Ранкин Дейвис
Право на мълчание (10)

10.

Бет беше ходила в съда много пъти, но не и в сегашното си положение. Великолепното преддверие с картини по стените изглеждаше различно, в тон с нейното настроение. Мраморният под под краката й беше по-студен и твърд, отколкото го помнеше. Таванът беше по-висок и пространството под него — по-шумно. Сигурно си въобразяваше, но всички наоколо — юристи, свидетели, обвиняеми и чиновници — сякаш я следяха, поне бегло. Бет оправи дрехите си — повече от притеснение, отколкото от нужда. Чувстваше неудобство, че всички я забелязват. Теди се обади и каза, че ще дойде по-късно. Фъргъс я чакаше в преддверието.

— Пак сама — коментира той и я последва вътре. Заедно подминаха прикритите лукави погледи на тълпата.

Бет тръгна след знаците, на които пишеше „Подпомагане на жертвите“. Отделът беше основан, за да замаскира едно несъответствие в закона — между участта на жертвите и правата на обвиняемите. Той предлагаше помощ, консултации и съвети. Тези блага понякога й липсваха по пътя към голямото изпитание. Теди я утешаваше, но на разстояние най-малко една протегната ръка. Фъргъс беше прекалено срамежлив, за да сподели кошмарите й. Приятелите се бяха отдръпнали заради ужасните обстоятелства. Чувстваше се като прокажена, белязана. Може би този отдел щеше да й помогне поне да се справи с глупаците и неприятностите, които й предстоеше да срещне този ден.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш тук, Бет? — попита Фъргъс с половин уста, когато застанаха пред вратата. — Може да са някои остригани мъжкарани. — Вратата се отвори и напълно опроверга твърдението му. Две жени, една ниска и една висока, облечени спортно в елегантни костюми с панталони и подходящи съчувствени усмивки, отговориха на почукването. По-високата каза:

— Бет Гембъл. Приятно ми е да се запознаем. — Тя се обърна към пристъпващия от крак на крак Фъргъс и зачака обяснение.

— Фъргъс е стар приятел. Той много ми помага — обясни Бет.

Те веднага се усмихнаха съвсем естествено към него.

— Всички имаме нужда от приятели — каза по-ниската от двете и въведе Бет. Фъргъс тръгна към вътрешността на стаята.

— Бет — каза по-високата жена. — Приятелят ти ще има ли нещо против да си поговорим само с теб?

Бет погледна към Фъргъс, който я чакаше да му каже, че всичко е наред. Тя се усмихна и кимна.

— В бюфета съм — каза той само заради нея. Всъщност Фъргъс предпочете да преброди съдебната зала, където щеше да се случи всичко, вместо да изпие чаша чай.

Той влезе в залата, мина по мекия проход зад подсъдимата скамейка, на която щеше да седи Мидълтън по време на процеса. Старинната преграда от ковано желязо, която обрамчваше катедрата на съдията и свидетелската банка, бяха посвоему заплашителни. Фъргъс леко преглътна, когато си представи как Бет дава показания, извисена над съдебната зала, така че всички да видят оголената й рана. Пред него се изпречиха дългите, амфитеатрално наредени дъбови банки. На най-горния им ред, точно зад местата, обозначени за главния и помощник-обвинителя, видя, че е седнал един човек, за когото предположи, че е представител на Кралската прокуратура. А обвинителите ги нямаше. Фъргъс се приближи към него.

— Ще преча ли, ако седна тук?

Очилатият юрист вдигна глава:

— Ще участвате ли в процеса?

— Щях. Някакъв мерзавец ми се обади вчера, за да ми каже, че повече не трябва да давам показания.

Мъжът изглеждаше развеселен.

— Вие трябва да сте операторът.

— А вие?

Човекът направи кисела физиономия.

— Аз съм мерзавецът, който ви се обади вчера. — Фъргъс се засмя смутено. Мъжът се извини, като сви едрите си рамене. — Не се тревожете за това. Имах лош ден и сигурно съм звучал малко безцеремонно. Този случай ни създаде много проблеми.

— Какво имате предвид?

— Юристите сега се съвещават със съдията. Боя се, че общественото внимание, което госпожица Гембъл привлича към процеса, изнервя всички — съдията, обвинението и Стивънсън.

— Кой е той?

Служителят продължи да пише в папката пред себе си.

— Борец за изгубени каузи, които не изглеждат толкова изгубени, когато той се заеме с тях.

Фъргъс се замисли над това за миг.

— Значи този адвокат е голям умник, така ли?

Другият се почуди дали е точно определението.

— Изобщо не е. Да го кажем така: когато към заподозрения е предявено обвинение, започва състезание между обвинението и защитата кой ще ангажира пръв Стивънсън да пледира за него в съда.

— И вие изгубихте?

— Не, прокурорката, госпожица Монкрийф, знае да се бори. Струва си някой да продава билети за представлението, когато тя приклещи Мидълтън на подсъдимата скамейка.

Докато пресмяташе какво ще коства това на Бет, Фъргъс се извърна в посоката, от която се дочу шумолене на тоги. През вратата, която явно не бе достъпна за тези, които не носеха перуки, влязоха двама юристи — една жена, която Фъргъс предположи, че е госпожица Монкрийф, и един мъж. Той беше по-нисък, отколкото съответстваше на репутацията му. Фъргъс винаги си бе представял юристите с гърбави носове и хищнически очи, едри и корумпирани. А този човек имаше добродушни кафяви очи като на малък лабрадор, обградени от онези бръчки, които се появяват, след като си се смял на хиляди удачни шеги. Фъргъс чу и гласа му — добронамерен, почти като смях.

— Мариан, знаеш не по-зле от мен, че това трябва да се вземе предвид. Ще бъде нехайство да не го направим. В края на краищата апелативният съд може да не се съгласи със съдията.

Стивънсън се усмихна на опонентката си и й намигна. Явно имаше някаква скрита шега, която Фъргъс не можа да разбере. Затова наостри уши в опит да схване хумора.

— Разбира се, че може, Джайлс. Колкото аз ще яздя Шергар на конните състезания в неделя! — Жената беше висока и стройна. Сякаш не ходеше, а пълзеше по пода, все едно че краката й бяха на колелца. Черни кичури коса се бяха освободили от шнолата на тила и се показваха изпод плитката на бялата й къдрава перука. Чипият й нос несправедливо й придаваше разглезен вид, но широката усмивка възстановяваше равновесието.

Фъргъс наблюдаваше Стивънсън, който седна и свали перуката си. Под нея се откри леко посивялата му коса и той се почеса по главата. Значи това беше човекът, който щеше да нарече Бет пред всички мръсница. Фъргъс снижи глас и попита пишещия чиновник, без да изпуска от очи Стивънсън:

— И сега какво?

Чиновникът остави писалката си.

— Ами защитата ще подаде контестация, молба — на нормален език, че делото не трябва да се гледа повече. Те ще пледират, че заради положението на госпожица Гембъл, заради известността й и заради вниманието, което привлича към обвинението в изнасилване, Мидълтън няма да получи справедлив процес.

— Все едно, той е виновен.

— Точно такова ще е и отношението на съда, преди още да е изслушал аргументите му. Трябва да ви кажа, че разбирам тревогите им.

Фъргъс прокара пръсти през необичайно чистата си коса.

— Дали съдията ще постъпи така? Искам да кажа — какво ще стане с Бет?

— Не този съдия, но това ще бъде част от основанията за обжалване, ако Мидълтън бъде осъден.

— Какво значи „ако“?

Чиновникът само повдигна едната си вежда, взе писалката и съсредоточи вниманието си пак върху листа.

— Ако седнете на реда зад мен, ще помислят, че сте от екипа. Но се опитайте да стоите мирно. Иначе съдията няма да се поколебае да ви изхвърли навън. Веднъж задържа цялата публика, защото шумеше. Всички отидоха директно в ареста за през нощта.

Малко по-късно Фъргъс видя как съдебният секретар зае мястото си до катедрата на съда, после забеляза, че на подсъдимата скамейка се появи някой. Никога не би забравил това лице. Артър Мидълтън.

— Копеле — промърмори той.

Артър погледна към него и се ухили самодоволно. После направи знак на адвоката си, който му отвърна с бърз жест. Фъргъс предположи, че му обяснява кой е. Разясненията продължиха от адвоката към Стивънсън и от него към жената прокурор. Накрая чиновникът, с когото разговаря по-рано, се обърна към него.

— Съжалявам, но Мидълтън протестира, че сте тук. Ако искате да гледате, ще трябва да седнете в галерията за публиката.

Фъргъс се извърна, за да види нетърпеливата публика, в по-голямата й част от жени, които го гледаха втренчено от височината на галерията. Когато напусна определеното за юристите място, през голямата зала премина вълна от шепот.

— Станете! — нареди квесторът.

Влезе един човек в черна тога. Старовремската му перука обграждаше лице, което излъчваше намръщено високомерие.

Заговори съдебният секретар:

— Нека служителите на правосъдието на Нейно Величество кралицата се приближат и потвърдят присъствието си. — Юристите се поклониха на съдията, който им кимна презрително и седна на мястото си. Последните думи, които Фъргъс можа да чуе през затварящата се врата, бяха на чиновника и подсъдимия.

— Вие ли сте Артър Мидълтън?

— Да, аз съм, господине.

— Вие, Артър Мидълтън, сте обвинен в изнасилване, по-точно — че на 14 октомври сте изнасилили Бетани Виктория Гембъл. Признавате ли се за виновен?

— Бог ми е свидетел, че не съм виновен, господине.