Ранкин Дейвис
Право на мълчание (25)

25.

След няколко телефонни обаждания Бет успя да влезе в дирите на бившия детектив Форсайт. Беше изчезнал от професията, след като Апелативният съд бе върнал без колебание присъдата над въоръжен грабител. Разкритията на съда съвпаднаха с една много необходима ваканция и незначителен, но нещастен инцидент в планината Алгрейв. Те му докараха „плаваща“ болка в гърба, която — за лош късмет — се оказа несъвместима с избраната от него кариера. Накрая Бет успя да си извоюва телефона, на който можеше да го открие, от един неуслужлив стюард в Полицейския клуб.

Сега Форсайт беше частен детектив, имаше компютър и пълен с ентусиазъм секретар. Той се беше съгласил да се срещне с Бет, но само при условие че малко пари ще сменят притежателя си. Седеше сега в кабинета си, след като беше уговорил една изнудваческа „консултантска“ такса. Не беше от хората, които пилеят пари за удобството на клиентите си. Нейният оранжев пластмасов стол би бил позор за едно западнало начално училище, а кафявият цвят на напукания дървен фурнир на бюрото му създаваше усещане за свинеферма. Но това бе най-подходящият дом за човек като него. Не бяха изхарчени много средства и за облекло. Светлосиният обикновен костюм може някога и да му е бил по мярка, не можеше да има друга причина, поради която да е дал пари за него, но това трябва да е било доста отдавна и доста преди бирата в Полицейския клуб да започне да се продава с отстъпка.

Бет беше скалъпила история за някакво разследване на актуална информация за неразрешени дела. Форсайт демонстрира оскъдно зачитане на прикритието й. Беше прекалено зает да се наслаждава на собствената си значимост. Отпуснат върху облегалката на креслото, той издишваше срещу нея големи облаци от гъст тютюнев дим. Кафявата му, подстригана на купа коса отразяваше тук-там светлината от непокритата крушка на тавана.

— Това са нишките, нали разбирате, те казват основното.

Тя го наблюдаваше. Пепелта от цигарата загуби битката със земното привличане и естествено се сля с килима. Беше остарял и придобил криминален вид, откакто работеше като „полицейски източник“. Паяжината от жилки по подутия му нос приличаше на пътната карта на Франция — тя почти си мислеше, че вижда Ница до лявата ноздра. Господин Форсайт, както се наричаше след „преждевременното си пенсиониране“, се облегна назад.

— Сто ли казахте?

Тя кимна и потупа дамската си чанта.

— Сто и петдесет. Това е поверителна информация. Мога да загубя…

— Репутацията си? — попита Бет с престорена невинност.

— Разрешението си за работа като частен детектив. Гледал съм предаванията ви. Работата ви е добре платена.

— Беше. Повече от това няма да дам. А сега — давайте нататък.

— Запазих си го за спомен. — Той посочи към една папка с показания. Отвори я и извади четеното много пъти патоанатомично заключение. — Да видим. Уолтър Милтън. Време на настъпване на смъртта — 20–21 часът. Патоанатомите не биха могли да бъдат по-точни. Отоплението в къщата е било включено. То забавя вкочаняването на трупа. Страдал е от ангина пекторис. Починал от тромбоза. В съдържанието на стомаха няма следи от дигиталиновите му таблетки. А сега идва най-интересното. — Подчертаваше с маркер, докато четеше: — „Изследването на белите дробове и дихателните пътища показва наличието на микроскопични влакна. Оказа се, че това са памучни влакна.“ — Вдигна поглед. — Сравнихме ги. Били са от възглавницата.

— Е, и?

— Ами бил е намерен на пода, не в леглото. Тя му е помогнала. „Задушила“ го е от любов. — Изглеждаше доволен от черната си шега.

— Защо съдебните заседатели не са го взели предвид?

— Заради адвокатите. Защитата намери някакъв белодробен експерт. Той каза, че може да са били вдишани преди инфаркта. И съдията го изключи.

— Може да е бил и прав. — Гласът на Бет беше твърд и накара детектива да се спре.

— Да не ви е приятелка, а? — попита той лукаво.

Бет го изгледа.

Защо беше толкова враждебна? Той кимна разбиращо, преди да продължи:

— Да, предполагам, че съдията може да е бил и прав, но трябваше да видите нея. Изобщо не трепна, докато разказваше за инфаркта. Можеше да излъже, да каже, че е била в банята, че е четяла, каквото и да е. — Той поклати глава, истински изненадан, че някой би могъл да е толкова глупав, че да каже истината, без да е принуден да го направи. Бет се чудеше колко ли затворника са неправилно прибрани заради моралния кодекс на този мъж. Той потърси документа. — Дешифровка на записа. — Прочете един откъс.

— Какво се случи, Маделин?

— Карахме се пак за същото нещо.

— Какво е то?

— Бях приета да уча музика в университета. Той не искаше да отивам. Каза, че ако тръгна, няма да ми даде и пени.

— Имаш ли някакви твои пари?

— Само приходите от имотите на мама, които са под запрещение. Ще ги получа, когато стана на 21. Той е основният настойник.

— Продължавай.

— После започна да диша много тежко и ми каза да му донеса хапчетата. Отиде в спалнята си. Аз го последвах. Той се мяташе около леглото.

— Накъде беше обърната главата му — към възглавницата или в обратната посока?

— Не си спомням.

— Даде ли му хапчетата?

— Не.

— Защо не, Мади? Трябва да си знаела, че има болно сърце.

Без отговор.

Форсайт намигна заговорнически към Бет. Тя направи гримаса пред фамилиарниченето му. Той продължи да чете на глас:

— Той ти е бил баща. Изглежда, че приемаш всичко това много спокойно.

— Госпожица Милтън е в шок. Това не е ли очевидно за вас?

— Това е адвокатът й — обясни Форсайт заради Бет и продължи да чете:

— Направи ли нещо, за да се опиташ да го спасиш?

— Маделин, не забравяй, че не си длъжна да отговаряш.

— Но аз искам да отговоря. Не, не направих нищо, за да се опитам да го спася и се радвам, че не направих.

Форсайт остави последните думи да достигнат целта си.

— Но ние предполагаме, че все пак е направила нещо. Имаме и доказателството. Ако съдебните заседатели бяха видели как отговаряше на нашите въпроси… кой знае?

— Има ли още нещо?

— Това не е ли достатъчно? Мисля, че си изкарах парите. Вижте, единственото нещо, което търсехме, но не можахме да намерим, беше мотив. Вие можете ли да ни го дадете?

Бет посегна да извади парите от чантата си. Разбира се, че можеше. Нали беше чела дневника.

 

 

Молину беше осведомен от Тоби за посещението на Бет при Форсайт.

— Той е бивше ченге — детектив сержант. Напуснал е служба преди пет години след скандал. Потулил е някакви доказателства, скрил ги е от защитата. Излязло е наяве заедно с травмата в гърба му, ако схващате съвпадението, сър.

— Каква връзка има той с всичко това?

— Досега архивите не показаха нищо. Сър, искам разрешение да се свържем с Форсайт. Той сега е частен детектив. Ще се нуждае от разрешително. Ще му го дадем срещу сътрудничество.

— Добре — съгласи се Молину, преди да прекъсне връзката. — Изглежда, че е хитрец. Не му давайте нищо, което да може да продаде. — Той поиска последната информация от инцидента в училището.

— Тя е излъгала, че е роднина на Милтън. С хитрост е влязла в склада. По всичко изглежда, че е разбила един сандък. Не знаем какво е имало вътре. Пак сме на тъмно.

— Къде е тя сега?

— Вкъщи, сър. Обади се на ирландеца и остави съобщение. — Той се обърна и набра някаква команда на клавиатурата.

Молину чу съдържанието на съобщението.

— „Фъргъс, сериозно е и е спешно. Случват се много странни неща. Имам нужда да говоря с теб. Имам нужда от твоята помощ. Обади ми се колкото можеш по-скоро.“

— Имало ли е други обаждания, откакто се е върнала?

Тоби провери файла със засечените обаждания.

— Само едно. Изглежда, Бет пак се е върнала на благотворителната следа. Обадила се е на шефа на отдел „Общество“ на „Таймс“. Представила се е със собственото си име и е споменала няколко титулувани особи. — Подаде списъка на началника си. — Заявила е, че подготвя статия за щедростта на аристократите в благотворителността. Редакторът е казал, че ще поразпита и ще види с какво може да помогне.

— Провери ли имената?

— В момента се проверяват. Тези хора или са много богати, или са много отегчени. Опитваме се да направим връзката.

— Изключи всички други букви от азбуката, без У. Проследи само тези дружества, които започват с У. Да видим дали Бет тича след същия заек, както преди.

Тоби се оттегли да изпълни нарежданията. Беше забелязал умора у началника си. Всички чувстваха липсата на резултати.

И Молину я чувстваше. От бясно активно препускане се бяха кротнали в безпомощно безсилие. Все събираха нишките и ги вплитаха в картината на доказателствата. Подслушването на телефоните, разрешено от министъра на вътрешните работи, можеше да се използва само за разузнавателна работа, но не и като доказателство в съда. Дори и да беше позволено да ги използват, те не водеха до никаква връзка с убийствата. Молину опипа наболата по лицето му брада — беше по-дълга, отколкото трябваше. Необходимо бе да поддържа добър външен вид и прилично поведение.

— Ще взема душ. Продължавайте по това.

Останалата част от екипа почти не му обърна внимание. Те бяха потънали в различни степени на летаргия около командния център.

— Стегнете се, хора. Искам целият екип да се събере на съвещание в 7 и 30 часа.

— Ами Бордмън? — попита Добсън, без да помръдва стола си.

Странно, и Молину се чудеше за същото.

 

 

Главният инспектор изкарваше вехтия си петнайсетгодишен даймлер по алеята от дома си. Вечерта потъна в мастилена тъмнина, докато той се движеше с тържествено внимание по тихите улици. Комуникационната система, закачена като бойна мина към направеното от орехово дърво командно табло на колата, постоянно дразнеше периферното му зрение и разбирането му за добър вкус. Бордмън премисляше нарежданията на Молину: „Случайна среща. Уреди случайна среща с нея“.

Каквото и да е намислила Бет, успя да ги разтревожи. Това момиче беше предизвикало интелектуалната арогантност на Молину. Трябва да е бил отчаян, за да качи отново Бордмън на борда, въпреки че не се хващаше за него като удавник за сламка. Главният инспектор знаеше, че неговата позиция към намеса в процеса щеше да направи със сигурност така, че да го пропуснат при разглеждането на повишенията. Така да бъде. Той беше полицай, а не политик. Оставаше му малко време на служба, преди да се оттегли до тихото си езеро. Работата му беше да лови престъпници, а не избиратели. Разрешиха му да представи разследването си. Без съмнение това беше опит да го направят по-лицеприятен „член на екипа“. Той винаги е бил такъв, единствената разлика беше в избора му на екип. Бордмън имаше непосредствен достъп до местонахождението на Бет. Но не присъствието й в националния ефир ги интересуваше, а това, което беше в главата й — информацията, която търсеха и с която тя разполагаше.

— Къде е обект номер едно? — попита той, докато се отдалечаваше от обсипаната с листа алея.

— Яде. Всъщност за първи път днес.

— Къде?

— Ресторанта на Франджино на Хай Стрийт, Мейда Вейл.

— Сама?

— С компания. Операторът. Поръчали са. Имаме пост вътре.

Бордмън промени курса на колата, за да спази тези указания и каза на микрофона:

— Можете ли да чуете за какво си говорят? — Погледна огледалото за обратно виждане. Тъмносин форд ескорт го следваше по същия маршрут като неговия.

— Отскоро ги подслушваме, а и има много шум вътре.

Той се приближи към светофара.

— Резервирайте ми маса. Имате ли жена оперативен работник дежурна? Да не е прекалено привлекателна?

— Това е основната й характеристика, сър. — Чу, че мъжът се засмя сподавено. — Ще уредим да ви чака отвън.

 

 

Вътре, в ресторанта на Франджино, Бет изглеждаше напрегната, но и развълнувана. Бяха пристигнали заедно с Фъргъс и ги бяха отвели до тиха маса за двама сред спокойния ръждивобял интериор на заведението. Питието й стоеше недокоснато пред нея, а той наливаше бързо своето в хранопровода си като ирландски бунтовник. Бет беше облечена в удобни за хранене дрехи: джинси „Кевин Клайн“, черен блейзър от „Катрин Хамнет“ и обикновена копринена риза с висока яка. А Фъргъс определено се беше постарал. Бет вярваше, че коженото яке е запоено за гърба му. Но сега беше заменено със семпло сивкавозелено сако от туид от „Харис“. Липсата на копче по него я накара да се усмихне. Кадифени джинси и почти бяла риза с проста вратовръзка довършваха забележителното преобразяване. Имаше и още нещо. Бет се взираше в ирландеца, докато изведнъж я осени: беше подравнил края на брадата си и дори миришеше на приятен афтършейв.

— И така, какво става? Съобщението ти звучеше спешно.

Бет се наведе напред към него:

— Чувствам се като подгонено животно. — Той вдигна вежди, подканяйки я да обясни. — Сякаш нещо ме преследва по петите. — Хлябът, който бе взела от панера, бе разчупен на няколко парчета на помощната чинийка. Тя продължи да го раздробява. — Обзета съм от параноя.

Той постави топлата си ръка върху неспиращите й нервни пръсти.

— И имаш ли основание?

Точно тази негова прямота по време на стрес й харесваше. Тя сви рамене и го осведоми за последните странни събития от изминалите няколко дни.

— Тази жена… Милтън, така ли беше? Прилича ми на луда. Едва ли е „татковото момиче“.

— Те не са могли да го докажат. Не са имали дневника й.

— Самият аз никога не съм обичал полицаите, но трябва да си помислиш и да им дадеш това, което си намерила. Остави ги веднъж да си свършат работата.

— Какво да им дам? Един стар дневник и една лошо свършена журналистическа работа? Как ще им обясня, че съм откраднала дневника? Най-малкото — престъпила съм закона.

— Имаш нужда от ваканция или поне от почивка.

— Имам нужда да знам истината, Фъргъс. Ако не се опитам, винаги ще се чудя за… — Гласът й замря, когато се опита да обясни неизвестното.

Пристигна сервитьорът с храната им. Постави спагети пред Бет и димяща чиния с равиоли пред притеснения ирландец. Започнаха да се хранят мълчаливо. Тя ровеше храната си, а той се нахвърли гладно върху своята. Очите му се разшириха, когато се спряха на нещо зад гърба й.

— Госпожице Гембъл, колко се радвам да ви видя.

Тя се обърна натам, откъдето идваше познатият глас.

Бордмън се усмихна стеснително, после посочи към неприветливата жена, с няколко години по-млада от него, която стоеше отстрани.

— Това е госпожа Бордмън. Днес е годишнината от сватбата ни.

Жената се усмихна насила изненадано, после кимна в знак, че я е разпознала.

— Поздравления — каза Фъргъс с пълна уста.

— Имах намерение да се свържа за нещо с вас, Бет. Знам, че сега не е нито времето, нито мястото, но става въпрос за нещо, което можете да ни помогнете да изясним.

Бет видя как лицето на жената се изопна, докато той говореше. Премести погледа си върху безименния пръст на лявата й ръка. Жената си играеше с блестящата халка, която се открояваше върху бледите лунички по кожата й. Сякаш й беше неудобна.

— Откога сте женени?

Преди да отговори, жената за миг се поколеба.

— Изглежда ми, сякаш винаги сме били — каза тя и взе ръката му. — Сигурна съм, че тези млади хора имат какво да си кажат. Хайде, гладна съм. Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Гембъл, господин Фин.

Бордмън се усмихна ни в клин, ни в ръкав на партньорката си.

— Да, разбира се, ще ви се обадя утре.

Бет успя да забележи как жената изгледа Бордмън, когато се отдалечаваха от масата им. Фъргъс продължи да яде, докато не омете чинията си и не я обра с парченце питка от панера.

— Мисля, че току-що кучетата подушиха около нас, Бет. Откъде знае тя фамилията ми?