачакаха. Двадесет минути по-късно Джак трябваше да се насочи към задния вход.

 

 

Вътре в информационното помещение инспектор Барнс поиска сведения от дежурната операторка в ХОЛМС.

— С какво се е заел тази сутрин нашият неуморим адвокат?

Униформената полицейска служителка отпи от мътното кафе в пластмасова чашка, потръпна, след което отговори:

— Предимно рутинни проверки. Използва схемата, за да преглежда всички леки автомобили и камионетки, които са били забелязани в околността на отвличанията.

— Има ли някакви попадения?

— Не. Просто ми се струва, че напълно е променил тактиката си.

Барнс се обезпокои.

— Какво имаш предвид?

Без да отмества очи от екрана, полицайката отвърна:

— Доколкото разбирам намеренията му, последните два дни той се опитва да изолира файловете, до които не му е бил позволен достъп, за да не му се пречкат. Но нямам представа защо.

Барнс обаче имаше.

— За първи път ли опитва рутинно сравняване?

Служителката набра няколко команди. В разтворения прозорец се появи нов джоб.

— Точно така, госпожо.

Тъй като трябваше да надзирава работата на още три системи към ХОЛМС, Барнс реши за момента да остави нещата, както бяха. Нещо я глождеше. Глождеше я от момента на сблъсъка й с Лий и от това, което бе научила, след като той бе излязъл от кабинета й.

— Бъди много внимателна днес.

— Аз винаги съм много внимателна, инспекторе.

Дебора бе раздразнила момичето. Не бе искала да го прави. Просто нещата, които беше научила наскоро, я бяха извадили от равновесие.

— Извинявай, Мариан. Не исках да те засегна.

Тя се отмести от компютъра на служителката и седна наблизо. Слоун без съмнение беше умен, но дали и достатъчно умен?

 

 

Тоби продължи да пресява рутинните проверки, които беше задействал. Мониторът изплюваше колона след колона с регистрационни номера, имена на собственици и адреси, всичките записани по време на петте години разследване. Не им обръщаше никакво внимание, защото знаеше, че информацията, която му бе нужна, не беше тук. Вместо това, бе се съсредоточил над показанията на дигиталния часовник на китката си. Когато Джордж му бе подал тънкия хронометър, той се беше взрял в него невярващо. Опитът му с този тип часовници се ограничаваше до началото на седемдесетте, когато се смяташе за много шик да не можеш да кажеш колко е часът по общоприетия начин.

„Работи с точност до стохилядна част от секундата. Нагласен е точно по моя. Когато настъпи уговореният миг, набираш командата. Моят ще бъде свързан с модема. Не можеш да си позволиш и хилядна отклонение, брато, иначе двойното допитване ще лъсне.“

Оставаха две минути до мига, в който реакциите му щяха да бъдат подложени на тест за прецизност.

 

 

Пазачът дори не поиска да се легитимират, когато минаха през портала и спряха колата. Джак се изуми от волското спокойствие на Джордж, като го наблюдаваше от мястото си как отваря вратата и прави път на двама полицейски служители с висок чин. Джордж отвърна за миг на погледа му, ухили се широко, след което изчезна зад вратата.

Пет минути по-късно Джордж беше в апаратната на петия етаж. Една млада дама съсредоточено лакираше ноктите си в черно и не му обърна никакво внимание, когато вдигна люка за достъп до кабелите под отворения под на Централния комуникационен комплекс. Оперативният център на Скотланд Ярд приема над 1,4 милиона обаждания годишно, а автоматичната система за записване на обажданията на номер 999 може да регистрира едновременно 400 обаждания. Това изисква милиони километри кабели, поместени под повдигнатия под на целия пети етаж. Включи портативното фенерче и запълзя под подовата настилка. На около три метра пред себе си видя кабелите, които водеха към главната мрежа в отдел „Информация“. Бързо откри нужната свръзка. Бяха минали единадесет минути, откакто влезе в сградата, когато модемът му бе инсталиран между терминала на Тоби и НПК-2. По лицето му се стичаше пот, докато се връщаше по обратния път пълзешком. С усмивка на уста излезе от утробата на пода. Момичето продължаваше да е улисано в готическото творение за маникюра си. Уведоми я, че централата на телексите ще се включи без проблеми след десет минути. Разполагаше с шест, за да стигне до микробуса.

 

 

Дебора Барнс гледаше как екранът бълва колона след колона с информация. Данните се движеха прекалено бързо, за да могат да бъдат проследени с човешко око. Нервността й се засили. Интеркомът на бюрото й иззвъня. Бе главен инспектор Лий.

— В кабинета ми. Веднага — изкрещя.

— Не може ли да почака?

— Казах веднага, Барнс.

 

 

Джак беше изброил четиридесет и шест отпечатани цици във вестника, беше подхванал кръстословицата и бе изчел хороскопа си три пъти. „Денят не е добър за любовни начинания, но всичко показва неочаквана печалба от състезание.“ Тъй като не се сещаше да участва в някое, мина на осем водоравно.

 

 

В кабинета на Лий, Лиън бе олицетворение на фамилното си име^[1]. Лий изглеждаше не по-малко мрачен. Според плана Лиън трябваше да бъде в кабинета на Лий точно в девет часа, за да разкара Барнс от екрана на компютъра.

— Напълно ли сте сигурна, че на господин Слоун му е бил отказан достъп неправомерно?

— Той е съвсем сигурен. Но преди да подам официална жалба, бих желала да проверя дали няма начин да избегнем конфликта.

— Оценявам отношението ви.

Чу се почукване на вратата.

 

 

Тоби усещаше как дъхът му излиза на къси, пресекващи талази. Трябваше да се овладее. Трябваше да изкара всичкия въздух от тялото си, за да бъде напълно неподвижен, когато моментът настъпи. Дори не беше и момент, помисли си с ирония, а много, много по-малко. Циферблатът от течен кристал се движеше непрестанно. Той изпусна целия си въздух и въведе командата.

 

 

Тридесет секунди по-рано от предвиденото Джордж се стовари пред терминала в камионетката.

— Тръгвай, Джак — извика.

Моторът заработи и тъкмо минаваха през портала, когато Джордж изпрати сигнала на модема. Джак чу тъничкото пиукане на съобщението. Господи, дали бяха успели?

 

 

Полицейската служителка в информационната стая дочу лек екот в слушалките на главата си. Взря се в екрана, озадачена от странния звуков ефект. Извъртя стола си, за да сподели с Барнс случилото се, но видя, че нея в момента я няма. Нямаше с кого да се посъветва по въпроса. Беше нещо, което не бе научила през дългите месеци обучение. Трескаво се взря в екрана в очакване на допитването. То се появи няколко секунди по-късно — поредното запитване за регистрационни номера. Въздъхна с облекчение: сигурно беше някаква засечка в механизма на ХОЛМС. Щеше по-късно да я сведе до знанието на началничката си.

 

 

— Това не е вярно, сър — отвръщаше гневно Барнс на обвиненията, отправени към нея от Лиън. — Всяко запитване, имащо отношение към делото на Спийкмън, е било удовлетворявано. Разполагам с пълна разпечатка на исканията на Слоун. — Тя се взря яростно в Лий, който я принуждаваше да лъже.

Не съвсем пълна, помисли си Лиън, но дали бяха успели?

 

 

— Успяхме ли, Джордж? — попита Джак. Бяха спрели на стотина метра от сградата на Скотланд Ярд.

Виждаше, че тъмните очи на брата на Слоун са плътно стиснати. Той се вслушваше в съответния високочестотен сигнал. Вдигна ръка, за да накара Джак да пази тишина.

Джак се взря в тротоара, това беше ужасно. Само няколко секунди, а му се сториха като часове. Мълчанието бе непоносимо. В следващия миг го чу — пронизителния тон на отговора.

— Ела при тати — тихичко рече Джордж. — Ела тук като добро момиче.

Звукът рязко прекъсна. Джак се извъртя назад и видя как Джордж набра някаква команда.

— Какво правиш?

— Изпращам я там, където никой не може да я проследи.

— Хванахме ли я?

По лицето на сподвижника му се плъзна широка усмивка.

— Не знам какво сме хванали, но го направихме. Джак, измъквай се от работните дрехи и си отивай вкъщи.

— Защо?

— Благодаря ти за помощта. Нямаше да се справя без теб, но всеки си има своя цел в живота.

— Джордж!

Той видя как ямаецът набра нов адрес на клавиатурата.

— Вътре в тази сграда има пълен списък на доносниците и полицаите под прикритие, работещи в АЛФ. Прибирай се вкъщи, Джак, сега удари моят час.

— Брат ти знае ли за това?

— Всичко е пито-платено. Чао, Джак.

 

 

— И така, госпожице Стърн, приемате ли лично аз да проверя как стоят нещата? — Лиън кимна. — Ако открия, че е имало неправомерна обструкция на работния процес, виновниците ще бъдат наказани и информацията веднага ще бъде предадена на господин Слоун.

Какъв невероятен лъжец, помисли си Лиън.

— Надявам се да оправим отношенията си, инспекторе.

Дебора Барнс изгледа ледено адвокатката. Беше се предала прекалено бързо.

— Сър, моля да ме извините.

Началникът й кимна мрачно.

— Госпожице Стърн.

— Инспектор Барнс.

Забеляза израз на облекчение в очите на младата жена — облекчение и надежда. Какво, по дяволите, ставаше?

На бегом се върна в компютърната зала и каза на служителката да си вземе почивка за кафе. След като тя излезе, инспекторката набра паролата за достъп до скритите файлове. Той беше проникнал в тях. Нямаше представа как, но го бе направил. Тя отметна глава назад и се разсмя. Така или иначе бе имала намерение собственоръчно да го отведе до тях.