Ранкин Дейвис
Право на мълчание (35)

35.

Една сирена я извади от забвението. Нощта бе осветена от буйни пламъци, които изпускаха извити спирали от дим нагоре в очакващото небе. Бет се обърна да потърси Фъргъс. Разрушената зидария бе струпана на земята като купчина изхвърлени дрехи. В такова състояние беше и Фъргъс. Като се държеше ниско за кръста, тя се приближи към него и усети, че цялото й тяло бе натъртено от ударната вълна.

Поне дишаше. Отломка от къщата беше отворила рана в основата на крака му. Имаше много кръв.

— О, Фъргъс! — промърмори тя и се опита да спре кръвоизлива.

Дори и в безсъзнание, той направи болезнена гримаса, докато тя правеше турникет над раната. Трябваше да го изнесе. Въжената стълба се изключваше. Използва цялата си останала сила и го извлече на няколко метра от горящия парник в храстите.

Към първата сирена се присъединиха и други и образуваха разногласен хор. Бет чуваше гласове — мъжки гласове — да крещят заповеди през пукането и съскането на всепоглъщащия пожар. Тя свали сакото си и зави Фъргъс с него. Последното нещо, от което имаше нужда, беше да изпадне в шок. Накрая го преобърна на една страна — предпазна мярка в случай че повърнеше, докато тя организираше бягството им.

Погледна изцапаното със сажди лице и видя силата и добротата, които беше приемала за даденост цели три години. Наведе се над него и го целуна леко по устните.

Запромъква се през храстите обратно към портата. Ако пожарникарските и полицейските коли бяха влезли, тогава вратата със сигурност трябваше да е отворена. Беше права. Иззад едно дърво видя как още огнеборци, линейки и разтревоженият персонал се втурнаха към площадката. Мястото беше обзето от паника. Сега или никога, помисли си Бет. Трябваше да използва объркването, за да изкара Фъргъс. В момента, в който овладееха положението, щяха да отцепят имението.

Знаеше, че всички очи са приковани в горящата сграда и затова побягна бързо надалеч от ослепителния пожар към тъмнината. Лесно намери стълбата. Изкачването й не беше така успешно, както предишния път, но като пренебрегна болките в гърба, стигна догоре и прехвърли стената. Покривът на колата пое тежестта й, когато скочи отгоре му и после долу върху еластичната повърхност на поляната.

Колата запали на втория опит. Тя караше внимателно през парка. Една спукана гума щеше да означава провал.

Напредваше при изгасени фарове. Пътят гъмжеше от активност. Не след дълго щяха да започнат да пристигат репортерите и телевизионните екипи. Трябваше да действа бързо.

За нейно учудване, никой не охраняваше портата. Бет подкара колата в тъмното към червеното зарево на небето. Парникът беше започнал да поддава. Сякаш се самоизяждаше, когато старите остъклени метални решетки и подпори се огъваха, докато не им останеше никаква съпротивителна сила, и загиваха на мястото, на което бяха стояли толкова дълго. Малката кола беше почти незабележима на фона на многобройните пожарни коли. Паркира до мястото, на което беше оставила Фъргъс, остави мотора да върви и изскочи от шофьорската седалка.

Намери го — той не се бе помръднал. Единственото нещо, което се движеше, беше капещата през напоения турникет кръв. Паркира колкото бе възможно по-близо, без да го блъсне. Но дори и от това разстояние голямото му отпуснато тяло тежеше много. Тя спря да си поеме дъх. Ето така щеше да лежи и тя отпусната, ако Фъргъс не беше я изблъскал от помещението. Като впрегна остатъка от бързо изпаряващата й се сила, тя качи тялото му на предната седалка, закопча колана около него и подкара колата.

Бет изскърца с раздрънканата скоростна кутия, докато включваше на скорост, и описа пълен кръг с колата, като я насочи към изхода за бягство. Не искаше да привлича вниманието със стремително отдалечаване от този ад и подкара с умерена скорост към отворената порта. Мисълта й се движеше много по-бързо от превозното средство, докато си спомняше причината за влизането им в парника.

— Документът! — каза тя към приведената безчувствена фигура до нея и започна трескаво да опипва джобовете си. — Спокойно, Бет, спокойно! — заповяда си и продължи да търси жизненоважния лист хартия. — Фъргъс, къде е той? Ако е в огъня, тогава всичко е свършено. — Усети как стомахът й се сви от паника. Колата продължи да напредва бавно към отворената порта, а тя продължи търсенето си.

Фъргъс се размърда. Бет не беше забелязала преди, но дясната му шепа беше свита. Така си стоеше през цялото време. Тя започна да разтваря пръстите на стиснатия здраво юмрук. Виждаше ъгълчето на лист хартия. Той го беше взел. Този чудесен смел мъж беше успял някак си да спаси и нея, и жизненоважния документ от експлозията. Дори и сега не даваше да разтворят ръката му. Тя изви колата покрай портата, когато още една колона полицейски коли се стрелна към пожара.

Бет включи фаровете и набра скорост. Но къде отиваше? След една миля спря в отбивката и прегледа спътника си колкото можа. Разкопча якето му. Натъкна се на оръжието и това я отблъсна. Господи, какво правеше Фъргъс Фин със заредено оръжие?

Той започна да стене и да се мята, сякаш за да се предпази от силата на взрива. Това накара дясната му ръка леко да се отпусне. Бет видя в това своята възможност. Тя раздели внимателно пръстите му и извади листа, който той така ревностно пазеше. Беше точно този, който й трябваше. Доказателството за конспирацията, пътят й на борба — и тя щеше да тръгне по него.

Не, те щяха да тръгнат — Фъргъс и тя.

Бет погледна свитата му фигура, осветена от отразената светлина от фаровете на другите превозни средства. По неговото открито смело лице бе изписано мъчително облекчение.

— О, Фъргъс, какво направих с теб?

И какво можеше да направи сега? Къде можеше да отиде? Задачата, която стоеше пред нея, беше страховита и планът й трябваше да се изпълни прецизно, така както действаше и противничката й.

Имаше нужда само от още една последна информация. Впила поглед в шосето, тя си спомни лицето на още един човек, който й беше помогнал, който бе поел риск заради нея. Знаеше, че има само едно място, където може да отиде.

 

 

Стоеше в това отвратително място три седмици. Изглеждаха й като три години.

Найлоновата й нощница пак се бе събрала на гърба, докато се въртеше на затворническия нар, опитвайки се напразно да си намери удобно място.

Маделин Милтън бе престанала да плаче предната седмица. Тогава ужасното еднообразие на дните изтощи способността й да намира всеки път нещо ново, което да я разстрои.

Беше чела разкази на заложници, които запълваха отегчителните си дни с изобретателни игри на мисълта. Нейните опити да се упражнява така се блъскаха в стената на спомените. Мади не искаше да си спомня. Накрая скуката на съществуването й я принуди да си припомни черните събития: те винаги бяха свързани с баща й и с Маккейб. По някакъв начин двамата бяха взаимозаменяеми. И двамата бяха извършили долни деяния по тялото й и в него, никой от двамата не можеше да изпитва съчувствие или съжаление. И двамата бяха мъртви.

Мади пак се завъртя и се просна изтощена по гръб.

Радваше се, че са мъртви. Това, което бяха направили, беше непростимо. Продължителните нощни набези на баща й й бяха непонятни дори сега. А за детето, което беше тогава, бяха ужасяващи. Мади си спомни първия път. Майка й беше болна от известно време. Болестта я бе покосила и я бе превърнала в скелет. Тя се опитваше да прикрие липсата на коса с перука, а петната от радиоактивното лечение — с дебел слой козметика. Това не я правеше привлекателна за него. Беше придобила почти нечовешки вид. Мади току-що бе почнала да се превръща от момиче в млада жена, когато той за първи път дойде при нея. Беше пиян, можеше да прояви някакво разбиране към неговата слабост. Но тогава видя силуета му, очертан на фона на розовата светлина на лампата за четене, и втренчения му поглед, когато отметна завивките. Мади потрепери при спомена. Той я беше осакатил завинаги. Ето това правят мъжете, каза си тя и придърпа тънката затворническа завивка върху тялото си, осакатяват всичко. Тя не мразеше мъжете като другите. Тя просто не разбираше как можеха да омърсяват всичко, до което се докосваха.

Маккейб беше същият. Всичко, което направи, беше да докладва за кражбата от училището за слепи. Не тя беше съдията, който го изпрати в затвора. Не беше и социалният работник, който го постави под наблюдение, нито директорката, която може би го е изгонила. Беше само учителка, която защитаваше собствеността на училището. Не, припомни си тя, беше жена. Това означаваше, че е беззащитна пред животински нападения, защото природата я бе надарила с отверстия, в които мъжете да изливат омразата си.

Не мразеше мъжете, само мразеше това, което вършат.

Мади пак се обърна и пусна единия си крак на пода отстрани на леглото. Миризмата на белина от отворената тоалетна се носеше през килията и я задушаваше. Не трябваше така да се отнасят с хората, независимо какво са направили. Ако ги бият като бесни кучета, как ще се научат да бъдат добри? Ако ги заключват в отвратителни вонящи килии, как ще уважават красотата на чуждата къща? Ако ги карат да ходят по голяма нужда в кофа, защо да не го направят на скъп персийски килим?

Нещо не беше наред в системата. Сега, след като го бе преживяла, Мади знаеше какво е. Обществото не искаше справедливост, то искаше отмъщение.

Тя затвори очи при това болезнено проникване и се опита да намери малко спокойствие в съня.