Ранкин Дейвис
Право на мълчание (30)

30.

— Налапаха стръвта и после ви я изплюха обратно. — Бакън беше бесен. — Министърът иска да хвърчат глави.

Всички в стаята, с изключение на Бордмън, трепнаха. Молину нямаше какво да отговори. Това се очакваше, откакто откриха трупа на Мидълтън.

— Какви действия възнамерявате да предприемете, командире? — Бяха минали дванайсет часа след ареста на момичето.

— Бордмън, бихте ли очертали накратко доказателствата пред господин Бакън? — Тонът му беше кротък. Изглеждаше победен.

Бордмън се обърна към висшия чиновник:

— Не изглежда добре за нея. Претърсването в дома й извади наяве досие на покойния с надпис „Изнасилвач“. То съдържаше подробно проучване за него. Обвинението ще може да го използва както трябва в процеса. Всички знаем, че е имала мотив за убийството. Засега отказва въобще да говори с нас.

— Някакво алиби? — попита Бакън.

— Ако има такова, тя не иска да го разкрие в момента. Предварителната криминална експертиза показва, че е имала скорошно обгаряне от барут по ръкава на сакото. Добрала се е до него, като се е обадила на жена му и я е подмамила надалеч от къщата.

Бакън обмисли за момент.

— Е, слава богу, че не влязохме в контакт с нея. Сега имаме нужда само от още един скандал със службите за сигурност и правителството ще падне. Има ли още нещо, което да свързва момичето с този отдел?

Молину поклати глава:

— Не. Спряхме наблюдението и премахнахме апаратурата.

Бакън си го отбеляза.

— Тогава тя е сама. Колкото по-скоро я осъдят, толкова по-добре. Това е становището, но не трябва да го цитирате. Тя ли ще бъде обвинена във всичките убийства?

Стаята потъна в още по-дълбока тишина. Никой не беше предвидил тази възможност.

Бордмън наруши неловкото мълчание:

— Не смятате ли, че е загазила достатъчно? Освен това знаем, че не е и не би могла да ги извърши, сър. — Опита се да сдържи гнева си. — Не забравяме ли основната цел на този екип? Очевидно е, че е попаднала в капан. Те имаха предимство от самото начало. Навсякъде, където ги търсехме, те вече бяха отишли и ни чакаха с вдигнати в знак на победа два пръста. — Всички в стаята бяха на същото мнение, но да си го помислиш не беше като да го кажеш. — Как са разбрали паролата и честотата, за да отвлекат вниманието на постовете от дома на Мидълтън? Вместо да искаме глави, не трябва ли да поискаме разследване?

Всички бяха засрамени от избухването му.

— Отделът за вътрешна сигурност ще разследва този аспект, Бордмън. — Гласът на Бакън беше премерен и заплашителен. — А на този етап екипът, извършващ тази операция, е отстранен, докато завърши проучването. Едва ли има нужда да ви напомням, че всеки пробив в сигурността…

— По-нататъшен пробив — промърмори Бордмън.

— Всеки пробив — изстреля той думите, като изгледа полицая — ще бъде преследван и наказан жестоко. А момичето — на каквото си е постлало…

Той остави всеки сам да довърши познатата фраза.

— Но ние я подтикнахме — каза Де Хаус. — От морална гледна точка сме задължени да се грижим за нейното бъдеще.

— От морална гледна точка тя е убийца, която ще прекара остатъка от живота си в затвора. Какъв морал има в кастрирането? — Той затвори с трясък куфарчето си. — Това, професор Де Хаус, не е студентски семинар. Съветвам ви да се върнете към науките си, щом искате да пробутвате фрази от учебниците по философия. Тази операция ни струваше много и всички сме отговорни.

Бордмън се съмняваше, че Бакън ще бъде държан отговорен за каквото и да било.

— Ами Големият ден? Да не би да седнем и да чакаме да дойде?

Бакън се изправи на крака и им показа, че дебатите са приключили.

— Това вече не е ваша грижа. — Млъкна и се усмихна злобно. — Ваша грижа, инспектор Бордмън, е да осигурите разследването на нейния случай. Вие сте полицай, тя е заподозряна. Изпълнете дълга си! — След това нареждане той кимна на Молину: — Има нещо, което бих искал да обсъдя с вас насаме. Ще ви чакам горе в кабинета ви. — И наперено излезе от командния център.

— Е, изглежда, наистина е така — каза Добсън и посегна към копчето за изключване на компютърния терминал.

— Остави програмите да вървят! — заповяда Молину. — Може да сме отстранени от операцията, но той не каза нищо за прекратяването на компютърните проучвания. Дръжте ме в течение, ако изскочи нещо.

— Ей така, случайно? — попита ухиленият агент и се обърна пак към клавиатурата.

— Бордмън, вие получихте своите нареждания. Информирайте ме за Бет. Тя има нужда да си мисли, че може да ви вярва.

Полицаят беше потънал дълбоко в размишления. Той се поколеба, преди да погледне командира право в очите:

— А може ли?

Въпросът остана без отговор. Останалите хора в стаята пристъпиха отново към задачите си.

 

 

Бакън гледаше укорително през прозореца в кабинета на Молину.

— Никога не съм харесвал изобщо този сценарий. Вие се надценихте и това е отбелязано.

— Това все още не е краят — отговори горчиво Молину.

— Да, краят е. Мина ли ви изобщо през ума да се замислите откъде те са научили паролата, за да отпратят постовете от местопрестъплението? — Да, мина му, но Молину беше неспособен да реши загадката. — Малко след вчерашния разгром разпоредих да се приведе в действие вашата молба за тайната операция. Претърсиха къщата на Бордмън. Не беше намерено нищо и това не ме изненада. Той, разбира се, нямаше достъп до паролите и не участваше в първите етапи на операцията, когато бе заподозрян първият пробив.

Бакън извади една папка от куфарчето си и я хвърли на бюрото.

— Но този човек — да. В дома на Де Хаус открихме многобройни извадки от диалози по електронната поща. Само прочетете част от съдържанието.

Сърцето на Молину натежа, когато запрелиства хрониката на предателството към операцията. Преглътна тежко, преди отново да заговори.

— Защо му позволихте да остане на съвещанието?

Бакън зацъка с език, искрено разочарован от въпроса.

— Загубили сте проницателността си, Молину. Ще дадем възможност на нашата малка кобра да каже, че операцията е приключила. Това ще послужи за прекратяването на връзките му с нас веднъж завинаги.

— Законът за държавната тайна? — предложи Молину своя принос към проблема с Де Хаус.

— Ще стане голяма бъркотия. Той ще засипе цялата преса с подробностите за жалкия си опит. Кажете ми — попита тихо Бакън, — какво презират повече в академичните среди: хомосексуализма или провала?

 

 

— Ние не можем дори самите себе си да опазим — избухна Антъни Палмър-Дент. — Прокарваме политика на активна полицейска работа, а вие ми казвате, че в сърцето на скапаната полицейска система има предател. — Закрачи по пода от тиково дърво в личния си кабинет. Когато се извърна рязко, вратовръзката му на „Мерилебон Крикет клъб“^[1] се развя покрай него. — Казах вие да се заемете с цялата тази работа, Бакън. Вие ме предадохте.

Той седеше сериозен като осъзнал се ученик пред разгневения директор.

— Положението е овладяно, господин министър — проговори смирено.

Палмър-Дент се настани в своето предпочитано капитанско кресло и разпери пръсти срещу него.

— Не желая да знам подробностите. Още повече че няма да има никаква публичност и въпросът е решен окончателно.

Бакън кимна. Перспективата да го удостоят скоро с рицарско звание се изпаряваше пред гнева на Палмър-Дент. Видя как министърът извади купчина факсове от една старинна дървена папка.

— Андрю, проблемът със сигурността е нищо в сравнение с другите, пред които сме изправени. — Бакън разбра от използването на малкото му име, че проблемът с предателството засега се отлагаше, но само засега. От приятелското „ние“ пък се досети, че той се нуждае от неговата помощ по друг въпрос. — Затворите ни са хронично препълнени. Докладите от разузнаването показват, че Уандсуърт и Дъръм могат да избухнат във всеки момент. Някои вътрешни хора са ужасени от последствията, ако това се случи. Проблемът е винаги в сексуалните насилници. Останалите искат да стоварят върху някого ненавистта си и те са очевидно изборът.

Бакън можеше да види, че впечатлителната разсъдливост на министъра на вътрешните работи отново е излязла на повърхността.

— Вярвам, че можем да използваме положението в полза на правителството. — Бакън се усмихна на това заявление. Палмър-Дент имаше, разбира се, предвид — в своя собствена полза. — Ако премахнем причината за техния гняв, значи сме обезвредили бомбата. — Вдигна поглед и грейна в онази загадъчна усмивка, която бе предизвикала аплодисментите на партийната конференция. — Затвор за сексуални насилници.

— Блестяща идея, господин министър — усмихна се Бакън с ясното съзнание, че усърдното умилкване все пак може да му даде възможност да застане на колене пред кралицата и до рамото на следващия министър-председател.

Палмър-Дент кимна в знак на одобрение към правилния отговор.

— Искам да създадеш работна група по въпроса. Точните хора с точното отношение. — Бакън си отбеляза задачите. — Андрю, а по другия въпрос — виж там, да го разрешат. Погрижи се тази Гембъл да бъде осъдена, има там едно добро момче. Жалко за нея — красиво, малко същество. И аз не бих имал нищо против „да поема риска“.

Бакън се засмя, колкото беше прилично, напълно наясно със склонността на началника си към плътската страна на живота.

— Никакви грешки повече — каза, като го изпращаше, бъдещият министър-председател и затвори вратата.

 

 

Бет трепереше сред затвореното пространство на неприветливата полицейска килия. Баща й беше мъртъв. Когато Бордмън й предаде ужасната новина, тя остана закована на място. Не успя да разбере нищо друго от това, което й каза. Беше споменал за някакво убийство. Тогава в объркването си разбра, че я обвинява в убийството на собствения й баща. Бордмън я бе оставил да го види. Той лежеше на пода. Въпреки че не се бе помръднал повече от два-три сантиметра през последните няколко години, беше умрял на пода. Как, за бога?

Когато отви покрова от него, Бордмън се бе държал внимателно, но никакво внимание не можеше да я подготви за изпитанието да види баща си мъртъв. Някой беше затворил очите му. Видя белега на лицето му отпреди години, когато бе паднал от стълбата и си бе разрязал бузата. Бет си спомни загрижеността му, когато тя се разстрои при вида на кръвта, течаща по носната кърпа, и как той й каза, че всичко е наред. Но не беше и никога вече нямаше да бъде.

Казаха, че е било инфаркт. Не беше показал никакви симптоми до минутите преди да умре. Сега за първи път след многото мъчителни години изглеждаше спокоен.

Болногледачката бе изпаднала в шок. Тя истерично бръщолевеше как е свършил само за няколко минути, само няколко минути — и край. Насълзените й очи молеха за прошка, но Бет не обвиняваше нея. Обвиняваше себе си, но баща й вече беше мъртъв. Онова е било в миналото, това е настоящето.

Бет се извърна върху неудобния нар. Тя предизвика всичко това, трябваше да бъде до него. Дали се е страхувал преди края? По лицето му — студено и неподвижно — нямаше никакъв знак за страх от съдбата. Накрая Бордмън я издърпа. Повдигна я с ръце за раменете и я отведе надалеч от последния остатък от семейството й. Пътуваха в мълчание до полицейския участък и когато пристигнаха, тя все още беше като безчувствена след сюрреалистичните събития от деня. Белезниците й бяха свалени, щом сержантът от предварителния арест се осведоми за причините за задържането й. Бордмън сякаш се извиняваше, когато съобщи името на предполагаемата й жертва. Какво смятаха, че е извършила?

Имаше нужда от време, за да помисли. Не беше лесно. Простата бяла роба, която й дадоха вместо нейното облекло, й напомни за последния път, когато беше носила подобна дреха — нощта срещу изнасилването. Знаеше, че в този момент експертите разглеждат внимателно дрехите й и търсят улики. Опитват се да скалъпят обвинение, за да я затворят доживотно.

Беше се показала толкова лековерна, така нахално самоуверена, а сега баща й и Фъргъс бяха мъртви. Те я бяха надхитрили във всеки ход на играта. Знаеше, че е игра, но до този ден не бе оценила колко високи са залозите. Пак се замисли за мъртвия си баща.

Черната стена беше потискаща като бедата, в която се намираше. Трябваше да мисли. Не беше останал никой, на когото да се довери — само на себе си. Сержантът от предварителния арест беше я осведомил за правата й, включително и за правото й да мълчи. Точно него тя реши да упражни напълно. Как би могла да съобщи местонахождението си на полицията, когато беше присъствала на убийството на още един оправдан изнасилвач? Тогава щеше да замеси и Мади, а Бет имаше нужда от нея. Дългите часове на самота й бяха дали възможност да помисли. Беше вярвала, че по-раншните й усилия са били резултат на обмислен план. Беше сгрешила. И сега дори и горкият сладък Фъргъс беше платил тази цена. Не остана никой от хората, на които държеше и на които можеше да причини нещастие, но тя щеше да причини нещастие на останалите, на всички останали: полицията и порочната жена, която така умело и с такъв ефект беше дърпала конците.

Семената на плана бяха посети. Не беше кой знае какво, но Бет винаги беше отказвала да се примири, а сега не беше време за тъгуване. Беше време да разчисти някои сметки. Нуждаеше се от Мади, но това нямаше да е лесно. Жената беше изпаднала в истерия в апартамента на Маккейб, но Бет беше видяла и другата страна от нея. Беше станала свидетел на забележителна игра по време на дебненето. Беше я видяла в ресторантите, в клуба по стрелба, как държи в ръцете си бъдещето на Маккейб, докато Бет не докосна нещо в душата й и жената беше принудена да си спомни своята човечност. Трябва да го докосне пак и да види дали ще има ефект.

Бет бе осведомена, че има право да се обади по телефона, за да каже на приятел или роднина, че е арестувана и къде се намира. Щеше да е глупаво да пропилее такова ценно обаждане. Освен това всеки, който е прочел вестниците, знаеше отлично къде е и какво е извършила. Гонитбата на време беше най-важна. Досега Бет отказваше да сътрудничи както при разпитите, така и при „приятелските“ разговори, с които й се натрапваха полицаите от следствието. Всичко, което искаха, беше признание. „Кой знае? Може дори да се разминеш с обвинението в убийство.“

Бет знаеше, че това подканяне да бъде полезна на себе си беше явно пълна глупост. Дори и полицаите сякаш не бяха убедени в тази перспектива. А и тя не беше го извършила. Не беше виновна, независимо колко зле изглеждаше всичко.

Бяха свалили дрехите й. Наръчникът за арестанти, който й дадоха при задържането, очертаваше останалите процедури. Можеха да я държат най-много три дни, преди да й предявят обвинение или да я изправят пред съда. Колкото по-скоро направеше самопризнание, толкова по-скоро щяха да я преместят в женския затвор. Пускане под гаранция беше немислимо. Гонитбата с времето беше най-важна. Имаше толкова много неща, които можеха да се объркат…

Едно почукване на вратата на килията, преди металното прозорче да се отмести рязко, я върна в изолираната реалност на помещението. Очите на Бордмън я погледнаха през процепа.

— Трябва да поговорим, Бет. Разбирам, че отказваш да бъдеш разпитана.

Тя размаха копието на правилника срещу него:

— Всички разпити трябва да се провеждат съгласно разпорежданията. Вие сте в нарушение на правилника за поведение.

Бордмън въздъхна.

— Не разпит, Бет, просто разговор, това е всичко. Ти преживя много. Осведомих сержанта от предварителния арест, че идвам да говоря с теб за подготовката на погребението. Всичко е записано в регистъра на ареста. — Тя се втренчи гневно в него. — Не се опитвам да ти сложа капан.

— Тогава кой се опитва? Не трябва ли това да разследвате?

— Това не се документира, Бет, кълна се. Ти би могла да ми помогнеш. Виж, аз не знам какво става, но искам да се опитам да разбера. Може ли да отворя вратата?

Бет се замисли. Ако смяташе да я накисне още, можеше да измисли някакъв разговор в килията, но тя се съмняваше, че цели това.

— Добре. Вие ще говорите, аз ще слушам.

Чу познатото тракване на ключалката, когато вратата се отвори и той влезе в мрачната килия.

— Не е много комфортно.

— Не повече от това, което ние, престъпниците, заслужаваме от едно хуманно общество. Може и да свикна.

Тя прибра колене към гърдите, постави брадичката си върху тях и се вгледа в него. Забеляза, че погледът й го кара да се чувства неудобно и продължи да впива очи в неговите.

— Първо, съжалявам за смъртта на баща ти. Нещастно стечение на обстоятелствата, че арестът ти съвпадна с научаването на новината. Но има неща, които трябва да знаеш.

— Кога ще бъда преместена в затвора? — Въпросът сякаш малко го извади от равновесие.

— Утре, защо?

— Искам да бъда поставена в самостоятелна килия. Ако не стане доброволно, тогава ще нарушавам реда, докато стане. Говоря сериозно.

Той се загледа за миг в лицето й, преди да отговори.

— Виждам. Ще препоръчам да го направят. Бет, трябва да научиш някои неща, преди да продължиш мълчаливия си протест.

Тя вдигна вежди, за да го подкани да продължи.

— Намерихме папката в сейфа ти.

Тя изглеждаше поразена. Ако са намерили нея, трябва да са намерили и дневника.

— И това ли е всичко?

Той изглеждаше озадачен.

— Защо? Трябва ли да има още нещо?

Значи не са го намерили. И ако те не са, тогава кой го е намерил? Или той си играеше с нея? Ако я попита за Мади, ще разбере истината.

— Откъде получи информацията, Бет? Знам, че си способна, но някои от тези неща са могли да бъдат погребани дълбоко и практически неоткриваеми. Някой изпрати ли ти я?

— Следващият въпрос.

— Екипът от лабораторията откри барутни изгаряния, скорошни барутни изгаряния по ръкава ти. Не вярвам, че си убийца. Беше ли там, когато е станало? Да не се опита да го предотвратиш?

Тя отговори тихо:

— Не се документира, нали? — Той кимна. — Не бях там, но не мога да кажа къде съм била. Ако можех, бих го спряла.

— Ако не си била там, значи пак си била в допир с огнестрелно оръжие. Ако е така, кажи ми и аз ще проверя. Знаем за клуба по стрелба. Мади… тя замесена ли е?

Бет се поколеба. Трябва да го отклони далеч от Маделин.

— Не съм го убила. Имам някаква представа кой е бил, но не мога да го докажа, все още не.

— Кажи ми какво знаеш и аз ще направя всичко възможно да ти помогна да ги намериш.

— Хареса ли ти вечерята с твоята съпруга или която там беше? Не изглеждаше твой тип.

Бордмън се усмихна отстъпчиво:

— Нито е мой тип, нито ми е съпруга. Исках да разбереш. Не беше ли очевидно?

Като се връщаше към това, изглеждаше й небрежно и непрофесионално. Може би не беше толкова неблагонадежден, колкото тя си мислеше.

— Бет, не одобрявам каквото ти се случи напоследък и това беше възможно най-многото, което можех да направя, без да стане опасно. — Той погледна назад към вратата на килията. Прозорчето продължаваше да бъде сигурно затворено. — Не мога да остана повече. Дежурният ще стане подозрителен. Не разбираш ли колко сериозно е това? Ще си помислиш, нали? Кажи ни къде си била наистина.

— Господин Бордмън, благодаря ви, че отделихте от времето си. Знам колко мрачни са нещата за мен.

— Тогава дай им кръвна проба, Бет. По Мидълтън е имало кръв от убиеца. Ако не си била ти — тогава добре. Това разклаща значително обвинението срещу теб. Използвай шанса си.

Точно това възнамерявам да направя, помисли си тя.

— Мога ли да заявя за протокола и, моля ви, запишете си това в бележника, че отказвам да сътруднича на това разследване по какъвто и да било начин. Разчитам на правото си да мълча и възнамерявам да го упражнявам, докато дойде подходящият момент.

Той прецизно записа думите й и й предложи бележника, за да провери и да подпише.

— Мога ли да помоля за услуга?

Той й даде знак, че може.

— Трябва да се подготвя за преместването в затвора. Можете ли да ми кажете по кое време ще стане?

— Въпросът изглежда разумен. Какво ще кажеш за 3 следобед? Ще имаш ли достатъчно време?

— Още нещо. Разбрах, че мога да се обадя по телефона. Искам да се обадя насаме. Лично е, единственото лично нещо, което ми остана. Може ли да се уреди?

— Твое право е. Ще се погрижа да няма подслушване.

— Това включва ли и вас? — попита тя, изисквайки доверие, щом той изискваше от нея същото.

— Ще го уредя веднага. Ела с мен.

Бет го последва до приемната в участъка, където седеше сержантът и записваше всички движения на заподозрените в сградата. След няколко разменени думи я отведоха в стая за разпит с един телефон.

— Избери деветка, за да стигнеш до външна линия — осведоми я Бордмън. — Колкото по-кратък е разговорът, толкова по-малка е вероятността за намеса.

Той затвори вратата. Инспекторът се възхищаваше от това момиче. След всичко, през което премина, тя все още се бореше, все още търсеше възможности. Даде дума, че няма да подслушва разговора. Тя повярва на обещанието му. Явно вярваше, че няма друг избор, нито пък той, ако искаше да й помогне. Бордмън вдигна внимателно слушалката и се заслуша с увеличаващо се безпокойство в разговора между Бет и една друга жена. Бет внимаваше да не използва името на жената. Нейната точност и убеденост още повече го изненадаха. Изобретателността й порази опитния полицай. Накрая слушалката бе върната на мястото й, той направи същото със своята.

Бордмън разпери пръсти и затвори очи. Няма да стане без чужда помощ. Дори и тогава щеше да бъде рисковано. Кимна с глава на някакъв съдник вътре в себе си и тръгна към стаята, в която Бет го очакваше търпеливо.

— Всичко наред ли е? — попита той, когато тя се отправи обратно към килията си.

Бет просто влезе и затвори вратата. Надяваше се.

 

 

Де Хаус се бе втренчил в единственото око на екрана. То също се бе втренчило укорително в него. Планът на неговата игра се беше разпаднал на парчета. И той вървеше по този път, усещаше го. Нещо в дома му сякаш не беше наред, сякаш беше окупиран. Като че ли нещо се бе случило там, а той не знаеше какво. Затвори очи и заразтрива пулсиращата вена на дясното си слепоочие. Де Хаус се чувстваше тревожен от седмици наред. Арестуването на Бет увеличи тревогата му над поносимата граница. Беше се върнал от съвещанието преди два часа. Портиерът на колежа му се усмихна самодоволно, докато се изкачваше по стълбите към дома си. Непримиримата враждебност отпреди се бе сменила с престорено любезно кимане, в което се съдържаше някакво тайно знание. Де Хаус се страхуваше. Бяха изминали дни, откакто даде на Орхидеената жена паролата. Тя бе излъгала за намеренията си, като заяви, че има нужда от нея, за да гарантира безопасността на Бет. А сега пред Бет стоеше обвинение в убийство. Оттогава — мълчание.

Де Хаус прокара ръка през косата си и усети дебелия слой мазнина, насъбрал се по нея, но това нямаше значение. Страхуваше се и не знаеше защо. Първият трън на страха се заби по време на съвещанието. Бакън погледна всички присъстващи в стаята в един или друг момент, с изключение на него. Изглежда, висшият служител така се бе старал да не издаде нищо, че издаде всичко. Или може би това бе пристъп на параноя у самия Де Хаус? Не можеше да реши и изтласка спектъра на възможностите надолу в ума си. Това беше до многозначителното кимване на портиера. Де Хаус се огледа из стаята. Нещо се бе променило в негово отсъствие, и то към по-зле. „Всичко е точно на мястото си, но пак може да не е наред, нали?“ — промърмори той към обвинителния компютърен екран. Книгите бяха там, където трябва, пощата беше неотворена и разхвърляна, както обикновено, картините по стените бяха подравнени и изправени… това беше, картините. Те бяха изправени. Де Хаус никога не бе могъл да окачи отвесно на стената картина. Дължеше се на астигматизма на лявото му око, който нарушаваше чувството му за перспектива. А сега те бяха идеално окачени.

Устата му започна да изсъхва като пълна с пясък, когато идеята за откритието намери почва. Някой е влизал тук, не крадец или джебчия, а натрапник, който не искаше той да знае за визитата му. Ледена пот се стичаше по гърба му чак до колана на панталоните и се събираше в малка локва на ужаса около кръстния прешлен. Дишаше учестено и на пресекулки, когато включи компютъра си на програма, обозначена ОЖ, за нея, неговата предателка. Де Хаус бе взел предпазни мерки, като бе вградил в програмата нещо като въженце за препъване ниско до земята. Ако някой натрапник влезеше в нея, щеше да остави своя отпечатък. Той претърси скрития капан за техните „отпечатъци от пръсти“. Нищо. Щом като знаят достатъчно, за да влязат в нея — помисли, значи биха могли да очакват подобно устройство и първо да го обезвредят.

Влезе в паметта на харддиска на големия си информационен масив и потърси ехото на такава команда, като се молеше тя да не съществува. Потвърждението го прониза като стрела в окото. Било е обезвредено, докато е бил в Лондон. Бакън е знаел на съвещанието, затова избягваше погледа на Де Хаус, затова искаше да види Молину насаме. Край. Дребният мъж издиша задържания въздух и помириса ужаса в дъха си. Пъргавият му ум се опитваше да се добере до причината, поради която още не беше разобличен. След няколко минути трескаво съсредоточаване фиксира тяхната цел. Искаха той да й каже, че операцията е прекратена.

Де Хаус обмисли положението си толкова внимателно, колкото позволяваше размътеният му мозък. Те щяха да го спипат по някое време и по някакъв начин. Предателството му нямаше да бъде вечно толерирано. Започнали са да следят електронната му поща и движенията му, гледат и слушат, докато не извърши последния предателски акт. С чувство почти на облекчение, че скоро всичко ще свърши, той набра последното съобщение, което щеше да й изпрати. Тя го беше измамила. Беше нарушила обещанието да споделят знанията си, като отказа да му разкрие тайната на Големия ден. Не й дължеше нищо. Де Хаус погледна към екрана за последна връзка с нея и прочете съобщението.

Умореното зло напуска арената. Хиляди арогантни малки истини лъсват. Оставаш сама. Твоят закон абсолютно беше елиминиран. Трябваше.

Той изпрати съобщението по електронната поща и ги зачака да дойдат.