Ранкин Дейвис
Право на мълчание (12)

12.

Бордмън седеше в полицейската стая, чийто мизерен вид още повече потискаше и без това мрачното му настроение. В ъгъла имаше едно изоставено цвете в саксия — последният безплоден опит да се разсее безнадеждността, която това място излъчваше. Отмести падналите листа, докато гледаше как другите полицейски свидетели си бъбрят за своите случаи, показания, адвокати. Той не вярваше в „новите“ полицаи, тези, които знаеха всичко за законите, но нищо за тяхната справедливост. Яките им бяха разхлабени, куртките — разкопчани, а езиците — дръзки и неспирни. Погледна към масата пред себе си и видя фасове, потопени в остатъците на едно изсърбано кафе и сивосинкав чай. Не беше нужно да е гадател, за да разчете фигурите им, поне що се отнасяше до неговото дело. Бордмън затвори очи и се съсредоточи върху сегашното положение. Кръстоса глезените си и заприлича на гуру на средна възраст.

Неговите разпити не можеха да бъдат оспорени от защитата, но беше важно съдът да изслуша разговора с Мидълтън на запис, а не да се подлага на изпитанието да чете скучната, подписана от всички страни дешифровка. Това винаги бяха най-потискащите моменти — да чакаш в мръсната стая да дадеш мръсните показания по още един мръсен случай.

Времето мина бързо, докато прехвърляше в ума си останалите показания. Почти не забелязваше другите чакащи полицейски свидетели, викани един по един да свидетелстват в съда, но разбра, когато остана сам. Телефонът иззвъня. Беше два без петнайсет следобед. Бордмън се огледа из пустата стая и два пъти провери състоянието й, преди да отговори на обаждането, което очакваше.

— Бордмън — потвърди дрезгаво той, откръстоса крака и изпъна гърба си в очакване.

Отвърна му познатият приятен самодоволен тон. Беше Молину.

— Както разбирам, всичко върви по вода. Той добре я е подхванал. Трябва да го наглеждаме. Този следобед може да има изненада. Не се тревожи.

— Каква изненада? — Всички новини, които този човек носеше, варираха от лоши до отвратителни.

Молину преглътна пристъпа си на разочарование, преди да отговори ядосано:

— Винаги ли питаше какви ще са подаръците ти за Коледа? — Бордмън изчака неизбежното продължение: — Може някой снаряд да прелети малко по-ниско, но не чак толкова, че човек като теб да не може да приклекне навреме. Чао и стой по-близо до земята. — Той остави слушалката. Тази новина накара Бордмън да преосмисли приближаващите показания в процеса.

Показанията от този следобед не бяха спорни. Щяха да разпитат съдебния лекар, но Мидълтън бе признал при разпита с Бордмън и адвоката му, че намерената семенна течност е негова. След това щяха да повикат екипа на линейката, но и това, което имаха да казват, едва ли щеше да бъде подложено на съмнение. Идваше негов ред. Разбира се, че защитата нямаше да го подлага на кръстосан разпит, ако показанията му подкрепяха тяхната теза за взаимното съгласие. Беше разтревожен. Щяха да се опитат да разбият работата му и той знаеше в коя нейна част точно се целяха.

Притеснен, главният инспектор се опита да прочисти мозъка си от вмешателството на Молину, като си припомни за себе си целия смисъл на този ребус. От едно куфарче с надеждно секретно заключване извади подробностите по случая за тази операция. Няколко албума със снимки с надпис „Патология“ се подаваха от папката и потапяха масата в море от страдание. Ето едно безмилостно убийство, каза си той почти безстрастно, докато гледаше обезобразените мъже пред себе си. Би трябвало да има някакъв смисъл, нали?

Беше два следобед. Следващият свидетел беше съдебният лекар. Бордмън работеше с него от години. Въпреки че си вършеше работата добре, беше най-грубият експерт, когото Бордмън някога бе използвал. Суетен и капризен, настроен да обвинява, тиранът на лабораторията — това беше кратката му характеристика. Ако Елиът бе човекът, когото смятаха да притиснат, по-добре да стоят надалеч от епицентъра на земетресението, което квакерският му нрав щеше да предизвика.

 

 

Фъргъс беше ирландец, но мразеше „Гинес“^[1]. Запасен с три тъмни бири от половин литър, той зае мястото си в сектора за журналисти и се обърна към един драскач, любител на бирата, в чийто поглед се четеше желание да обсъди как тя се справи с даването на показания.

Воднистите му очи блестяха от развеселеност.

— Великолепната нацупена Бет стана жертва на безнаказан удар на закона. — Повдигна вежди. — Полицията призовава за достоверни показания.

— Толкова ли е зле?

— Още по-лошо. Съдът мисли, че тя е мръсница, която се опитва да покрие приятеля си. Но и тя досега не си дава много зор.

Фъргъс се намръщи на безгрижието, с което този непознат съдеше Бет и живота й. Отклони вниманието си от празноглавия неприятен репортер и го насочи към вътрешността на съда, но един глас прекъсна мислите му.

— Милорд, обвинението призовава професор Елиът.

Фъргъс огледа съдебната зала и хората в нея. Сега, след като разпитът на Бет беше завършил, галерията и журналистическият сектор бяха опразнени. Щяха пак да се изпълнят до пръсване, когато Мидълтън положеше клетвата. Юристите седяха почти отегчени в своите униформени черно-бели дрехи, а кървавочервената тога на съдията сред тях приличаше на саблена рана.

След кратко закъснение един нисък, набит и свадлив като боен петел човек влезе наперено в съдебната зала, изгледа съдебните заседатели и положи клетва, без да има нужда от напечатания й текст.

— Елиът, от Министерството на вътрешните работи. — После продължи да изрежда акредитивите си с равен, безжизнен тон. Очевидно беше, че счита присъствието си за абсолютно безпредметно и не го интересуваше дали някой разбира това.

— Проверихте ли пробите от семенна течност по това дело и сравнихте ли ги с пробите на обвиняемия? — попита госпожица Монкрийф своя свидетел, който гледаше разсеяно в тавана.

Острата намеса на съдията я върна обратно на земята:

— Госпожице Монкрийф, защо изслушваме тези показания? Доколкото разбирам, тезата на обвиняемия е, че е било по взаимно съгласие, така че тази процедура е безпредметна. — Лицето на съдията започна да се налива с кръв. Загубата на съдебно време беше и загуба на неговото време.

Раздразнението на прокурорката издаде изненадата й.

— Имам строго нареждане от главния прокурор тези показания да бъдат дадени и устно.

Съдията сви устни.

— Това е мое дело и аз ще преценявам какви показания могат и трябва да се дават. Но тъй като той е вече тук, ще ви разреша да продължите, но трябва да бъдете кратка.

Тя се обърна пак към свидетеля, успокоена, че съдията нямаше намерение да продължи атаката си срещу нейното водене на делото:

— У вас ли е оригиналната проба, взета от ищцата — госпожица Гембъл?

Ученият извади запечатан прозрачен плик, съдържащ малък флакон.

— Да. Тя е отбелязана с БГ1. Това означава Бетани Гембъл и представлява пробата, взета от нея — добави той, за да поясни за съда.

— А получихте ли доброволна проба от обвиняемия?

Ученият изглеждаше отегчен от всичко това. Той посегна към прозрачния плик и извади друг флакон.

— Да, и тя е отбелязана… — Спря, за да освежи паметта си за заключението от криминалната лаборатория, после пак насочи вниманието си към малкия плик. — Не може да бъде. Вчера го проверих. — Дребният човек бясно заприглажда изтънялата си коса. — Нещо се е объркало — промърмори той.

— Какво имате предвид, господин Елиът? — попита съдията.

— Станала е някаква размяна на пробите. — Той вдигна разобличителния пакет. — Това трябва да носи надпис АМ1, което означава проба от Артър Мидълтън — добави, този път в опит да поясни на себе си. — А не е. Надписано е БМ1 и нямам никаква представа на кого принадлежи тази проба. — Лекарят се почеса по брадата и пак провери надписите на флаконите — веществени доказателства. Кичурите коса с пясъчен цвят, които покриваха острия му череп като паяжина, започнаха да блестят от пот като свъсените му вежди.

— Тези веществени доказателства са жизненоважни за много процеси — предупреди съдията. — За щастие не са чак толкова жизненоважни в този случай. Ако пробата на обвиняемия е някъде другаде, на кого принадлежи БМ1? — Съдията явно мислеше на глас. После продължи: — Ще отложа делото, докато тези неща се уточнят. — Спря само за да поклати глава към Елиът и се обърна към съдебните заседатели: — Съдебни заседатели, чухте какво стана ясно в този съд. Трябва да ви помоля да не разказвате на никого извън вашия състав за делото. Ще ви държа в течение. Благодаря ви.

Озадачените съдебни заседатели излязоха от залата. Съдията се обърна към обвинението:

— Свидетелят да направи необходимите допитвания, за да установи местонахождението на оригиналните веществени доказателства по делото и да проследи произхода на другото веществено доказателство. Ще приема само пълно обяснение. Да се надяваме — каза той мрачно и хвърли хладен поглед на потящия се Елиът, — че другият случай не разчита само на идентификацията на ДНК. Последствията ще бъдат прекалено ужасни. За всички — предупреди и стана, за да излезе от съда. — Обвиняемият да бъде върнат в предварителния арест.

 

 

Бордмън се обърна, когато вратата на полицейската стая бе блъсната и вътре влетя прокурорката. Той събра набързо уязвимите папки и ги постави със заглавните страници надолу. Жестовете й бяха леко развълнувани. Бордмън се изненада, че е дошла да говори с него. Наясно беше, че показанията на един свидетел никога не трябва да се обсъждат с друг, който още не е бил призован.

— Защитата се съгласи да разговарям с вас. — Тя изглеждаше разтревожена. — Стана голяма бъркотия с веществените доказателства. Страшно добре е, че се опитват да докажат взаимно съгласие, иначе Мидълтън досега да си е тръгнал. Разменили са му пробите — не знаем как. Елиът се опитва да спаси гадната си глава, като твърди, че става въпрос за фалшификация. Проблемът е, че това съвсем не е типично за него.

Бордмън знаеше точно за кого беше типично това.

— Как ще повлияе фактът на делото? — Вече бе съвсем наясно какъв ефект се целеше да се постигне пред съда с представянето на едно некоректно обвинение.

— Кой знае? Но нямам впечатлението, че сега съдебните заседатели са почитатели на „Поеми риска“. Така целият процес изглежда несериозен и зле подготвен. Първо на първо — не исках да призовавам този скапан свидетел. Стивънсън се съгласи, че мога да прочета показанията му пред съда. И изведнъж като гръм от ясно небе ми бе заповядано, точно заповядано, да призова Елиът. Не мога да разбера защо.

Бордмън извърна поглед, натъжен от това, което знаеше.

— Изглежда, сякаш е планирано да стане точно така. Знам, че звучи малко параноично, но чувствам, че се играе някаква игра, на която не знам нито името, нито правилата. — Тя го погледна в очакване да я осветли, ако може.

— А свързаният случай? Намериха ли вече източника на фалшивата проба?

Бордмън извърна очи от смутената прокурорка, защото се чувстваше виновен. Знаеше отговора на въпроса си. Това беше част от „пресметнатата загуба“ на Молину.

Тя поклати глава.

— В момента се проверява. Молим се да не е сексуално престъпление. Ако е така и това е единственото веществено доказателство — обвинението е разбито.

Настъпилото мълчание потвърди верността на твърдението.

— Искам да призова Максуел да даде показания — каза тя бързо, като че ли бе стигнала до извода, който се стараеше да избегне.

Бордмън веднага вдигна очи.

— Защо? Защитата не поставя под съмнение неговите твърдения.

Тя вдигна вежди и снижи гласа си, съвсем наясно, че следващите й думи прекрачват границите на споразумението с адвоката на Мидълтън.

— Може да е така, но защитата направи всичко друго, освен да го обвини, че е извършил деянието сам. Стивънсън се справи блестящо с Бет. Знам, че не трябва да обсъждам показанията й с вас, но имам ужасното чувство, че можем да загубим този процес. Какви са впечатленията ви от Максуел?

Бордмън отговори веднага. Беше си съставил впечатление за Максуел още при първата им среща:

— Гаден, груб и висок. Но не е изнасилвач. Сваляч — да, но не е способен на такова нещо. Въпреки това ще направи отвратително впечатление на съдебните заседатели. Те може да не се съгласят с моята преценка на възможностите му.

Нещастната прокурорка наведе бавно глава пред уклончивия отговор, който Бордмън бе принуден да даде заради нейното нарушаване на етиката.

— Прав сте, той е мой свидетел. Аз трябва да преценя сама. Благодаря ви все пак. — Мариан Монкрийф стана от стола си. По всичко личеше, че бремето на отговорността й тежеше. Точно в този момент на вратата леко се почука. — Влез — каза тя рязко.

Брайън Кар, претрупаният секретар на обвинението, с когото Фъргъс бе разговарял по-рано, влезе пъргаво в стаята и определено изглеждаше мрачен.

— Страхувам се, че новините са лоши — изказа той мнението си, докато Мариан Монкрийф вдигаше очи към небето. — Връзката е установена. БМ1 е взета от обвиняем на име Маккейб. Обвинение — изнасилване. Доказателство — ДНК. Резултатите са по-плачевни от състоянието на жертвата му.

Бордмън размени поглед с юристката, като се опита да изиграе роля, която не беше за него. Тя не успя да забележи липсата на искрена изненада на лицето му.

— Сега задвижват делото на Маккейб. Няма да е много трудно, тъй като процесът е насрочен след седмица при същия съдия. Ще занесеш ли добрите новини на Негово Благородие? — попита чиновникът и се тръшна на свободния стол. Беше нещастен и лошо платен.

— Господи, той ще достигне критичната точка на експлодиране, когато чуе това — въздъхна Монкрийф. — По-добре да съобщим на Министерството на отбраната, че това, което ще избухне, е съдия, а не бомба на терористи. — Чувството й за хумор беше като на палач и почти не предизвика реакция у Бордмън. — Най-добре да съобщя на защитата какво става и след това да се изправя срещу гнева на праведния.

Монкрийф и нейният сътрудник се извиниха и оставиха Бордмън да размишлява в какво се бе забъркал. Той пререди папките, постави ги в куфарчето си и ги заключи. Очакваното телефонно обаждане дойде след минута.

— Откъде знаете, че съм сам? — От другата страна на линията се чу смях.

— Нямаше да зададеш този въпрос, ако не беше. Освен това аз съм много внимателен.

— Както и професор Елиът.

— Малко произшествие. Отсега нататък — подлежи на пенсиониране във всеки един момент.

— А случаят, който се намеси? И той ли е от „пресметнатата загуба“?

— Много умно, нали? Запомни, Бордмън, ти си един от многото. Загуби можем да претърпим от най-неочаквани места и от най-неочакваните хора. Сега, що се отнася до призоваването на Максуел — каква е оценката ти за него?

Бордмън не си направи труда да попита как събеседникът му бе научил този факт.

— Ще е лош свидетел, ако го призоват. Но защитата поне ще трябва да доизясни тезата си. Това ще му даде възможност да я отрече.

— А ако не го призоват?

— Тогава подозрението ще завони неудържимо. Ще кажат, че има какво да крие.

— Ще се погрижа да се уреди. — Гласът се поколеба за секунда, преди да продължи: — Бордмън — тонът му бе смекчен и разочароващо го сгълча, — бъди доволен, че не си ти на топа на устата. — Чу се тракване от затваряне на телефон.

Той се зачуди колко време ще е така.

На вратата се почука и облечен в черно квестор го информира, че съдът се свиква отново и моли за неговото присъствие. Изпи остатъка от студеното си кафе, наметна сакото си, оправи вратовръзката си с цветовете на Полицейската федерация и бавно излезе. Все едно че това бе екзекуцията му и той току-що бе свършил да говори с палача.