Ранкин Дейвис
Право на мълчание (45)

45.

Големият ден бе настъпил. Бет беше сигурна. Като влезе в Уинчестърската катедрала, почувства, че стомахът й се свива. Трябва да са били прави — или това беше още един от номерата на Даяна, с които ги изкарваше от равновесие. Бет се съмняваше. Всички факти сочеха към този старинен паметник като място за изпълнение на плана на Орхидеената жена, а годишнината от смъртта на обичния човек недвусмислено определяше деня като Голям. С хеликоптера отидоха до покрайнините на града. Пътуването премина във водовъртежа на кратките команди на Бордмън, едва чуващи се през тътена от въртящите се перки на хеликоптера. Дискредитираният командир носеше гнева си като белег на безсилието. Погледите им се срещаха за кратко, но на често, над тесните седалки. Той винаги отклоняваше погледа си преди Бет.

Фъргъс държеше ръката й през цялото пътуване, без да казва нищо. През последните месеци беше отслабнал и пряко, и преносно. На мястото на възпълния мъж с мило лице, скрито зад маската на брадата, сега стоеше един красив, добре поддържан мъж, чийто стабилен поглед и изпъкнали скули говореха за съвместните им премеждия.

Бордмън седеше близо до Молину, но не случайно. Радиостанцията в ръцете му беше настроена на честотата на командира и той се грижеше да няма удари под кръста за Бет.

Скрита в контролната кабина, тя наблюдаваше как екипът извършва последни проверки, преди шоуто да започне на живо пред публиката. Мерките за сигурност винаги бяха бдителни при такова струпване на политици, а тази вечер мерките за сигурност бяха всичко. Тя огледа публиката. Търсеше очертанията на едно лице, двайсет и пет години по-възрастно от снимката, която бяха открили в „Татлър“. Знаеше, че тази вечер Даяна ще е тук. Бяха се насъбрали много хора с питания, които шумоляха със записките си и очакваха да ги повикат пред очите на нацията, за да поискат отговорите, които политиците си мислеха, че само те могат да дадат.

Лицето на Бордмън бе мрачно. Той също привикваше зрението си към лицата на очакващата тълпа. Залата беше преобразена, след като бе поискано специално разрешение от епископа. По лъснатия под се виеха кабелите на камерите, светкавиците и радиомикрофоните бяха в изобилие. Само поканените бяха 200 души. Бордмън внимателно бе прочел списъка с гостите. Молбите им за присъствие са били получени преди един месец. Ако ще е днес, то планирането е било дълго и педантично. Точно това го тревожеше. Даяна беше успяла да ги надхитри всички. Тя ги оставяше да дишат аристократичния й прах от началото до края, защо тази вечер да е по-различно? Неговият измачкан сив костюм отговаряше на мрачното му настроение.

Молину и хората му търсеха, без да знаят какво. Имаха някаква представа, но не и всичките факти. Бордмън ги посъветва, че пълното разкритие от тяхна страна ще ги накара да прекалят. Те имаха нужда да са необходими на Молину, иначе двойната игра щеше да хвръкне във въздуха. Сега те имаха най-ценното нещо на света — информацията. Освен това имаха и документа. По този начин те можеха да го люлеят внимателно на примката и да чакат да ритнат стола под краката му. Но трябваше да не го изпускат от око, той можеше толкова лесно да надене клупа на собствените им вратове.

Фъргъс беше нещастен. Присъствието на камерите го връщаше в един по-обикновен живот. Наистина ли това беше само преди десет месеца? Той се бе залепил до един монитор и мърмореше колко слаба е операторската работа, докато кадрите се появяваха пред него на екрана.

Палмър-Дент седеше срещу Бакън в преддверието на главната зала. Старинният стол с твърда облегалка подпираше изправения му гръб. Той изравни погледа си с този на помощника си.

— Всички ли са подробно проучени? — попита той.

Държавният чиновник кимна уверено:

— Поне в два случая. Всички са претърсени за скрити оръжия.

Палмър-Дент ледено се усмихна и насочи вниманието си към папката с темите на програмата.

— Откачени. Не е за първи път, нито за последен.

— Изглежда — съгласи се Бакън, докато чакаше министъра на външните работи да продължи.

Палмър-Дент погледна към него, защото за първи път забеляза леко трепване в обикновено смразяващия тон в гласа на Бакън.

— Добре ли си? — Дребният човек кимна веднъж. Палмър-Дент вдигна въпросително вежда. — Имам нужда от екип, на който мога да разчитам. Ти си водач на резервния екип. Очаквам пълна благонадеждност. Или ти идва прекалено много? Ако е така, кажи си. Не мисля, че вечно ще бъда министър на вътрешните работи, особено при проблемите, които има със здравето си министър-председателят. — Той спря. — Трябва да изкачим още едно стъпало. Готов ли си за височината? — Бакън отвори своята папка, без да отговори. Палмър-Дент прие това за отговор. — Добре. А сега ми кажи какво ще ме разпитват тези невежи от Уинчестър тази вечер. Ти знаеш, Андрю — Бакън вдигна глава от книжата си, — че имаме нужда от добро представяне днес. Нещо силно и внушително. — Палмър-Дент отклони очи към някакъв вътрешен хоризонт. — Времето е подходящо. Чувствам го.

 

 

Лекото шумолене на публиката малко се усили, когато продуцентът на програмата излезе с папка в ръка на това, което сега беше централен подиум. Той изглеждаше незначителен в огромното пространство на високата зала, а светлините хвърляха зловещи сенки, които се проектираха на масивните арки във вътрешността. Той, както и всички останали, изглеждаше миниатюрен на това място, смален от готическото великолепие. Продуцентът спря и зачака шепотите да спрат от само себе си, преди да започне да говори.

— Добър вечер, дами и господа. — Гласът му беше делови. Няколко души отговориха на поздрава му и той продължи: — След пет минути ще излезем на живо в националния ефир. Искам да ви помоля да подготвите въпросите си, да ги направите по-сбити и да не ги задавате, докато не сте поканени. Може да ви помолят да кажете мнението си за отговорите на поканените — моля ви пак да бъдете кратки. — Тонът му беше благоразумен. — Приятно прекарване.

Той се отдалечи и чу думите на директора на продукцията в слушалките си. Последните приготовления на екипа и нагласянето на камерите бяха приключили.

Бет беше нервна. Видя как гостите тръгнаха към местата си на сцената. Забеляза един слаб мъж с очила, облечен в светъл туид, да върви разсеяно към стола си и предположи, че това е д-р Колин Мейкпийс. Останалите ги познаваше. Линда Брадфорд, депутат от лейбъристката партия и министър на вътрешните работи в сянка; Колийн Трийт, председател на Комисията по социализация на затворниците, и накрая самият министър на вътрешните работи.

Палмър-Дент отиде с уверена стъпка до мястото си, далеч от опозицията и по-близо до публиката, с която той заявяваше, че има дългогодишно разбирателство. Бет го видя как кимна на другите гости и седна с лице към публиката. Няколко души отвърнаха на мазната му усмивка.

Бет наблюдаваше Палмър-Дент през стената от монитори. Бяха се настанили далеч от министъра на вътрешните работи, някъде в горното помещение. Сега за първи път тя можеше да го види такъв, какъвто беше — човекът, който бе позволил на Молину да съсипе процеса срещу Мидълтън. И още много, много повече.

— Може и да грешим, Бет — прошепна Фъргъс в ухото й.

Тя се обърна към него. В загриженото му лице се отразяваше силната светлина на тавана.

— Не. Не знам как ще го направи, но знам, че ще опита.

Стоящият зад тях Бордмън потвърди това и занаднича към разделения екран за улики. Онова шесто чувство, което го бе предупредило за идването на Бет в дома му след експлозията, се върна с пълна сила.

— Трябва да е днес — промърмори той, — но не виждам как… — Още веднъж провери изходите от платформата към външния свят.

Програмата започна. Директорът на продукцията дирижираше ръкоплясканията, предшестващи представянето на участниците. Водещият описа с няколко остроумни думи гостите и завърши с един смешен анекдот за това как техните кариери били пропуските им за тази програма.

— Тази вечер — продължи той — темите са престъпността и правосъдието. — Водещият спря и се взря мрачно в обектива на камерата. — Дали нашата нация не се грижи прекалено много за престъпниците и недостатъчно за техните жертви?

Погледна към публиката, докато изслушваше в слушалките нарежданията на продуцента. Според инструкциите той посочи към един пенсионер, който бе строил като войници на сакото си лъскави медали от войната.

— Добър вечер, скъпи участници — започна пенсионерът. Камерата превключи и удостои зрителите с празните, самодоволни усмивки на политиците, с искрената усмивка на шефа на Комисията по социализация и равнодушния поглед на Мейкпийс, той се интересуваше само от въпросите. — Смятате ли, че трябва да се възстанови смъртното наказание за убийството на полицаи?

Водещият малко си отдъхна, програмата вървеше по плана. Пусна дебата да премине като полицейска палка сред участниците. Бордмън си помисли, че преди година би предложил същото решение срещу увеличаващия се брой на смъртните случаи сред полицаите. А сега? Последните събития му бяха разкрили колко податлива на корупция е съдебната система. Ако имаше смъртно наказание, системата трябваше да е идеална, а тя не беше. Темата бе разисквана от участниците. Всеки имаше различни аргументи и защитаваше своята гледна точка. Водещият изглеждаше доволен от разгорещения тон, който придобиваше шоуто. Какво ли би могло да се обърка?

 

 

Ийв караше колата под наем през тихия Уинчестър. Униформата й прилепваше идеално по нейното стройно и атлетично тяло. Панталоните завършваха преобразяването. Тя погледна часовника „Картие“, един от малкото разточителни подаръци от майка й. Не оставаше много време. Паркира колата колкото се осмели по-близо до задната страна на параклиса. Както предполагаше, полицията беше тук заедно с отряд на Специалните служби. Но от тях очакваха да не пускат никой да влиза или да излиза. Беше се оказала права, както винаги. Всички очи търсеха врага вътре. Чантата беше тежка, но не издаде никакъв звук, докато я изваждаше от багажника на наетата кола. Не би и могла. Всеки предмет вътре беше грижливо завит, за да се заглуши звукът. Светлините се отразяваха по влажната улица, когато накрая тя тръгна пеша.

На десетина метра по-нататък извади от джоба на сивото си яке снайпера за нощно виждане. Вдигна го към окото си, почака малко да настрои зрението си и се прицели в бентлито. Отзад се виждаше една мъжка фигура. Какво правеше на шофьорската седалка се разбираше от припламванията от време на време и следващата ги струйка дим. Тя огледа останалата част на околността. Движение почти нямаше, но те бяха там и гледаха в грешната посока. Ийв с лекота понесе огромната тежест на чантата и тихо се приближи до пушещия шофьор на колата.

— Скоро — прошепна тя. — Скоро.

 

 

На половината разстояние от стъпаловидните пейки срещу сцената седеше уверено обектът на нейното желание. Даяна също се успокояваше с мисълта, че Големият ден бе настъпил. Облечена в тоалет отпреди 25 години, от най-прочутата колекция на Коко Шанел, тя чакаше и слушаше, докато моментът не стана подходящ. Палмър-Дент смъмри нейната съседка за наивността й. Той знаеше какво наистина искат хората от страната.

— Престъпниците разбират само от едно нещо и това е наказанието, строго и незабавно. Това е единственият отговор, който тази страна може да си позволи да даде на престъпния свят.

Плахите ръкопляскания от най-близкостоящите в публиката фашисти бяха посрещнати с дюдюкане от либералите, които се осмелиха да реагират.

— Моля ви, дами и господа — намеси се водещият, смръщен от фалшива загриженост. — Нека се държим цивилизовано.

Даяна вдигна ръка.

Той огледа залата за някой, който би могъл да успокои дебата. Очите му се спряха на дамата на средна възраст във все още елегантния костюм. Той посочи към нея, като й даде кратко описание, за да може операторът и тонрежисьорът да я намерят. Погледът на Палмър-Дент трепна озадачено, защото тя смътно му напомняше за някого.

— Въпрос към министъра на вътрешните работи.

Бет се олюля при този звук. Това беше тя, Орхидеената жена, Даяна. Тя смуши Бордмън в ребрата. Очите й бяха станали кръгли от вълнуващото откритие. Бордмън я погледна и после, когато изведнъж се усети, се взря в Даяна. Волево чело завършваше интелигентното й чувствително лице. Леко посивялата коса говореше, че е добре поддържана жена в началото на петдесетте.

— Как може престъпленията на министъра на вътрешните работи да му позволяват да има такова отношение към суровото възмездие?

Зрителите развълнувано се раздвижиха в местата си. Водещият се опита да пренасочи камерата към друг човек с въпрос. Бет можеше да види лицето на Палмър-Дент — то беше изкривено в недоумение.

— Донесла съм и доказателствата — продължи Даяна, делова и уверена. Операторът не помръдваше от нея. — Задкулисни сделки на Фондовата борса са само началото. — Думите й възцариха тишина сред публиката, а лицето на Палмър-Дент посивя. — Най-малко петнайсет емисии на акции по време на мандата на правителството. Отричате ли да сте се облагодетелствали от тях? — Тя не дочака отговора му.

Палмър-Дент започна да възвръща самообладанието си. Той погледна гневно към водещия, който беше вцепенен от тези събития.

— Не можете ли да овладеете скапаната си публика? — излая министърът на вътрешните работи.

Бордмън погледна към Бет, която поклати глава. Молину се втурна в контролната стая, когато Даяна продължи публичния разпит на министъра.

— Вярно ли е, че докато сте били в борда на директорите на „Дистилърс“, сте се противопоставили на изплащането на компенсации на жертвите на талидомида^[1]?

Палмър-Дент изглеждаше наново втрещен от това обвинение. Лицето му казваше всичко на Бет и на останалите, които присъстваха на разпита на Даяна. Молину се приближи към тях от собствения си монитор и попита:

— Тя ли е? За бога, кажете ми!

Бордмън се обърна към Бет.

— Отиде прекалено далеч. Кажи на Молину коя е тя.

— Не, време е! Оставете я да каже истината.

Молину с напрегнато изражение на лицето очакваше потвърждението.

— Може да е някоя вярна на партията — извика той и погледна към публиката с план под ръка. — От свитата на Маргарет, активистка на консерваторите. Коя, по дяволите, е тя, Бет? Направо го убива.

— По-добре тук вътре, отколкото там навън — промърмори тя под носа си.

Бордмън пак поклати глава. Хората от Службите за сигурност едва се удържаха да не се намесят. Останалите гости гледаха със зяпнали уста.

— Къде е съпругата ви? — попита Даяна, която напълно владееше положението.

Палмър-Дент се вгледа малко по-дълго в нея, като присви очи, за да я види по-добре през неблагоприятното осветление на студиото. Той прошепна някаква дума. Бет прочете значението й по устните му и видя ужаса на неговото лице.

— Даяна. — Лицето на министъра на вътрешните работи се изпълни с отчаяние, когато откритието го връхлетя като железен ботуш. Той се втрещи. — Ти знаеш къде е, Даяна. Тя е мъртва — извика той и започна да търси с треперещи ръце микрофона по себе си.

— Днес се навършва точно една година от смъртта й, Антъни. Защо не искаше тя да живее? — попита хладно жената и се изправи.

Лицето на Палмър-Дент беше като мъртвешка маска. Арогантността му бе изчезнала.

— Антъни — каза тихо Даяна, — ти можеше и да я убиеш в деня, в който изнасили мен. — Изрече го като дълго репетирана реплика в поразения обектив на камерата. На лицето й бе изписана увереността, че това описание ще остане в паметта му завинаги. Изнасилвач. Нито повече, нито по-малко.

Камерата последва Палмър-Дент, който бясно търсеше микрофона на неговото място на левия му ревер. Намери го и го захвърли към своята балдъза. После излетя от студиото покрай все още вцепенените бодигардове и тръгна към задния изход на катедралата.

— О, господи, тя го принуди да излезе на открито! — извика Бет към Бордмън. — Не е било предвидено да стане тук, вътре. Ето това трябваше да се сетим!

Бордмън излезе бързо от стаята. Молину го последва. Бет гледаше в монитора. Той показваше една жена на средна възраст, която спокойно седеше, докато хората от охраната приближаваха към нея. По устните й трептеше мрачна усмивка. Тя погледна във все още снимащите камери и каза тихо:

— Свърши се.

 

 

Палмър-Дент изхвърча, без да се замисли защо вратата пред него вече бе отворена. В своето унижение не успя да забележи разликата между фигурата на шофьора, който го беше докарал, и тази на шофьора, който затвори вратата, щом той седна на задната седалка на колата. В алените ширити на шофьорската шапка се отразяваха неговите собствени изострени черти.

— Закарай ме у дома! — нареди той и погледна озадачен към черната орхидея, която лежеше до него.

— Да, татко — каза дъщеря му Ийв и натисна копчето, което заключи вратата на Палмър-Дент и го запечата в клетката на собствената му съдба.

Сивата кола бързо се отдалечи, а от нея се чуваше глухият звук от блъскане по бронираното стъкло.