Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (16)

15.

Лиън се събуди сепнато и припряно измъкна ръка изпод завивката, за да я стовари върху копчето на радиобудилника. Беше се върнала от Ексетър чак в полунощ. Тогава й се беше видяло съвсем нормално да нагласи часовника за четири сутринта, но сега изобщо не бе сигурна в това. Въпреки всичко си взе душ и се облече бързо, като прехвърляше събитията от предния ден в главата си. Процесът на Спийкмън бе насрочен за втори ноември. Това означаваше, че разполага с четири седмици да изготви защитата, която в момента не съществуваше.

Тоби бе уредил от сряда да започнат прегледа на неизползваните документи в Скотланд Ярд. След заседанието вчера той й бе прозвучал доста напрегнато, но й беше казал само, че смята да се съсредоточи върху обстоятелствата около първото убийство и че ще си поговорят, когато Седжуик не се навърта край тях. А пък и Джак. Тя все още се питаше дали и той не е някакъв психопат, но колкото повече разговаряха, толкова повече се заинтригуваше от него. Защо той бе толкова загрижен за Спийкмън? Защо се бяха забъркали в този невероятен маскарад около Бъркли?

Малко оставаше да се сблъска с момчето, което разнасяше млякото, когато излезе на входа в пет и половина. Хлапето се стресна повече от нея, когато се препънаха на старото, покрито с мъх стъпало пред прага на къщата, в която живееше. Тъй като не успя да зърне усмивката й на извинение, стреснатият юноша припряно си тръгна, а Лиън го последва надолу към алеята, все още с усмивка на уста, като се питаше дали скоро щеше да намира повод за усмивки. Инстинктивно усещаше, че нейното отдавна планирано спокойно бъдеще става все по-усложнено и недостижимо с всеки изминал ден. Но същият този импулс й нашепваше, че трябва да продължава напред.

Въздухът беше чист, мразовит и продължаваше да се застудява от настойчивия октомврийски вятър. Почувства едновременното парене и пощипване на студа около устата си, когато задиша през шала. Десет минути по-късно вече беше минала по почти пустия Кингс Роуд и се качваше на метрото в посока към центъра. Бе твърдо решена да открие отговора поне на един от въпросите, усложнили живота й. С кого от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ бе имал уредена среща Джонатан Бъркли?

Вагонът беше почти празен и миришеше на препарати за дезинфекция. Гумената настилка на пода все още блестеше от сутрешното измиване. Тя потъна в полудрямка, когато влакът се устреми надълбоко под земята. Когато спря за малко на Банк Стейшън, Лиън се събуди от дразнещо монотонния глас на уредбата. И у нея изплува поредният спомен за Джак. Беше й казал за празнините в живота си: за Фиона, за Холи и за момента, в който за първи път бе зърнал Спийкмън. Защо той беше така разтревожен от това дело? Защо не можеше да си наложи да нарисува Спийкмън на подсъдимата скамейка? Защо бе нарисувал Спийкмън в сцената, изобразяваща смъртта на Бъркли? Къде беше лицето на мъжа в синия костюм от шевиот? Това сигурно не значеше нищо определено. Просто приумици на съзнанието. Тя беше адвокат и се чувстваше по-добре пред силата на фактите и логиката, не пред смътните чувства. Но все пак, ами ако Джак бе прав? Неговите побъркани картини, побъркани и ярки — не, повече от ярки, по-реални и от реалността. А и нещо друго. Какво беше то? Те трябваше да означават нещо, нали? Когато му се беше противопоставила за фигурата в шевиотния костюм в скиците му, той бе отказал да приеме, че могат да съществуват безброй костюми като този.

„Виж какво — беше й казал той, приковал честните си очи в нейните, — и аз имам нужда от отговори, дори може би повече от теб. Ще разбера със сигурност, когато се сблъскам с човека, който ни трябва. Повярвай ми, това е реалността, Лиън, не е някаква игра. Знам, че звучи странно и може да не доведе до нищо, но се случва с мен и с теб. Независимо от това, което ти казва умът, именно силата на инстинкта трябва да е от значение.“ Очите му я молеха за отговор, докато почукваше по слепоочието си, леко сконфузен от изблика, но отчаяно желаещ тя да го разбере.

„Предполагам, че имаш право“, неохотно бе отвърнала тя. Той я чакаше да продължи. „Мисля, че те разбирам“, беше казала, но не го бе направила.

И тогава той й каза: „Знаел съм, когато съм рисувал тази фигура — беше добавил натъртено и бе посочил синия костюм на рисунката. — Това се вижда в цветовете, същата комбинация от цветове като на първата картина. Дори не ми се наложи да се замисля, то просто си беше тук. Не знам какво означава, но присъствието му е оправдано по някакъв начин, повярвай ми, моля те“. И в тези кратки мигове тя бе разбрала, че му вярва.

 

 

Грейс Ин Скуеър беше почти пуст, като се изключеха четиримата студенти, които се бяха събрали на групичка пред входа на библиотеката. Предварителни изпити, досети се тя. Господи, никога не е била толкова запалена като тях. Когато мина покрай групата, всички вкупом й се усмихнаха. Сякаш тя бе олицетворение на тяхното бъдеще. Дълги часове упорита работа и труд и — да, и ние ще станем като теб. Лиън отвърна на усмивките им и си помисли: „Само ако знаеха“.

Никак не беше лесно да убеди нощния пазач да я пусне в сградата по това време, особено след като си беше забравила служебния пропуск, но той в крайна сметка поддаде на молбите й и тя се настани пред екрана на компютъра си точно в шест и петнадесет.

Откъде да започне? Едно от свещените правила в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ строго забраняваше нахлуването във файловете на други колеги, въпреки че цялата фирма ползваше една и съща компютърна мрежа, обслужвана от един сървър.

Събитията от последната година служеха като доказателство за това колко забранено значи „строго забранено“ при „Тийл, Уиндъл и Крайтън“.

Нейна приятелка от отдела за търговски лизинг излизаше с мъж, който по онова време бе клиент на Лиън в бракоразводно дело. Връзката им, изглежда, бе доста бурна и нещата се бяха изплъзнали от контрол, когато клиентът й бе споделил, че приятелката му май знае повече за него, отколкото би му се искало. Лиън веднага извика колежката си, която си призна, че е надничала в документацията и я умоляваше да не казва нищо на съдружниците. Бе се съгласила, при условие че приятелката й спре да си пъха носа, където не й е работата. След известно време любовната двойка се напила и двамата се скарали. Посред кавгата клиентът разбрал от любовницата си, че от личните бележки на Лиън по делото ставало ясно, че неговите шансове в бракоразводния процес не са добри. Клиентът се бе оплакал на следващия ден на старшите съдружници във фирмата. Пет минути по-късно приятелката й със злочест израз на лицето опразни кабинета си.

Лиън изчака затихващите угризения да отшумят, след което се опря на здравия си разум. Както беше казал Джак, не можеха да подминат тези неща с лека ръка. След като заличи и последните остатъци от вътрешни задръжки и колегиална етика, тя директно се включи в пълния списък на клиентите на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Разполагаше само с два часа, преди да се включи автоматичната система за отчитане на работата: всяка минута от работното време на юристите между осем сутринта и шест следобед се записваше автоматично и се регистрираше от оператора. След което системата мигновено измерваше времето, което бе посветено на даден клиент, като по този начин не се губеше и секунда от потенциалната печалба. Тъй като настоящата й дейност минаваше в извънработно време и съответно се регистрираше по по-висока тарифа, Лиън бе длъжна да внесе на ръка параметрите на вложеното от нея време. Тя набра името на Спийкмън и отвори неговия файл, след което веднага превключи на екран списъка с клиентите. Сега вече можеше бързо да превключва между двата документа и никой нямаше да разбере, че се занимава с нещо нередно.

На екрана се появи голямо меню, което нареждаше клиентите по азбучен ред и ги разделяше в групи според категорията на работата им. Никога преди не се бе движила в тези води и това, че го правеше без карта, като технопират, накара сърцето й да забие по-бързо. Опита първо с криминалния файл с оглед на това, че Бъркли очевидно беше загазил здраво, защото отделът по измамите се бе втурнал да разнищва живота му още преди трупът му да е изстинал. Активираните в момента случаи бяха изписани, както обикновено. Тя натисна копчето за прелистване на страниците, пропусна имената с „А“ и бързо се насочи към списъка на имената, започващи с „Б“. В него имаше седемнадесет точки. Но нито следа от Бъркли.

Лиън се отпусна за миг назад в стола. Можеше да й отнеме часове, ако се наложеше да преглежда всички отдели на фирмата. Трябваше да има някакъв по-кратък път. В следващия миг се сети. В деня на смъртта си Бъркли вече бе в асансьора, когато тя се качи на шестия етаж. Сградата беше десететажна и като изключеше вероятността той да се е срещал с охраната на върха на покрива, й оставаха четири възможни етажа. Мислено обходи сградата и се опита да си спомни кои отдели се помещаваха на тези етажи.

Седмия си поделяха адвокатите на Адмиралтейството и юристите на шоубизнеса. Осмият изцяло бе отделен за данъчните експерти. Европейските двуезични адвокати и отделът по производствени травми заемаха деветия, а най-горният принадлежеше на специалистите по търговско право и корпоративни финанси.

По кой път? Тя се поколеба. От горе на долу или отдолу нагоре? Избра втория и в осем без пет вече проклинаше. Беше предположила, че след като Джак й бе казал, че Бъркли му прошепнал думата „Боутман“, вероятно става дума за нещо, свързано с корабите. Отделът на Адмиралтейството, както се виждаше от самото име, се занимаваше с всички видове тъжби, свързани с търговското корабоплаване, и обикновено изписваше файловете си според името на плавателния съд. Беше й отнело повече от час да открие, че няма никакви кораби, които да звучат, макар и бегло, като „Бъркли“ или „Боутман“. Това бе доста обезкуражаващо и я накара за първи път да се замисли над непосилната задача, с която се беше нагърбила. В края на краищата Бъркли можеше да е бил тук в качеството си на съсобственик на кораб, член на „Лойдс“, търсещ информация, или пък член на борда на някоя експортна агенция — буквално какъвто и да е. В крайна сметка той беше финансист без определена специалност. Все пак реши да продължи със същата тактика въпреки стихващия си ентусиазъм.

Извика файловете, маркирани със знака на шоубизнеса, и екранът оживя от зеленикавото сияние на данните, съхранени там. Фирмата, както всички знаеха, бе завоювала обширни територии в света на знаменитостите, но Лиън изобщо не беше съзнавала всъщност колко много известни рокзвезди, актьори, актриси и телевизионни величия се опираха на правните съвети на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Провери целия списък по-скоро от любопитство, отколкото от очакване, че името на Бъркли би могло да бъде скрито сред тях. Бе изгубила два часа и все още не се беше добрала до нищо.

Офисите започваха да се пълнят с хора и на нея не й се искаше някой да се натъкне на разследванията й. Изключи се от мрежата и бавно се запъти към помещенията за отмора на юристите да си вземе кафе. Когато се върна в кабинета си, папките по делото на Спийкмън сякаш я изгледаха гневно от нестройната купчина, на която бяха струпани. Започна да се рови в бележките по допълнителните улики, които й бяха изпратени от Кралската прокуратура. Още фактури и разписки за гориво от различни бензиностанции, използвани от Спийкмън по време на пътуванията му из страната. Изглежда, мрежата се затягаше около тях. Ако не излезеха с нещо по-сериозно от доклада на психиатъра, Лиън се опасяваше, че Седжуик щеше да им създаде проблеми. Въпреки че беше пияница, при такива ситуации всеки първо гледаше да върже собствените си гащи. В случая за Седжуик това означаваше, че той щеше да напише официален доклад до Правния съвет, в който да изрази становището, че е дал правна консултация, но е безсмислено обвинението да се оспорва. Това по всяка вероятност щеше да доведе до преразглеждане на финансирането по това дело. Всичко, което й оставаше на нея, бе да чака — да чака и да се надява.

Тоби я беше помолил да се заеме с трудоемката задача по изслушването на записите от разпитите на Спийкмън след арестуването му и сверяването им със стенограмите. Това бяха двадесет и два часа с въпроси и отговори, обхващащи три дни и засягащи и седемте убийства. Въпреки че Спийкмън бе отричал през цялото време и въпреки факта, че все пак бе ползвал правото си на юридически съвет, Тоби настояваше стенограмите да се сверят с действителните записи, в случай че се забележат някои важни, но удобни пропуски.

Тя прелисти началните страници на първия разпит и вече започна да се чувства уморена. Какъв е смисълът на всичко това, Тоби? Усещаше как клепачите й натежават. Взе уокмена си и пъхна първата касета, след което свали назад облегалката на стола и пусна записа. Очите й се затвориха, когато разпитващият полицай представяше присъстващите в стаята и предупреждаваше Спийкмън…

Двадесет минути по-късно вече започваше да губи интерес към монотонните въпроси на полицая.

— Къде бяхте в нощта на седемнадесети април 1994-а?

— Не знам.

— Къде бяхте на осемнадесети април 1994-а?

— Не мога да си спомня.

— Ще ти кажа къде си бил, гнусна отрепко. Отвличал си малки момичета, ето къде, Спийкмън. Сега ми кажи къде си бил на двадесет и трети ноември 1993-а?

Лиън изведнъж рязко отвори очи и спря касетата. Нещо я глождеше. Тя пренави касетата. Нещо, което бе съвсем в началото, сигурна беше в това. Пусна касетата отново. Да, ето го, веднага след предупреждението.

— Разбираш ли защо си арестуван? — питаше полицаят.

— Ами да, предполагам, но всъщност не мога да ви помогна. Бях посъветван от господин…

— Обясних процедурата на господин Спийкмън. — Един глас го прекъсна припряно, прекалено припряно. Беше й смътно познат и тя върна този отрязък няколко пъти, но той бе прекалено далеч от микрофона, за да бъде различен. Огледа стенограмите на всички разпити в търсене на името, което стоеше зад гласа на юридическия представител на Спийкмън. Това можеше да бъде единствено някой от малцината служители на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ от бившия криминален отдел.

Тридесет минути по-късно се бе запътила надолу към залата на машинописките и продължаваше да е озадачена. Бе решила да издири бившата си секретарка от отдела по криминални случаи — Деби Лъдлъм, за да получи някои отговори.

Влезе в отдела на секретарките и си проправи път през джунглата от растения в саксии, които обграждаха бюрото на Деби. Откри я, сведена над електронната пишеща машина.

— Деби, убедена съм, че ще можеш да ми отговориш на един въпрос — небрежно изрече Лиън.

— Вероятно — отвърна секретарката с типичен ливърпулски акцент.

Тя имаше пухкаво подвижно лице, а русата й коса бе подстригана по момчешки по модата на шейсетте. В очите на по-младите жени изглеждаше буквално като институция. Превалила четиридесетте, тя излъчваше онази непоклатима увереност, която идва с опита, но без обезателно да е подкрепена с дълбоко осмисляне. Беше в тази фирма от самото й създаване и ако не знаеше нещо, значи то не си струваше да се знае — факт, който не позволяваше на адвокатите да забравят.

— Тъкмо преглеждах документите по делото на Спийкмън и видях, че името ти се споменава в кореспонденцията.

— Помня, че вършех някои неща по делото в самото начало, но това беше, преди да се разтури отделът по криминално право. Вече повече от два месеца съм в търговския отдел.

— Кой тогава е вършел секретарската работа по случая, ако не си била ти?

— Нямам представа, но мога да разпитам тук-там. Може просто някой да не си е направил труда да отбележи в компютъра промяната в името на секретарката. На кой адвокат е било поверено делото преди вас?

— Не съм сигурна. Кореспонденцията е подписана „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ с напълно нечетлив почерк.

— Това не е нещо необичайно, но вие би трябвало да сте наясно кой е движил нещата преди вас. Не са ли ви уведомили?

— Не, повериха ми го в последния момент. В общи линии може да се каже, че случаят му е бил пропуснат поради недоглеждане. Как изобщо сме получили това дело тогава?

— Чрез работодателите му.

— Защо?

Деби доби вид на всезнаеща матрона.

— Всичко беше описано в резюмето. Шофьорите на „Биг Трак“ имат някаква правна застраховка чрез компанията си. Тя покрива евентуални разходи по юридически консултации, ако срещу тях са заведени дела за простъпки по време на службата им — нали се сещате, превишена скорост, пътни нарушения и други подобни. Но всъщност не би трябвало да питате мен, аз съм само машинописка.

— Само че възбудено дело за убийство ми се струва малко по-различна работа, не мислиш ли? — настоя Лиън. — Кой ти нареди да откриеш досие за него?

— Ъ-ъ, в момента не мога да си спомня точно, но то трябва да е указано в онова резюме. — Гласът на машинописката се извиси с няколко ноти и увереността й се разклати за момент.

— Нали нямаш нищо против да ми покажеш къде? — поиска да знае Лиън, като почувства как кръвното й се вдига.

Дразнещо мудното търсене на Деби не доведе до резултат: не се появи никакво резюме във връзка с финансирането на този случай. Това беше последното, от което се нуждаеше Лиън. Тя прекрасно знаеше, че никоя застрахователна полица не предлага безплатни юридически консултации в дело за убийство. Стомахът й бавно започна да се преобръща. Изглежда, на съдружниците в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ щеше да им се наложи да покриват разходите по това дело от собствения си джоб.

В мислите й изскочиха нови въпросителни. От дъното на стомаха й се надигаше нещо и тя вече усещаше горчивия му привкус. Скоро логиката надделя. В това имаше нещо изключително нередно, ала което бе по-важното, именно тя беше на топа на устата.

— Госпожице Стърн, най-добре ще е да погледнете това. — Северняшките нотки в гласа на Деби нахлуха в главата на Лиън.

— Кое?

— Все още не мога да открия резюмето, но тук видях бележка от Дейвид Тейлър. Това е същият човек. Той беше адвокатът, занимаващ се със случая.

— Не, не може да е вярно. Със сигурност знам, че той бе зачислен към друг отдел. И никога не се е занимавал с криминални дела. В противен случай щях да си спомням.

— Ще го проверя, но знаете ли, смятам, че имате право. Мисля, че той ни напусна малко преди да арестуват Спийкмън. Отиде да работи в Сити, в някаква американска брокерска къща. Бях на прощалното му парти.

— Добре, Деби, но какво гласи бележката? — попита Лиън нетърпеливо.

— О, да, в нея се казва, че цялата първоначална документация — докладът от задържането под стража и обвинителните актове от полицейския участък след ареста на Спийкмън — би следвало да е в тази папка.

— Е, това би трябвало да хвърли известна светлина по въпроса. Но защо името на Дейвид Тейлър е на бележката? Той не би могъл да е в полицейския участък.

— Ами според тази бележка вие би трябвало да знаете, госпожице Стърн.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е цитирал вашето име в края на бележката като негов ръководещ адвокат. Сигурно вие сте го упълномощили да присъства на разпитите в полицейския участък.

— Това са пълни глупости. Дай да видя. — Лиън грабна късчето хартия. Никога преди дори не беше припарвала до делото на Спийкмън, да не говорим, че определено не бе ничий ръководител, особено пък на младши сътрудника Дейвид Тейлър. Какво, по дяволите, ставаше? Мислите трескаво препускаха в главата й. — Виждала ли си това преди, Деби?

— Не — отвърна секретарката спокойно.

Лиън трябваше да види тази папка. Всички материали с давност повече от година се съхраняваха в архивите на фирмата, но тя би могла да ги намери на микрофилм. Всяка страница от подобни папки се снимаше, преди да се изпрати в архива. Трепереше от глава до пети, докато вървеше към библиотеката на кантората.

Тежките й стъпки, прокънтели в оградената с книги тишина, накараха няколко глави да се обърнат в нейна посока. Столът й изскърца по дървения под, тя включи екрана за микрофилмите и набра необходимия индекс. След секунди плъзна поглед по опърпан лист служебна хартия с емблемата на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“, озаглавен ТЕЛЕКОН. Прочете:

Полицейски участък, Уест Стрийт, 21 април 1995, 14:45 ч.

Клиент: Тревър Спийкмън

 

Пристигнах в полицейския участък след телефонен разговор със служител от предварителния арест. Повдигнатите срещу клиента обвинения очевидно са сериозни: със сигурност отвличане и вероятно убийство. Уведомих клиента за правата му. Предстоят по-нататъшни допитвания, като клиентът остава задържан под стража. Обадих се в дома на госпожица Стърн, за да потвърдя утрешното си присъствие при подновяването на разпитите в 10 сутринта.

Дейвид Тейлър (Упълномощен сътрудник)

Сърцето й подскочи в гърдите. Тя отчаяно се опитваше да си спомни. По времето, когато Спийкмън бе арестуван, бъркотията около случая „Брадли“ бе в разгара си и тя беше подложена на невероятно напрежение. Ами ако Тейлър действително бе разговарял с нея? Но не, тя бе убедена, че не е говорила с него. Мисли, Лиън, мисли. Прокара пръсти през гъстата си коса и замасажира слепоочията си. Столът й застърга по полирания под и привлече недоволни погледи. Както седеше като закована на мястото си, едно съвсем отчетливо послание прокънтя в съзнанието й: бяха я накиснали! Но защо?

Тя бързо се оттегли, без да се извинява за шума, и се отправи към асансьора, а пред очите й се въртяха тъмни кръгове от паниката. Една кабина чакаше с отворени врати. Тя натисна бутона на подземието. Няколко минути по-късно мина забързано покрай служителя в архива, който четеше комикс за Супермен на бюрото си. Подземието се простираше на огромна площ, в която се съхраняваха всички документи с давност до шест години, като преди този момент делата се отчисляваха напълно. Въпреки че от доста време не беше стъпвала тук, всъщност от годините, в които самата тя бе упълномощен сътрудник, погледът й, отправен към чиновника, ясно му подсказа, че тя не желае да се възползва от помощта му. Насочи се към криминалния отдел на архива. Цялото помещение бе набраздено от стоманени рафтове от пода до тавана, претъпкани с книжа. Единият край беше преграден със заключващ механизъм. Там за по-сигурно се съхраняваха — или в повечето случаи се погребваха — различни нотариални актове и други материали от щекотливо естество. Достъпът до този участък бе ограничен до ниво съдружници.

Въпреки че вътрешно трепереше, тя с привидно спокойствие откри старите папки от криминалния отдел. Не бяха останали много. На теория, тук не би следвало да има никакви документи, след като фирмата бе преустановила дейността си в криминалната област, но те все още поемаха някои дела за употреба на наркотици от името на знаменитите си клиенти. Папката на Спийкмън се набиваше на очи заради дебелината си. Тя я занесе до малката маса за четене, опряна в боядисаната тухлена стена, и нервно затърси онзи къс хартия. Не можа да го намери. Това, което откри обаче, бе доклад от предварителния арест, потвърждаващ присъствието на Дейвид Тейлър в участъка. Объркването й се върна с нова сила.

Яростно затръшна тежката папка и в душата й пропълзя чувство за фатална неизбежност. Дейвид Тейлър. В следващия миг й хрумна нещо друго. В неговото лично досие трябваше да фигурира датата на напускането му. И ако действително бе напуснал преди ареста на Спийкмън, кой, по дяволите, бе посетил обвиняемия и му бе давал правни консултации? Чак тогава осъзна, че ако е права, имаше голяма вероятност този, който се беше представял като Тейлър, да следи отблизо действията й. Но защо?

Тя забърза към бюрото на чиновника от архива и припряно сграбчи телефона му.

— Ей, какво става тук? — извика той, втрещен от постъпката й.

— Обаждам се на господин Пърсъл — отвърна простичко тя, посрещайки възмутения му поглед. Рони Пърсъл, въпреки пререканията помежду им, беше единственият съдружник, на когото можеше да се довери, макар дори и това да бе рисковано. Ами ако всички съдружници знаеха за тази работа? Тя набра номера на мобилния му телефон и забеляза, че пръстите й трепереха, докато стискаше слушалката. — Здравей, Рони. Лиън Стърн е.

— Какво има?

— Извинявай за безпокойството, но тук става нещо много странно.

— Нищо ново под слънцето — разсеяно й отговори той. — Виж, в момента съм в чудесна позиция пред петнайсетата дупка, на пясъчната коса преди моравата, на два чисти удара от нея. Не може ли някой друг да помогне?

— Не знам към кого друг да се обърна.

— Давай тогава, но накратко.

— Можеш ли да си спомниш някой си Дейвид Тейлър, който е работил при нас като упълномощен сътрудник преди около година — година и половина? Дейвид Тейлър? — повтори тя предпазливо.

— Смътно. Какво за него?

— Попаднах на някои документи в папката на Спийкмън, от които се вижда, че той е работил по случая.

— Е, и?

— Е, ами не може да е работил. Тогава той вече е напуснал фирмата. Някой се е представял с неговото име.

— Невъзможно. Трябва да има някаква грешка.

— Страхувам се, че не.

— Това от значение ли е?

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш.

— Не мога да ти помогна. Може би просто трябва да погледнеш в личните досиета. Даже не мога да си спомня как изобщо се получи това недоглеждане със Спийкмън. Единственото, което знам, е, че получихме резюме от старшите съдружници, в което се казваше, че ние го представляваме. Това е всичко. После те видях след предварителното разглеждане. Кажи ми, това ще причини ли някакви проблеми, Лиън?

— Ще ти кажа, като разбера — отвърна тя, доволна, че връзката не е особено добра.

— Какво каза?

— Нищо. Имаш ли представа в кой отдел е бил този Тейлър, когато е работил за нас?

— Мисля, че беше прикрепен към „Биг Трак“.

— Работодателите на Спийкмън — прошепна тя на себе си. След което попита: — А защо е напуснал?

— Мисля, че възникнаха проблеми с квалификацията му, ако не ме лъже паметта. Беше назначен тук с връзки. Бил син на приятел на един от старшите съдружници или нещо подобно.

— Кой беше негов ръководител?

— Нямам представа. Ще трябва да видиш в досието му.

— Личните досиета са в охраняемия участък. Трябва ми оторизиран достъп.

— Кажи на чиновника там, че аз съм ти го дал… О, страхотен удар, Чарлс… Извинявай, Лиън, не мога да направя нищо повече. После ще ми кажеш как вървят нещата при теб. Чао…

Връзката прекъсна и Лиън внимателно остави слушалката на вилката. Взря се в безизразното лице на чиновника, който се раздвижи с вид на човек, обичащ да чува подмазвания. Той дори известно време настояваше на своето, преди Лиън да го подкани сам да се обади на господин Пърсъл.

— Ако му звъннете сега, ще го хванете тъкмо да се прицелва в шестнайсетата дупка.

Минута по-късно вратите на охраняемата зона се отваряха пред нея с умишлено забавени движения и престорено уважение. Лиън прекрачи прага на изпълнената с шкафове стая.

Личните досиета се намираха в шкаф със съответната табелка в десния ъгъл на помещението. Тя бързо откри нужното чекмедже и започна да прелиства досиетата на уволнените и напусналите. Ахна, когато подмина мястото, където би трябвало да се намира досието на Тейлър. Претърси повторно съдържанието на цялото чекмедже, но неговите документи липсваха. Затръшна вратата и металическият звук отекна из цялото подземие, последван от неодобрително и малко високомерно изсумтяване от страна на служителя на архива в далечния край.

Какво ставаше, по дяволите? Тя се облегна тежко на един шкаф и въздъхна дълбоко. Сведе очи от тавана и бавно си пое дъх, в следващия миг нещо по шкафовете на отсрещната страна привлече погледа й. Там, върху чекмеджето, което се намираше точно срещу нея, с тлъсти черни букви бе изписана отскоро позната дума: Боутман.