Ранкин Дейвис
Право на мълчание (5)

5.

Беше през четвъртия ден от престоя на Бет в болницата. Тракането на чаши и чинии я разбуди. Очите й бяха натежали от сън и още я глождеха заради нараняванията. Спеше дълбоко, като бебе, и нямаше нито сили, нито воля да повдигне глава от възглавницата. Полагаше всички усилия — ако не заради себе си, поне заради баща си. Ще се оправя, казваше си и прогонваше надалеч болката. Копнееше за уюта на дома, да бъде оставена на мира, да стане пак като всички — да се събужда сутрин със съзнанието, че й предстои да върши нещо, да влиза в стаята на баща си и да го буди внимателно, после да чака момента, в който той ще реагира. За всеки друг потрепването на миглите му оставаше недоловимо, но на Бет то даваше сили да продължава. Мисълта за него правеше кошмара й да изглежда по-нереален и по-незначителен.

Санитарката разбуди нейния „спящ полицай“ с топъл чай, после постави една чаша и до нея. Шест часът сутринта. Теди си бе тръгнал преди един час, след като й остави огледало. „За да видиш пораженията.“ Погледът му отказваше да се задържи върху нея повече от секунда, чувството за вина го отклоняваше настрани. Горкият Теди! Когато жетоните станеха без пари, той щеше вечно да стои в Монте Карло.

Скарването не беше за нещо определено. Беше симптом, че връзката им умира. Всъщност той искаше наградата повече от нея. Когато се замисли за него, от окото й се търкулна една самосъжалителна сълза. Тя не можеше да се отърве от усещането, че през онази нощ се случи нещо предопределено, каквото и да бе то. Мина й за кратко през ума, че е било наказание свише, но бързо се отказа от тази идея. Не си спомняше да е сторила нещо, което да заслужава такова жестоко възмездие. Обвиненията към Теди нямаше да помогнат. Когато го погледна в очите преди малко, разбра, че вече никога няма да е същото. И двамата го знаеха. Годините, в които се бяха обичали и работили заедно, сега изглеждаха като част от нечий чужд живот.

— Как се чувствате тази сутрин? — попита Грийвс, докато се протягаше и копчетата на ризата му се опъваха до скъсване от издутия корем.

Бет премигна. Изобщо не беше сигурна как се чувства в момента.

— Спомнихте ли си още нещо? — Пъстрите му очи за миг се спряха на подутото й лице и после се извърнаха. — Всички тези цветя дойдоха за вас.

Бет бавно завъртя главата си в същата посока. Няколко букета нарушаваха еднообразието на стаята. Грийвс се приближи още, като закачи целофанените обвивки, които се нагърчиха и заскриптяха, а в притихналата стая този звук изглеждаше по-силен. Заради дългогодишните битки по ръгби терените Грийвс имаше вид на бодигард на нощен бар, но всъщност беше, противоположно на очакванията, внимателен полицай. Той придоби най-дружелюбния си израз, като килна на една страна глава и каза:

— Инспектор Бордмън би искал пак да поговори с вас. — Забеляза неудоволствието по лицето й. Очевидно това момиче бе преживяло истински кошмар. Бързо продължи, като взе в ръце смачканото си сако: — Когато сте готова за това, разбира се. Само ми кажете. А сега ще отида да закуся — добави колкото бе възможно по-весело и излезе от стаята, за да си достави дневната високохолестеролна дажба.

Бет се опита да седне, но шевовете осуетиха опита й. Тя се отпусна тежко назад. Каква полза от чашата чай, щом не можеше да я изпие. Огледа се из стаята и й стана топло на душата, че толкова приятели и доброжелатели си бяха направили труда да развеселят будуването й с тези красиви букети и картички. Но нищо не би могло да промени спомените й от болницата. Само два пъти досега бе лежала в снежнобялото й лоно, и двата престоя имаха специално място в съзнанието й. Първия път я доведоха, когато беше много малка, след като бе нагълтала прах за пране. Всъщност не го беше глътнала, само се беше престорила, че го е направила, за да бъде при Луси, най-добрата си приятелка, която бе приета за операция на сливиците. Тя леко се усмихна при спомена за изражението на майка си при разкриването на малката й хитрост. Крокодилските сълзи на Бет се превърнаха в истински, когато баща й я целуна за първи и единствен път. По-късно майка й й каза, че задължително ще свърши на сцената. Нелошо предположение, мамо, помисли си тя. Помогни ми сега, както ме гледаш от небето.

Другото й болнично премеждие направо й отне бащата. Немарлив хирург, който му направи операция, за да коригира незначителен чревен проблем, го парализира и увреди умствено. С решителността, която бе отличителната й черта при репортерските разследвания, Бет упорито преследва медицинското съсловие, докато то не бе принудено да се признае за отговорно. Горкият оглупял татко, той нямаше да разбере нищо за сегашната й беда, както не бе чул и нищо в нощта, когато тя я сполетя.

Мислите за семейството й отлетяха така бързо, както се бяха появили, и мъчителният спомен за онази нощ я връхлетя пак. Вечерта беше започнала толкова добре! Роклята от „Армани“, платена от Пакстън ТВ, лимузината, шампанското и Теди. Всичко беше така прекрасно. Вярваше, че е непобедима, но изнасилвачът бе сложил край на тази вяра. Бет потръпна при спомена за него и това, което й бе причинил. Преди да обремени още мозъка си с тежки мисли, вратата се отвори и Грийвс се появи отново с един лекар, който изглеждаше ужасно млад.

— Госпожице Гембъл, успяхте ли да поспите през нощта? — Тя кимна. Беше поспала. — Известно време ще чувствате болка. Ще направим всичко възможно да я облекчим, но каквото и да предприемем, все пак ще ви боли. Бих искал сега да изпиете това хапче и после да си починете. — Той се обърна към дъвчещия полицай: — Бихте ли поседели отвън? Тя може да поспи по-спокойно, ако не сте тук.

Бет мъчително поклати глава. Хапчето вече действаше. Загриженото лице на лекаря се размаза и постепенно изчезна, клепачите й натежаха и тя потъна в дълбок сън.

Не можеше да каже колко време й бе откраднал опиатът, когато почувства, че дюшекът от едната й страна натежава.

— Бет? Бет, чуваш ли ме? — В отговор на познатия глас очите й се отвориха. Обонянието й подсказа, че е обедно време. Едрото брадато лице над нея имаше нежна усмивка. — Господи, Бет, изглеждаш ужасно.

Типично за Фъргъс Фин. Той беше неин оператор от самото начало. Може би фактът, че гледаше целия живот през лупите на камерата, го бе направил толкова директен. Винаги казваше, че е като камерата — никога не лъже. Боже, колко бе хубаво да го види! Извърна се, а гъстите му черни мигли потрепнаха и скриха зараждащата се в смарагдовозеленото око сълза. Тя се усмихна, когато той започна да разглежда мониторите до леглото й.

— Тук е като райска градина — каза през рамо. Цветята, изглежда, се бяха умножили, докато бе спала. — Онова ченге идва при мен тази сутрин. Мисли, че е някой от нашите играчи. Ако е така, ще го намерим. — Фъргъс имаше специално разпореждане от лекаря на Бет да остане толкова, колкото силите й позволят. Ако зависеше от него — щеше да е завинаги. Наведе се към един черен куфар и започна да вади кабели и черни кутии. Не след дълго инсталира портативно видео с екран.

— Какво ще кажеш за една разходка по алеята на спомените? — предложи той, преди да изпразни останалото съдържание на чантата на пода. — Животът и делата на Бетани Гембъл. Сто часа в преследване на истината, справедливостта и някоя друга банкнота в банката. Гладна ли си? Донесъл съм ти сандвич. — Тя поклати глава. — Тогава едно питие? — Той извади плоска бутилка, голяма колкото термос, и отпи. — Добри ли са опиатите тук? Не бих се отказал от доза валиум.

Продължи да бъбри, докато поставяше първата касета в отвора.

— Донесъл съм всичко — от първото до последното. — После запя: — „Да започнем отначало — най-доброто място за старт.“ — Фъргъс натисна копчето, екранът потрепна и едно момиче със свеж вид, облечено по модата от вчера, откри програмата.

„Добър вечер. Аз съм Бет Гембъл. Днес ще ви покажем как змията изпълзява изпод камъка. Детската порнография: доставчиците, клиентите и невинните животи, които те разбиват.“

Беше страхотна програма. Дискусията, която предизвика, накара парламента да удвои максималната присъда за притежание на порнографски материали. Това беше преди три години. Бет се загледа към екрана и си припомни вълнението, което изпитваше в първите дни на програмата. След дълга борба успя да убеди студиото да й даде възможност и те най-накрая се бяха съгласили, като й дадоха малък бюджет и млад американски продуцент, без гаранция за програмно време. Първите шест програми бяха замислени да се докоснат до сърцевината на проблемите, които другите предавания не смееха да повдигнат. Юристите на студиото, както по-късно откри, са били категорично против излъчването на пилотното издание — заради страх от обвинение в клевета. За щастие главният изпълнителен директор Доналд Пиърс ги беше скастрил и „Поеми риска“ влезе в домовете по цялата страна — в началото късно вечерта, после, много скоро, в най-гледаното време.

— Предполагам, че това копеле е сам юнак на коня — каза Фъргъс и я катапултира обратно в реалността. — Извадил съм компаниите и институциите, на които сме свили номера. Сигурно е нещо, свързано със секса, би трябвало да е, така че измамите и финансовите злоупотреби отиват назад в класацията. Започваме с извратеняците. — Знаеше, че Фъргъс е прав. Който и да беше й причинил това, трябва да е бил движен от омраза. Трябва да е някой, когото е опозорила публично.

На петия час главата на Бет започна да натежава. Списъкът от секспрестъпленията и извращенията варираше от содомия до оргазъм при задушаване. Очите й започнаха да блуждаят далеч от екрана.

— Този много го обичам, сещаш ли се? Полицията ни създаде много неприятности заради него — каза Фъргъс. Желанието му да гледа плодовете на техния труд не беше намаляло.

Бет отново се съсредоточи. Бяха правили това преди две години. Видя се на екрана.

„Тъй като все повече съпрузи остават без работа и вноските по ипотеките и заемите разрушават семействата, някои — а това може да са и съседите от вратата до вас — са се обърнали към проституцията, за да запазят домовете си. Сенчестият свят на секса за продан се е настанил до вашата къща заедно с мръсниците, които плащат за него. Тези подвижни чудовища пълзят по улиците на предградията и питат невинни домакини и майки за тарифите им. Негодуванието, причинено от тази практика, доведе до създаването на полицейски отряд, който ние ще проследим и заснемем днес.“

Следването на полицаите бе идея на Теди. Оплакванията на гражданите развързаха ръцете на шефа на полицията и той искаше да доведе случая докрай. Инструкциите бяха да останат в колата и да заснемат всички арести, с уговорката, че филмът може да се излъчи само след произнасяне на присъдите. Камерата показваше обикновена лондонска улица. Само няколко коли, които се движеха със забавена скорост, я правеха да изглежда по-различна.

— Спомняш ли си го този? — Тя наблюдаваше как едно волво се движи с не повече от пет мили в час. Беше копието на Фъргъс, нередактирано.

Тя чу шофьора да говори, докато колата спираше, и момиче в много оскъдна пола се приближи към него.

— О, господи, нека да е този! — промърмори Фъргъс. Двама цивилни полицаи се запътиха към шофьора. — По дяволите, това наистина е той, имало Господ!

Тя си спомни, че бе попитала Фъргъс кой е и той й бе отговорил: „Беше моят банков управител, докато не ме бастиса, гадното копеле“.

Екранът показа как вратата на колата, в която се намираше снимачният екип, се плъзна настрани. Чу се глас: „Отивам да направя един близък план“.

На Бет й трябваше само миг да реши и след това се озова до оператора. „Можем да си загубим работата заради това, Фъргъс“ — предупреди тя от лентата.

Той продължаваше да върви към предницата на колата. „Заслужава си, Бет.“ Камерата разказа останалата част от историята. Тя видя как обективът се насочи в упор към шофьора и той закрещя от гняв: „Разкарай тази шибана камера от лицето ми“.

Бет започна неволно да уринира при прозвучаването на този глас. Това беше той. Обезумелият тон, ожесточението, с което насочи юмрука си към камерата, след което екранът угасна. Тези очи, същите, които се вторачиха в нея преди четири нощи от процепите на ски маската.

— Спри! — извика тя. Болката я разкъса.

— Господи, това е той, нали, Бет? — попита Фъргъс. Пръстите му трескаво търсеха управлението на видеото.

Тя успя само едва забележимо да кимне и влагата се стече по краката й и по чаршафите.

— Фъргъс, доведи сестрата. — По подпухналото й лице се затъркаляха сълзи. — Подмокрих се. — Точно както през нощта, когато бе измокрена от собствената си кръв, свита на санитарната носилка. Още тогава се опита да го каже: „Плъзнал, плъзнал на лов по улицата“. Дали я бяха чули правилно? Защо не се беше сетила досега?

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Шшшт, момичето ми, всичко е наред. Правя го всяка нощ, като нищо. Той ли беше, Бет? Онова копеле Мидълтън? Ще го убия. — Преди да може да отговори, в коридора се чу суетня. Грийвс блъсна вратата. — Повикай лекар, човече, побързай! Мисля, че е в шок — извика Фъргъс на полицая.

Грийвс погледна Фъргъс, после Бет, отстъпи, захвърли сандвича със салам и побягна обратно.

Стаята пред погледа на Бет се завъртя като лунапарк и тя усети, че пропада все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си.

Грийвс влетя в галоп в стаята на дежурните сестри от отделението и потърси помощ. Върна се бързо след това и записа показанията на Фъргъс Фин.

След няколко минути набра телефона на управлението.

— Бордмън — каза стегнато гласът от другата страна.

— Грийвс е, сър. Тя мисли, че го е разпознала. Видя го на запис на програма, излъчена преди две години. Познайте за какво е програмата? — Изчака отговора. — Спомняте ли си какво каза санитарят от линейката? — подсказа той на шефа си.

Бордмън направи връзката.

— Пълзене. Плъзнали на лов по улиците?

— Познахте — каза Грийвс. — Един негодник на име Мидълтън. Бил е банков управител. Снимали го, като се опитвал да си хване мръсница. Като се разгневи, е страшен. Размазал камерата с юмрука си, в резултат на което си изгубил работата. Операторът, Фин, казва, че е бил глобен, но ги дал под съд и водил дело срещу телевизията.

— Как е първото му име, Грийвс?

— Накарах ги да си спомнят. Започвало с А — Албърт, Андрю — не можели да кажат със сигурност.

Докато полицаят говореше, Бордмън отвори папката със случая и прелисти показанията. Настъпи мълчание, докато намери това, което търсеше.

— Артър е. Артър Мидълтън.

Грийвс промълви:

— Откъде знаете? Бордмън му отговори:

— Знаеш ли какво е правил Артър през онази нощ, освен че е изнасилил Бет Гембъл? — Мълчанието от другата страна на жицата беше неговият отговор. — Закарал я на връчването на наградите, после до ресторанта и най-накрая — вкъщи.

— За какво говорите, шефе? В онази нощ тя е имала шофьор. — Грийвс звучеше объркан.

Бордмън се усмихна.

— Познай кой е бил шофьорът! Показанията му са пред мен. Артър Мидълтън от авеню „Акация“ №45. Добра работа, Грийвс. Успокой я. Аз ще се заема с всичко останало нататък. Но не й позволявай да гледа пак материала. Не искам някой хитър адвокат да оспорва доказателствата, защото сме нарушили всички правила.

— Тя вече го гледа два пъти — каза Грийвс.

Бордмън въздъхна:

— Е, това не може да се поправи. Само че й го вземи. И нежно, нежно.

 

 

След края на телефонния разговор Бордмън се обърна към компютъра пред себе си. Включи го и набра командата, в резултат на което получи достъп до Криминалния архив. Поиска данните на Артър Гилбърт Мидълтън. Адресът потвърди командата: авеню „Акация“ №45. Получи кратко описание на престъпленията му до момента: две, само две. На 20 октомври 1992 в съда в Хорсфери е бил признат за виновен по две обвинения: неправомерно повреждане на камера и нарушаване на Наредбата за обществения ред — евфемизъм за „плъзнал на лов“. Настояща месторабота — шофьор в компания за лимузини под наем. Точно той им трябваше.

Бордмън разпечата информацията и се обади на работодателя на Мидълтън. Свързаха го с управителя.

— Да, аз съм следователят, който разследва изнасилването на Бет Гембъл.

— С какво можем да ви услужим?

— Вашият шофьор, Мидълтън. Той на работа ли е днес? — Чу разлистване на хартия от другата страна на линията. След кратко забавяне последва отговор:

— Не, няма го в графика. Какво се е случило? Да не се е забъркал в нещо? Бих искал да знам.

Бордмън продължи:

— Бихте ли проверили километража на колата в пътния му лист от събота вечер? Може да се окаже важно.

Мъжът пренебрегна молбата му:

— За какво става въпрос? Тази компания се издържа от репутацията си. Един скандал може да ни разори.

— Господин Карътърс, направете каквото ви казвам! — нареди Бордмън. — Едно обвинение срещу управителя в саботаж няма да допринесе много за бъдещето на вашата фирма. Той откога работи при вас?

Отговорът прозвуча по-меко:

— От около две години, отначало на повикване, после, когато разширихме дейността си, изникна възможност и го назначихме на пълно работно време.

— Имало ли е някакви оплаквания срещу него, най-вече от клиентки?

— Ами от клиентки — не. Знам със сигурност, че жените от офиса не го харесват много, но това е заради характера му. После и онези слухове за жена му. — Бордмън изчака мъжът да продължи. — Предполага се, че е малко груб с нея.

Бордмън бавно издиша. Започваше да става все по-ясно.

— Направете каквото ви казах за километража и ми позвънете. — Остави номера си. — Но нито дума на Мидълтън за това.

След десет минути телефонът иззвъня. Бордмън бе информиран, че отчетеното от километража съвпада с отбелязаното в пътния лист.

— Има ли собствена кола?

— Да, разбира се. Идва с нея на работа. Паркира я, докато работи, и в края на смяната си отива с нея вкъщи.

Или до къщата на Бет, помисли си Бордмън.