Ранкин Дейвис
Право на мълчание (14)

14.

Съдебната зала се пукаше по шевовете. Хората се бяха редили с часове на опашка, с термоси и спални чували. Беше като на разпродажбата на „Хародс“. Сега се суетяха, за да спечелят още някой сантиметър пространство и удобство и очакваха часа на истината или на неистината — заключи горчиво Бет. Гласът на съдията я откъсна от мислите й. Той завършваше своето обобщение на процеса.

— Това са фактите, върху които вие, като съдебни заседатели, трябва да отсъдите. Всичко се свежда до един много прост въпрос — кой казва истината? И не забравяйте — обвинението трябва да доказва тезата си. Обвиняемият не трябва да доказва нищо. Ако след като сте чули показанията на защитата и обвинението, сте доволни и сте сигурни — без големи колебания — че нападението се е състояло, както го описва госпожица Гембъл, тогава трябва да произнесете обвинителна присъда. Ако не сте — ваш дълг е да го оправдаете. На този етап мога да приема само присъда, с която всички вие сте съгласни. Може би ще ви бъде полезно да назначите свой председател, който да ръководи обсъжданията ви. Съдебните пристави да положат клетва.

Съдебните служители се заклеха да предпазват заседателите от външна намеса и после ги придружиха на излизане от залата.

Жените от Отдела за подпомагане на жертвите бяха предложили на Бет да седне на края на скамейката, за да могат съдебните заседатели да я видят по-добре. Тя подозираше, че с това целят да се избегне повторение на вчерашното й внезапно напускане.

— И сега какво? — попита тя. — Предполагам, че трябва само да чакаме?

Жената от Отдела кимна.

Теди и шефовете на „Пакстън“ колебливо бяха предложили да се повтори излъчването на програмата на Мидълтън, придружена с нейните сегашни преживявания по време на процеса. Това, разбира се, зависеше от произнасянето на присъдата. Възможността за друг сценарий изобщо не бе обсъждана.

Бет излезе от съдебната зала.

Отвън, на пътя към Отдела за подпомагане на жертвите, я чакаше Теди.

— Е, Бет, съвсем скоро ще го разпнат. Запазил съм маса за тази вечер в новото заведение на Марко. Чудесно място за празнуване. — Усмивката му беше голяма като раменете му и като наглостта му.

Тя се обърна към него, без да забавя крачка.

— Каквото и да стане, няма нищо за празнуване, а дори и да имаше, не бих избрала теб за компания.

Къде беше той, когато тя… Бет се спря. Нямаше нужда от него, само си беше мислила, че има. А сега знаеше каква е истината. Той бе стоял настрана. Дали вината заради скарването им го караше да страни от нея? Или просто не искаше да свързват името му с провал? Защото жертвите винаги се свързваха с провал. На жертвите на изнасилване гледаха като на носители на някаква сексуална напаст, не можеха да оборят присъдата, че са си го изпросили сами. Теди сигурно вярваше, че щом свърши процесът, положението й на жертва ще се забрави заедно с присъдата на съда. Бет не би позволила това да се случи. Процесът я бе променил, променяше я, а и тя не знаеше какви още метаморфози я очакват.

Знаеше, че другите имат нужда постоянно да им се напомня, че тези неща, тези ужасии са реални. Така както оцелелите от Холокоста настояваха, че природата на злото не може да се отмие от времето, тя не можеше и нямаше да забрави. Бет се усети, че през цялото време бе гледала Теди Максуел, като че ли беше някакъв препариран бизон или канадски елен — нещо не на място, ненавременно и изчезнало. Изглежда, че Теди можеше да чете мислите й. Едрото му тяло се променяше, сякаш се виждаше през нейните очи. Сега изглеждаше като нещастното дебело момче от семейната снимка. И въпреки че дебелината се беше стопила, очилата бяха заменени с контактни лещи и металните скоби бяха изправили зъбите му, в душата си той си оставаше същото нещастно дете.

Теди повдигна рамене и се отдалечи.

Щом Бет продължи пътя си, от съдебната зала се чу обявяване:

— Делото на Държавата срещу Маккейб.

Тя се спря. Двама полицаи с посивели лица влязоха в залата. Тя току-що бе излязла. Водеха една стройна кестенява жена. Фигурата й беше почти като на Бет, а и височината й на пръв поглед беше същата. Но в сравнение с нея беше по̀ демоде облечена. Бет се укори за нелюбезността на последната си констатация. Чертите на лицето й бяха изящно изваяни върху хубавите й скули, почти като на Бет, но в тях имаше по-малко твърдост. Пълните й с отчаяние очи бяха заслепени от ярката светлина на съдебната зала. Беше прозрачна и бледа като оцветен лист. Полицейският ескорт я подкрепяше, а не я пазеше.

— Това не е ли делото, което бе споменато на процеса? — попита Бет себе си на глас.

— То е — потвърди Бордмън. Не го беше чула да приближава и се обърна с лице към него. Учуди се, че вижда съмнение и тъга, изписани на лицето му. — Със съжаление трябва да кажа, че за тази млада жена има лоши новини. Тя е жертвата на БМ1 или ще бъде, поне за известно време. После става още една неовъзмездена жертва.

Думите му бяха изпълнени със съчувствие към жената, на която й предстоеше да застане лице в лице с насилника си или с набедения си насилник, какъвто той съвсем скоро щеше да стане.

Бет погледа как тя изчезна в пастта на съдебната зала.

— Искам да видя какво ще стане — каза тя и бързо се върна вътре.

Един младеж с лице на плъх се беше излегнал върху преградата на подсъдимата скамейка. Издължената му кльощава физиономия беше открито презрителна.

— Станете веднага! — извика съдебният секретар. Обвиняемият се ухили срещу публиката, като показа развалените си зъби, и малко поизправи стойката си. — Вие ли сте Уилям Маккейб?

Подсъдимият кимна.

— Кажете „да“ — нареди му секретарят.

— Да! — отговори той троснато.

Секретарят се обърна към съдията, който гледаше младежа с нескрито презрение.

— Обвиняемият предварително не се е признал за виновен по обвинение в изнасилване и е задържан в ареста — информира секретарят.

— Някаква промяна в твърдението му? — попита оптимистично съдията.

— Никаква, милорд — каза Стот, адвокатът му, с лека усмивка на лицето си.

— Много добре. Госпожице Монкрийф — продължи съдията Уулмингтън, — доколкото разбирам, вие сте прокурор и по това дело. То е свързано пред съда — единствено поради немарливост — с другото дело. Тук важи същият регламент. Ще се счете за неуважение към съда, ако някой публикува, напечата или по друг начин оповести самоличността на ищцата по това дело. — Погледна към оределия сектор на журналистите. — Каква е позицията на обвинението.

— Мога ли да отбележа, че делото току-що ми беше поверено? — Съдията кимна. — Както знаете, беше допусната необяснима грешка. Процесът срещу Маккейб се основава на сравнението между пробите, взети от него и от ноктите на котката на ищцата. Животното е нападнало насилника, след като той е нападнал жертвата. След ареста му е направено сравнение между пробите. Маккейб отрича обвинението. По някакъв начин пробата беше разменена с тази на Мидълтън.

Съдията я прекъсна:

— И крайният резултат е, че обвинението не може да докаже, че не е станало смесване на пробите и дори, че са тестувани истинските проби. — Това беше, за да се поясни пред съда. Самият той разбираше прекрасно последствията.

— Вие, милорд, го казахте толкова по-добре от мен.

Той се направи, че не забеляза подкупващия отговор.

— И какво предлага Кралската прокуратура?

Монкрийф заговори с най-сериозния си тон:

— Нямаме никакво друго доказателство, което да предложим на съдебните заседатели, затова с голямо нежелание трябва да прекратим процедурата. — Тя седна обезсърчена.

Съдията примлясна и издиша.

— Много добре. — Той се обърна към младежа на подсъдимата скамейка: — Господин Маккейб, чухте какво стана. Обвинението към вас е свалено. Това означава, че сте свободен.

Кльощавият младеж се огледа нагло из залата.

— Това ли е всичко? Прекарах месеци в ареста заради някакъв скапан учен и това е всичко, което имате да кажете?

Стот се обърна към младежа и вдигна пръст, за да го накара да млъкне.

— Не, Маккейб — прошепна заплашително съдията Уулмингтън. — Точно заради този — поколеба се да използва същия израз — учен сте свободен да си ходите. Махайте се от съда ми и запомнете: аз трябваше да водя вашия процес и ако бяхте осъден от съдебните заседатели, щях да ви затворя доживотно! — Беше тъмночервен от гняв и наистина мислеше всичко, което каза.

Съдебният пристав отведе обвиняемия, преди той да може да отговори. Все пак намери време да се ухили на групата хора, която Бет видя да влиза в залата. Жената й изглеждаше позната, не известна — просто позната. Не можеше да се сети откъде и откога, просто изведнъж я обзе мъглявото усещане, че я беше виждала и преди.

— Госпожице Монкрийф, ищцата в залата ли е? — попита съдията.

Прокурорката се обърна към струпаната група от хора и всички очи в залата проследиха погледа й към жената с пепеляво лице. Съдията изглеждаше уморен от несъвършенствата на закона. Очевидно беше ставал свидетел на много явни неправди и бе подготвен да посрещне още една. Наведе глава и проговори със снижен глас:

— Трябва да ви помоля от името на съдопроизводството да се извините и да обясните какво стана. Трагично е, че заради некомпетентността на така наречените експерти трябваше да се случи това. Съвсем искрено съжаляваме. — Съдебният секретар му подаде една бележка. Той, изглежда, светна при необходимостта да продължи да отсъжда. Отвори бележника си и заприлича на набръчкан възрастен ученик. Краткото извинение отекна глухо в залата. — А сега току-що ме уведомиха, че съдебните заседатели по делото на Държавата срещу Мидълтън са изпратили бележка с въпрос. Помолете господин Стивънсън да се върне. Съдебните пристави да доведат арестанта. Ще изчакам съдът да се събере.

Бет придърпа надолу края на полата си. Незнайно защо, сега тя й се стори прекалено тясна и къса. Гримът изглеждаше прекалено крещящ и дебело наслоен, въпреки че знаеше, че е в естествени тонове. Затаи дъх, ужасена от ненормално бързото завръщане на съдебните заседатели.

— Въпрос ли? Те се оттеглиха само преди петнайсет минути. — Бет почувства, че я обзема паника.

Жените от Отдела я хванаха за двете ръце.

— Понякога се случва — каза по-дребната. — Искат помощ по тълкуването на закона. Повечето юристи също не го разбират.

Бет се почуди колко пъти тези двете са преминали през това. Всичките й досегашни усилия да събере някаква информация бяха отклонявани с мили думи и топъл чай.

Дойде Стивънсън и зае мястото си на адвокатската скамейка. Тя чу отварянето на секретна брава и след миг доведоха и Мидълтън. На Бет започна да й се гади. Преглътна усърдно, за да не повърне кафето, което току-що бе изпила. После пристъпът утихна и тя се съсредоточи върху съветите на съдията към дванайсетте непознати, които щяха да решат бъдещето й. Мидълтън и неговият адвокат си размениха набързо няколко думи. Обвиняемият кимна в знак, че приема обясненията, които му бяха дадени.

— Получих бележка от съдебните заседатели, за което страните са уведомени — каза съдията. — В нея те са формулирали следния въпрос: „Бяха ни прочетени показанията на господин Максуел. Защо той не свидетелства пред нас? Може ли да го чуем? Можете ли да ни помогнете?“. Моето мнение, при условие че сте съгласни с него, е следното: първо, може да не се дава обяснение защо обвинението не го призова; трябва само да се прегледат заверените показания от неговия разпит. Второ, съдебното обсъждане приключи и при това положение не могат да се изслушват повече показания. Трето, не, не можем да помогнем. Съгласни ли са страните с това заявление?

Бет едва можа да схване безмълвното съгласие на обвинителката. Стивънсън също показа, че няма възражения.

— Много добре — заключи съдията. — Помолете съдебните заседатели да влязат и аз ще им обясня.

Минаха няколко мъчителни минути, докато квесторът изпълни задачата си. Съдията повтори мнението си. Съдебните заседатели изглеждаха объркани.

— А сега бихте ли се оттеглили отново и продължили обсъждането си? — подкани ги той.

— Станете! — нареди секретарят.

Съдията бавно мина по издигнатия подиум, който го извисяваше над останалата част от залата. Бет си помисли, че той изглежда толкова объркан, колкото и съдебните заседатели.

— Те мислят, че е бил Теди. — Тя пак почувства как жлъчката се надига от разстроения й, пълен с киселини стомах.

Когато каза това, жените от Отдела за подкрепа на жертвите бяха отдръпнали ръцете си от нейните. Високата извади от тръстиковата си чанта едно макраме и продължи работата си по скучния му модел.

— Ще изляза да се поразходя и да глътна малко въздух — въздъхна Бет. Имаше нужда да си почине от закостенелите ограничения на тази зала и от обитателите й.

— Ще дойдем с теб.

Тя вече се измъкваше с рамото напред. Навън почти очакваше да види Теди, но него на пръв поглед го нямаше. Мраморният под усилваше болезненото пулсиране в краката й. Защо беше надянала тези глупави обувки? Намери един прозорец. Обгърна раменете си и се загледа в движението навън. Дали го заслужаваше? Дали Стивънсън беше прав, че журналистиката без оглед на обстоятелствата я правеше толкова виновна, колкото и нейните герои?

— Е, всичко е в ръцете на съдебните заседатели. — Потънала в мислите си, тя не бе забелязала приближаването на Бордмън. Той продължи, без да я изпуска от очи: — Няма да се правя, че разбирам как се чувстваш, но винаги съм мислил, че чакането е най-тежко. Ако това е някаква утеха — така е и за юристите. — Бордмън изглеждаше, сякаш е спипан с ръка в буркана с мед от поговорките.

— Странно — каза Бет. — При всички процеси, които съм отразявала като младши репортер, се интересувах само да докопам най-интересното. И през ум не ми е минавало, поне не задълбочено, че това не са само сюжети, а човешки животи.

Бордмън изглеждаше съпричастен. В този момент той й напомняше за баща й.

— Това е занаят, Бет, нищо повече. За Стивънсън е същото. Той не трябва да вярва в невинността на клиента си, само че решението не е негово, а на съдебните заседатели.

— Защо се бавят толкова много? — попита тя горчиво.

Бордмън, изглежда, се почувства малко неудобно.

— Спомням си за един случай преди години. Беше най-ясният, който съм виждал. Съдебните заседатели се бавиха три часа. След това се върнаха и признаха обвиняемия за виновен и никой не се учуди. Квесторът попита защо са се бавили толкова. Очевидно избирането на председател им бе отнело два часа и половина, двайсет минути за чаша чай и десет минути за присъдата. Изводът е, че никога не се знае.

Тя се замисли за момент над историята.

— Благодаря — каза с признателност, че си е направил труда да й разкаже апокрифна история.

— Слушай, трябва да свърша няколко неща. Като приключи всичко това, какво ще кажеш за…

— За бога, моля ти се, не казвай чаша чай.

— Една глътка от нещо по-добро. В полицейската стая винаги има бутилка.

Те тръгнаха бавно един до друг, без да се докосват, но тя намираше присъствието му за успокоително. Той й отвори вратата и я попита дали не би седнала при него. Преди да отговори, Бет се усмихна с благодарност:

— Не. Благодаря, но не. Трябва да го преживея сама.

Съобщение по високоговорителя прекъсна разговора им:

— Съдебните заседатели от зала две се връщат с присъдата.

Бет потрепери.

— Хайде, ще се върнем заедно — каза Бордмън.

Той й предложи ръката си. Тя му отказа с усмивка, изпразнена от съдържание. Щом тя така реагираше, как ли се чувстваше в момента Мидълтън?

Вътре в залата очакването беше прекратило всички бъбрения. Дори и журналистите, винаги готови да наблюдават нечие чуждо падение, бяха като онемели.

Стивънсън седеше, облегнал глава на ръката си. Госпожица Монкрийф бе заела подобна поза. Командата за ставане бе изпълнена с единодушна приповдигнатост. Съдията отиде до катедрата си, отвори бележника и каза:

— Доведете арестанта и после поканете съдебните заседатели.

Часовникът в залата сякаш нарушаваше някои закони на относителността, защото секундната стрелка отказваше да изпълни командата на механизма да се движи с нормална скорост. Тогава се появи Мидълтън и се обърна към жена си. Съдебните заседатели влязоха в залата. Дванайсетимата се придвижваха разсеяно към местата си. Бет виждаше празните им лица под остарелите алкални лампи на съдебната зала. Всичките бяха официално облечени за последния ден на процеса. Един мъж на средна възраст рискува да погледне набързо по посока на Бет, преди инерцията на групата да го избута към мястото му. Те по-скоро се влачеха, отколкото вървяха, главите на всички вече бяха извърнати. Накрая седнаха на отредените им места.

Секретарят каза:

— Вашият председател, ако обича, да стане.

Бордмън хвана ръката на Бет, когато една простовата домакиня в демодирана рокля стана.

— Стигнаха ли съдебните заседатели до присъда, с която всички те са съгласни? — излая въпроса си съдебният секретар към притеснената председателка.

Тя погледна колегите си за окончателно потвърждение. Всички кимнаха утвърдително, а един-двама се осмелиха да погледнат към Бет.

— Какво решихте? Намирате ли обвиняемия Артър Мидълтън за виновен по обвинението в изнасилване, или не?

Тя издаде напред брадичката си и отговори твърдо:

— Намираме обвиняемия за невинен.