Ранкин Дейвис
Право на мълчание (19)

19.

Де Хаус пристигна в Скотланд Ярд в 7 сутринта и донесе със себе си ранното издание на „Таймс“. Той прекоси фоайето, за да поздрави Уилсън, който му протегна ръката си. Здрависаха се непохватно и тръгнаха към асансьора — странна двойка, потънала в оживен разговор.

— Значи го видяхте? — каза Уилсън и махна към вестника под мишницата на Де Хаус.

— Да, видях го. Очаквах да ми се обадите. — Изглеждаше самодоволен. — Но не можах да намеря подобно нещо във вчерашното издание.

— Няма как.

— Защо?

— Защото не беше в „Таймс“, а в „Ивнинг Стандарт“. Пак удар под колана — отговори Уилсън и натисна копчето до асансьора. Вратата веднага се отвори, те пристъпиха вътре и Уилсън натисна бутона за четиринайсетия етаж. Вместо да тръгнат нагоре, както очакваха, те заслизаха и Де Хаус подскочи. В очите на по-младия просветна хлапашка радост. Де Хаус се направи, че не забелязва шегата.

— Затова е ясно, че днешното извинение е предназначено за нас.

— И шефът мисли така.

— Каза ли нещо друго?

— Нищо засега. Чака ви.

— Приятно е да се чувстваш желан — каза дребният мъж.

Асансьорът потрепери и спря, а те се изправиха пред познатия гостоприемен вход на оперативната стая. Уилсън покани госта през вратата и тръгна към Молину, който ръководеше съвещанието с мрачно смръщено лице.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза той, отправяйки коментара си към новодошлия.

— Струва ми се, че имаме опонент? — отвърна Де Хаус, без да отговаря на поздрава.

— Така е наистина. Още повече — имаме опонент, който иска да говори с нас делово. — Молину произнесе изречението бавно.

— Какво искате да кажете? — стрелна го изотзад Уилсън.

Всички се приближиха към масата.

— Така е, като работя с учени. Погледни цитата, човече.

Всички се обърнаха към екрана на компютъра. На него беше изписано: Към Коринтяните, 6:2: „Сега е времето“.

— Цитатът, който се появи в днешния брой на „Таймс“, е невярно отпечатан. Пред вас е истинският цитат.

Всички се обърнаха към Молину в очакване на извода му върху тази размяна. Той започна:

— Не трябва да си гений, за да разбереш, че това послание е предназначено за нас. — Огледа съсредоточените лица пред себе си и продължи: — Опитвам се много усърдно да не повярвам, че някой не е пропял, защото това би довело до невероятни последствия за въпросната личност, но изглежда много по-невероятно, че са могли да ни насадят на пачи яйца цели 24 часа по-рано.

— Искате да кажете, че те знаят, че ще следим обявите в „Таймс“? Но това не означава задължително, че им е известно съществуването на Отдела. Ако е така, то те знаят, че са под наблюдение — настъпи Уилсън.

— Знам, но все пак по-добре да ви предупредя всички, че от Министерството на вътрешните работи ще започнат да душат наоколо. Тази операция не бива да бъде компрометирана по никакъв начин.

Думите увиснаха във въздуха като черни облаци. После внезапно поведението му се смени:

— Има само един начин да се справим с тази ситуация. Трябва да признаем, че са достойни противници. Съвсем ясно е, че имат виртуозни технологии, които лесно могат да получат достъп до всички компютри, които си пожелаят. И точно сега съм сигурен, че очакват да им отговорим. Така че — да играем играта, нали?

Аудиторията изглеждаше за миг сащисана, докато Де Хаус не сви рамене и не попита:

— Кой ще направи първия ход?

— Те вече са го направили. Не виждате ли? Ако могат да влязат нелегално в системата на „Таймс“ и очакват ние да видим това, значи знаят, че ние също можем да влезем нелегално и това ме навежда на извода, че имат достъп до същите бази данни, до които и ние имаме, включително и „Холмс“. Уилсън, седни на централната клавиатура. Ти караш колата.

— Ами аз? — намеси се Де Хаус, все още озадачен.

— Ти си навигаторът, господин Де Хаус, навигаторът на пилота. — Той покани Де Хаус да заеме мястото си. Когато подреждането беше завършено, Молину каза: — Господин Уилсън, въведете ни в системата „Холмс“.

Дисковете забръмчаха и модемите се свързаха. Стаята пак утихна.

— Вътре сме, сър.

Големият екран потрепна.

— Добре — потвърди Уилсън.

— Набери: „Коринтяни, кои сте вие?“ — нареди Молину.

Уилсън затрака по клавиатурата. Отговорът моментално се изписа на екрана.

„Св. Йоан, 3:8“

Уилсън поразен се дръпна назад.

Молину извика:

— Засечете линията и, за бога, някой да ми каже какво се казва в Св. Йоан, 3:8. Де Хаус, бъдете готов. Ще имаме нужда от вас.

Стаята изведнъж закипя от дейност. Никой не си беше представял, а какво остава да предизвика, интелектуална електронна игра на котка и мишка. Ако можеха да засекат откъде тръгва линията, която незаконно влизаше в системата „Холмс“, тогава щяха да имат определен адрес. В най-добрия случай имаха не повече от 24 минути да открият мишата дупка.

Молину зачете на глас, когато отговорът на въпроса му светна на екрана.

— „Вятърът духа накъдето си иска, ти чуваш свистенето му, но не можеш да кажеш дали идва, или си отива.“

Де Хаус се надигна напред и нервно се подпря на края на кожения трон на Молину.

— Набери: „Кои сте вие?“.

Всички гледаха как отговорът се появява бързо, точка по точка: „Генезис, 2:23“. Той беше моментално разгадан: „Това е кост от моите кости, плът от моята плът. Тя ще се нарича жена, защото е направена от мъжа“.

Де Хаус продължи:

— Набери: „Какво искат жените?“ — Обърна се към Молину: — Нека малко да ги изпитаме по Фройд.

В отговор екранът ги гледаше празен. Само премигването на курсора от време на време в левия ъгъл показваше отказа да разговарят.

— По дяволите! — извика Молину. — Защо не искат да отговарят?

Де Хаус заговори спокойно, като свали сакото, нави ръкавите си и се върна на своето място:

— Не отговарят, защото общуват само с Божието слово. Така че единственото обяснение според тях може да се намери в Библията, тоест в цитата. Искат да ги питаме не по нашите правила, а по техните. Това е направо изумително.

— Оставете изненадите, професоре, продължавайте с играта. Часовникът не спира, а ние не сме по-близо до тях.

— Добре — каза Де Хаус. — Опитай: „Кой ти дава власт да ни водиш и съдиш? Преселение, 2:14“.

Курсорът издаде звук и заработи. „Преселение, 3:15, разбира се.“

— Какво се казва там? — извика Молину.

Цитатът се появи. „Господ Бог на вашите бащи, Богът на Абрахам, Богът на Исаак и Богът на Иаков.“

— Деветнайсет минути — провикна се един глас през стаята.

Де Хаус разхлаби вратовръзката си.

— Опитай: „Всичко е суета и терзание на духа. Еклесиаст, 1:14“. — Той продължи: — Да видим дали искат да обсъждаме морала с тях.

Отговорът дойде скоро: „Св. Матей, 5:17“. Всички прочетоха: „Не мислете, че съм дошъл да поругая завета на пророците. Дошъл съм не да руша, а да въздавам“.

— Осемнайсет минути — чу се вик.

— „Не убивай. Преселение, 20:30“ — извика Де Хаус.

Без да даде време на курсора да премигне нито веднъж, отговорът още повече усили интереса им: „Непристойните: Преселение, 21:23“.

— Не ми казвайте, знам. „Живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак, огън за огън, рана за рана, камшик за камшик.“ — Гласът на Молину отекваше заедно с пропълзяването на цитата по екрана.

— Петнайсет минути — чу се пак викът.

— Засечена област — Югоизточна Англия.

Де Хаус изкомандва:

— „Исая, 5:20. Горко на тези, които наричат злото добро и доброто зло.“

Отговорът отново беше светкавичен: „Оплаквание, 3:59“.

— Разтълкувайте! — извика Молину.

„О, Господи, ти видя моя грях, отсъди по право.“

Де Хаус изчака за миг.

— Това потвърждава първоначалната ми теория. Тези хора отказват да признаят всякаква друга система на правосъдие.

Молину тревожно прегледа скенера.

— По-близо ли сме? — попита той оператора.

— Изглежда, свързват се през главния възел в Ексетър. Използват всяка възможност. Трябва да се сканират над сто хиляди линии.

— Девет минути. — Викът предизвика лъскава влага по челото на Де Хаус.

— Хайде, хайде, отговаряйте, Де Хаус — подтикна го Молину. — Поддържайте връзката.

— „Не давайте на злото да ви победи, а го побеждавайте с добро. Към римляните, 12:21“ — извика той.

Екранът издаде звук. „Глупако, забравяш «Към римляните», 12:19“

— „Аз съм отмъщението, аз ще се разплащам — каза Бог“ — прошепна Де Хаус думите, когато те се появиха на екрана. Преди да успее да формулира отговора, курсорът пак трепна: „Кралете, 21:20?“.

Те изчакаха неподвижни няколко мига, докато собственият им компютър ровеше из базата данни, след което изписа: „Не ме ли намери, ти, мой враг?“.

— Мамка му! — избухна Молину. — Те знаят, че можем да ги засечем.

— Мисля, че е по-добре да видите това, сър — прекъсна го по-младият оператор на скенера.

— Какво е то?

— Успяхме да засечем със сигурност телефонна подцентрала в покрайнините на Ексетър. Прилича на линия на Министерството на отбраната.

— Къде е тя?

— Единственото място, където би могла да бъде, е самолетната площадка „Тонертън“.

— Една минута. — Всички очи се обърнаха към екрана.

— Притчи, 18!

— Трийсет секунди.

— Линията прекъсна, сър. Съжалявам, засичането не може да продължи.

— А самолетната площадка?

— Няма да стане. Не можем да проследим сигналите от въздуха към Земята. Потокът в ефира дори няма да почувства, че се включват. Трябва да идват от сателитна връзка. Тези хора със сигурност знаят какво правят.

Когато Молину пак се извърна към стената от екрани, видя да се появяват следните думи: „Пътят на правдата е ярка светлина и тя става все по-ярка, колкото повече приближава до Големия ден. Притчи, 4:18“.

— Какво, по дяволите, означава това?

Де Хаус помисли няколко дълги секунди, преди да отговори. Въпреки че всъщност нямаше нужда. Тя беше използвала израза в техния диалог много пъти през изминалите седмици. Той я бе притискал все повече и повече в опит да изтръгне истинския смисъл на Големия ден от вечно премигващия курсор — езикът, на който разговаряха. Отговорите й бяха прекалено мъгляви за разгадаване дори и от неговия посветен ум. Това беше единственият въпрос, чийто отговор търсеше. Този глад за знания позволяваше на съвестта му да оправдае предателството му към операцията. След малко Де Хаус осъзна, че присъстващите в стаята очакваха отговора му на въпроса на командира.

— Това означава, че никой не може да ги отклони от техния път, по който те са тръгнали като християните на поклонение пред вярата. Обаче предполагам, че те нито за миг не са имали намерение да ни кажат какво ще се случи в Големия ден. Затова мисля, че не е вероятно да ни кажат и кога ще е този ден. — Гласът му звучеше като грачене.

Стаята пак потъна в мълчание.

Сам във влака обратно към Оксфорд, Де Хаус се опита да прецени здравомислещо какво беше направил. Когато предизвика диалога с нея, той вярваше наивно, както се оказа, че тя ще бъде предупредена да се пази от плана на Молину. Надяваше се, че би могъл да я отклони от отровната стръв, в която се бе превърнала Бет Гембъл според замисъла на командира. Получи се обратният ефект. Нейният отговор го съкруши повече от всичко друго, което беше чел или чувал за убийствата. Тя беше специалист в игрите. Не жена, която учеше на хокей предпубертетни момичета, а специалист в игрите на ума.

Той видя отражението си в мръсния прозорец на купето. Изглеждаше измъчен. Не измъчен от това, което беше направил, а от възможното отражение на неговите действия върху вероятността операцията да се пожертва толкова евтино. В крайна сметка какво бе спечелил? Малко самодоволство, че е пред Молину? Малко уморено удовлетворение от себе си, че е предизвикал среща на интелектите с това зловещо същество? Същинската информация, която бе изтръгнал от техния клавиатурен разговор, беше минимална. Беше му дала само това, което бе избрала да й се откъсне от сърцето. Усилията му да започне изследване на нейния странен морал рухнаха. Стана му студено и се чувстваше съвсем объркан. Въпреки че не беше създал това чудовище, беше му дал нов живот: този на Бет Гембъл.