Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (5)

Пет

Библиотеката на Бишъпс Лейси се намираше на „Кау Лейн“ — тясна, сенчеста уличка, обрамчена с дървета, която се спускаше от Главната улица надолу към реката. Първоначално библиотеката се помещавала в скромна сграда от черни тухли от времето на крал Джордж III, чиято цветна снимка бе публикувана на корицата на списание „Кънтри Лайф“. Сградата била дарена на жителите на Бишъпс Лейси от лорд Маргейт — местен младеж, който преуспял (под обикновеното име Ейдриън Чипинг) и станал прочут и богат като единствения доставчик на „Бийф чипс“ — тънки сухи резени говеждо месо, изобретени от самия него, за правителството на Нейно величество по време на Бурската война.

Библиотеката се издигала като спокоен оазис до 1939 година. Тогава, докато била затворена за ремонт, се запалила, когато купчина бояджийски кърпи се възпламенили в същия момент, в който министър-председателят господин Чембърлейн изнасял пред британския народ прочутата си реч: „Докато войната не бъде обявена, все още има надежда, че ще я избегнем“. Тъй като всички възрастни в Бишъпс Лейси се били скупчили около радиоприемниците, никой — дори шестимата пожарникари доброволци — не забелязал пламъците, докато не станало прекалено късно. Когато пристигнали с пожарната кола с ръчна помпа, от сградата била останала само купчина гореща пепел. За щастие всички книги се спасили, тъй като били преместени временно на склад.

Но поради избухването на войната, а после и всеобщата умора след примирието първоначалната сграда така и не бе възстановена. Мястото, на което се беше издигала, сега представляваше буренясала поляна на улица „Кейтър“ близо до „Тринайсетте патока“. Тъй като парцелът бил дарен за вечно ползване на жителите на Бишъпс Лейси, той не можеше да бъде продаден, а някогашният временен склад, в който се съхранявали книгите, се бе превърнал в постоянната сграда на библиотеката на „Кау Лейн“.

Завих от Главната улица и видях библиотеката — ниска квадратна постройка от стъкло, тухли и плочи, издигната през 1920 година, в която се бе помещавала автокъща. Няколко от тогавашните емайлирани табели с имената на излезли от производство автомобили като „Уолсли“ и „Шефийлд-Симплекс“ все още висяха на една от стените точно под стряхата, твърде високо, за да привлекат вниманието на крадци и вандали.

Днес, четвърт век след като и последната „Лагонда“ беше излязла през вратите й, сградата бе нащърбена и олющена като стара глинена паница в килера на прислугата.

Зад библиотеката рояк рушащи се пристройки, скупчени като надгробни плочи около селска църква, стърчаха сред високата трева между автокъщата и изоставена крайбрежна алея, лъкатушеща покрай реката. В няколко от бараките с пръстен под се съхраняваха книгите, за които нямаше място в новата по-малка сграда на библиотеката. Паянтовите постройки, някогашни ремонтни работилници, сега съхраняваха в сумрачната си вътрешност купища ненужни книги, натъпкани на етажерки с табелки, отбелязващи жанра им: история, география, философия, наука. Все още вонящи на старо моторно масло, ръжда и примитивни тоалетни, тези дървени гаражи се наричаха Пирамидите — напълно подходящо име! Често идвах да чета тук и след химичната лаборатория в Бъкшоу библиотеката беше най-любимото ми място на света.

Размишлявах върху това, докато не пристигнах пред входната врата и не завъртях топката на бравата.

— О, да му се не види! — възкликнах.

Вратата беше заключена.

Направих крачка встрани, за да надникна през прозореца, и забелязах, че на стъклото е залепена табела с надпис, грубовато изписан на ръка с черен пастел: „ЗАТВОРЕНО“.

Затворено ли? Та днес беше събота. Библиотеката работеше от 10:00 до 14:30 часа от четвъртък до събота, както ясно беше отбелязано на бележката в черна рамка до вратата.

Да не би да се е случило нещо с госпожица Пикъри?

Разтърсих вратата, а после заблъсках силно. Притиснах длани в стъклото и надникнах вътре, но освен лъч светлина, който се процеждаше сред прахоляка, преди да освети лавиците с романи, не се виждаше нищо.

— Госпожице Пикъри! — извиках аз, но не последва отговор. — Да му се не види!

Налагаше се да оставя проучването за друг път. Докато стоях пред библиотеката на „Кау Лейн“, ми хрумна, че Раят трябва да е място, на което библиотеката е отворена двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Не… осем дни в седмицата.

Знаех, че госпожица Пикъри живее на улица „Шу“. Ако оставех колелото си тук и тръгнех напряко между пристройките зад библиотеката, щях да мина зад „Тринайсетте патока“ и да изляза при къщата й.

Поех през високата мокра трева, като внимавах да не се спъна в ръждясалите автомобилни части, които стърчаха тук-там като кости от динозаври в пустинята Гоби. Дафни ми беше описвала какви са последиците от тетанус: едно одраскване на стара автомобилна джанта — и от устата ми щеше да излиза пяна, да лая като куче и да се гърча на земята, щом видя вода. Тъкмо бях събрала малко слюнка в устата си, за да тренирам, когато чух гласове.

— Как можа да му позволиш, Мери? — попита млад мъж, чийто глас идваше от двора на странноприемницата.

Притаих се зад едно дърво и надзърнах иззад ствола му. Говореше Нед Кропър — момчето за всичко в „Тринайсетте патока“.

Нед! Само мисълта за него въздействаше на Офелия като инжекция новокаин. Сестра ми беше решила, че той изглежда досущ като актьора Дърк Богарт, но единствената прилика, която виждах аз, беше, че и двамата имат ръце, крака и коса, обилно наплескана с брилянтин.

Нед седеше върху буре от бира до задната врата на странноприемницата, а едно момиче, в което разпознах Мери Стоукър, се бе настанило на друго буре. Двамата не поглеждаха един към друг. Нед чертаеше сложен лабиринт в пръстта с петата на ботуша си, а Мери стискаше ръце в скута си и се взираше в нищото.

Макар да говореше приглушено, чувах идеално всяка дума. Измазаната с хоросан стена на „Тринайсетте патока“ отразяваше прекрасно звуците.

— Казах ти, Нед Кропър, не успях да му попреча. И как бих могла? Налетя ми отзад, докато сменях чаршафите му.

— Защо не изпищя? Можеш и мъртвите да събудиш с писъците си… когато пожелаеш.

— Все едно не познаваш баща ми. Ако разбере какво направи онзи мъж, жива ще ме одере!

Тя се изплю на земята.

— Мери! — провикна се глас от странноприемницата и прогърмя като гръмотевица из двора. Викаше баща й, Тъли Стоукър, ханджията, чийто неестествено силен глас играеше важна роля в някои от най-скандалните легенди на селото.

— Мери!

Щом чу гласа му, тя скочи.

— Идвам! — извика. — Идвам!

За миг Мери се застоя, сякаш вземаше някакво решение. Внезапно тя се стрелна като усойница към Нед и го целуна звучно по устата, а после отметна престилка, както заклинател наметалото си, и изчезна в тъмната паст на входа.

Нед поседя неподвижно за миг, обърса уста с опакото на ръката си и претърколи бурето при другите празни бъчви в дъното на двора.

— Здрасти, Нед! — извиках аз и той се обърна смутен.

Знаех, че се чуди дали съм дочула какво си говорят с Мери и дали съм видяла целувката. Реших да се държа двусмислено.

— Какъв хубав ден е само — заявих с глуповата усмивка.

Нед се поинтересува как съм със здравето, а после във внимателно подбран ред попита и за здравето на татко и Дафни.

— Добре са — отвърнах аз.

— А госпожица Офелия? — стигна най-накрая и до нея.

— Госпожица Офелия ли? Ами, да ти кажа честно, Нед, всички сме доста притеснени за нея.

Той се сви, сякаш по носа му беше полазила оса.

— Нима? Какво й е? Надявам се да не е нещо сериозно.

— Цялата е позеленяла — отвърнах аз. — Струва ми се, че е хлороза. И доктор Дарби е на същото мнение.

В „Речник на езика на простолюдието“ от 1811 година Франсис Гроус нарича хлорозата „Любовна треска“ и „Болестта на девиците“. Знаех, че за разлика от мен, Нед не е чел тази книга. Потупах се мислено по гърба.

— Нед!

Отново викаше Тъли Стоукър. Нед пристъпи към вратата.

— Кажи й, че съм питал за нея — рече той.

Вдигнах два пръста под формата на буква V като Уинстън Чърчил. Това беше най-малкото, което можех да направя.

 

 

Улица „Шу“, също като „Кау Лейн“, се спускаше от Главната улица към реката. Къщата в стил Тюдор на госпожица Пикъри се намираше по средата на улицата и приличаше на картинка от кутията на пъзел. Със сламения си покрив и белите варосани стени, с прозорците с ромбоидни оловни рамки и червената си холандска врата, къщата представляваше истинска наслада за окото на всеки художник. По стените имаше декоративни дървени греди, които се издигаха като старинен кораб сред море от старомодни цветя, като анемонии, ружи, шибой, кампанули и други, чиито имена не знаех.

Той, рижавият котарак на госпожица Пикъри, се претърколи по гръб на прага и показа, че иска да го почешат по коремчето. Подчиних се.

— Добро момче си ти, Роджър. Къде е госпожица Пикъри?

Роджър се отдалечи бавно, за да си потърси нещо интересно за гледане, а аз почуках на вратата. Никой не отговори.

Заобиколих къщата и влязох в задния двор. Нямаше никого.

Върнах се на Главната улица, спрях да погледам все същите стари бурканчета, наплюти от мухи на витрината на аптеката, и тъкмо, докато пресичах „Кау Лейн“, случайно погледнах наляво и видях, че някой влиза в библиотеката. Разперих ръце като крилете на самолет, наклоних се на деветдесет градуса и потеглих. Но щом стигнах до входната врата, онзи вече беше влязъл. Завъртях топката на вратата и този път тя се отвори.

Жената пъхаше чантата си в чекмеджето и се настаняваше зад бюрото, когато осъзнах, че никога не я бях виждала. Лицето й беше сбръчкано като отдавна забравените ябълки от предишната зима, които понякога намирах в джобовете на палтото си.

— Да? — изгледа ме тя над очилата си.

На това ги учат в Кралската академия по библиотекарство. Забелязах, че очилата имат сивкав оттенък, сякаш бяха киснати в оцет.

— Очаквах да видя госпожица Пикъри — казах аз.

— Госпожица Пикъри трябваше да замине по личен семеен въпрос.

— О, така ли?

— Да, тъжна история. Сестра й Хети, която живее в Недър-Уолси, претърпяла трагична злополука с шевната си машина. През първите няколко дни изглеждало, че ще се оправи, но после състоянието й внезапно се влошило и сега има голяма вероятност да изгуби пръста си. Колко жалко, а има близначета. Госпожица Пикъри, разбира се…

— Разбира се — прекъснах я аз.

— Аз съм госпожица Маунтджой и с радост ще ти помогна вместо нея.

Госпожица Маунтджой! Госпожица Маунтджой пенсионерката! Бях слушала легенди за „Терора на госпожица Маунтджой“. Тя била главната библиотекарка в библиотеката на Бишъпс Лейси още по времето на Ной. На пръв поглед се държала мило, но вътрешно била „олицетворение на злобата“, или поне така ми бяха казвали. (Довери ми го госпожа Малит, която обичаше да чете детективски романи.) Хората от селото все още се молеха тя никога да не се завърне на работа.

— С какво мога да ти помогна, миличка?

Най-много от всичко мразех да ме наричат „миличка“. Когато напишех книгата си „Трактат за всички отрови“, в раздела „Цианид“ в графа „Приложение“ щях да запиша: „Особено ефективен за лечение на лица, които използват обръщението «миличка»“.

Въпреки това едно от основните ми правила в живота е: „Когато искаш нещо, си дръж езика зад зъбите“.

Усмихнах се насила и казах:

— Бих искала да разгледам архива с вестниците.

— Архива с вестниците ли? — задави се от смях тя. — Много си любознателна, а, миличка?

— Да — отвърнах и се постарах да изглеждам скромна. — Така е.

— Вестниците са подредени в хронологичен ред на етажерката в стаята на Дръмънд. Намира се в дъното на западното крило, вляво на горния етаж — посочи с ръка госпожица Маунтджой.

— Благодаря — отвърнах аз и пристъпих колебливо в посока към стълбището.

— Освен ако не търсиш по-ранни броеве. Старите вестници са отвън в пристройките. Коя година по-точно те интересува?

— Не съм сигурна — отговорих.

Но, я чакай малко. Всъщност знаех! Какво беше казал непознатият в кабинета на татко?

„Туининг — Старецът — е мъртъв от…“ От колко време?

Спомних си ясно думите на непознатия. „Старецът е мъртъв от… трийсет години!“

— От хиляда деветстотин и двайсета година — отвърнах хладнокръвно. — Бих искала да прегледам архива с вестниците от хиляда деветстотин и двайсета година.

— Тези броеве сигурно все още са в гаража за технически прегледи, тоест ако плъховете не са ги изяли вече. — Каза го със злобен блясък в очите, сякаш щом споменеше плъхове, щях да избягам с писъци.

— Ще ги открия. Може ли ключа?

Госпожица Маунтджой бръкна в чекмеджето на бюрото и извади връзка железни ключове, които изглеждаха така, сякаш някога са принадлежали на надзирателите на Едмон Дантес от „Гарф Монте Кристо“. Раздрънках ги весело и излязох през вратата.

Гаражът за технически прегледи се намираше най-далеч от главната сграда на библиотеката.

Килната нестабилно над речния бряг, постройката представляваше купчина прогнили дъски и ръждясала ламарина, обрасли с мъх и увивни растения. По времето на автокъщата сградата е била гараж, в който са сменяли маслото и гумите на колите, смазвали са им осите и са извършвали други ремонти.

Оттогава обаче забравата и ерозията бяха превърнали постройката в подобие на отшелническа колиба в гората.

Завъртях ключа и вратата се отвори рязко със силно изскърцване на ръждясалите панти. Пристъпих в сумрака и внимателно заобиколих канала за прегледи, който макар и покрит с масивни дъски, заемаше голяма част от помещението.

В гаража се носеше остър аромат на мускус и едва доловим мирис на амоняк, сякаш под дъсчения под живееха дребни животинки.

Половината от стената откъм „Кау Лейн“ беше заета от сгъваема врата, която сега бе закована с дъски, но някога се беше вдигала, за да влязат автомобилите и да паркират върху канала. По неизвестни причини стъклата на четирите прозореца бяха боядисани в отвратително червено, през което се процеждаше слънчевата светлина и придаваше на помещението неприятен кървав цвят.

Около останалите три стени като рамките на двуетажни легла бяха подредени дървени етажерки, отрупани отгоре до долу с пожълтели вестници: „Хрониките на Хинли“, „Западните окръзи“, „Сутрешни вести“, събрани по години и отбелязани с избелели ръчно надписани етикети.

Бързо открих 1920 година. Взех най-горния куп и се задавих от облака прах, който се вдигна и ме блъсна в лицето като след експлозия в мелница, а по пода като хартиен сняг се посипаха миниатюрни парченца прогризани страници.

Макар и да не ми се искаше, довечера щеше да се наложи да се изкъпя и да се изтъркам хубаво с гъбата.

Под мръсния прозорец стоеше масичка за игра на карти. Върху нея падаше светлина и имаше достатъчно пространство да разгърна вестниците.

Погледът ми привлече „Сутрешни вести“: таблоид, чиято първа страница, също като на лондонския „Таймс“, беше задръстена от лични обяви, откъси от новини и рубрика за изгубени вещи:

Изгубен: кафяв хартиен пакет, завързан с канап. Със сантиментална стойност за разстроения си собственик. Щедро възнаграждение.

Пишете до Смит, странноприемница „Белият елен“, Улвърстоун.

Или пък:

Уважаеми: Наблюдавал ни е. По същото време следващия четвъртък. Носи талк. Бруно.

И тогава изведнъж си спомних! Татко беше учил в „Грейминстър“, а училището не се ли намираше край Хинли? Хвърлих „Сутрешни вести“ обратно на мястото му и свалих един от четирите купа с „Хрониките на Хинли“.

Този вестник беше седмичник и излизаше в петък. Първият петък от 1920 година е бил Нова година, затова първият брой за годината беше от следващия петък — 8 януари, 1920 година.

Страниците бяха изпълнени с новини от празниците — туристи от континента по Коледа, отложена среща на Женското църковно дружество, обява за продажба на „големичко прасе“, празненство по случай почивния 26 декември в хотел „Гранж“, изгубена гума на цистерна с пиво.

Криминалната хроника от месец март представляваше мрачен списък с кражби, заловени бракониери и сбивания.

Прелиствах страница след страница, докато пръстите ми не почерняха от мастилото, изсъхнало двайсет години преди да се родя. През лятото е имало още туристи от континента, още пазарни дни, обяви за наемане на работници, лагери на момчетата скаути, две големи празненства и няколко предложения за ремонти по пътищата.

След час започнах да се отчайвам. Хората, които четяха подобни неща, явно притежаваха свръхчовешко зрение, защото шрифтът беше безумно дребен. Ако почетях още малко, щях да получа силно главоболие.

И тогава го открих:

Обичан учител загива след падане

При трагичен инцидент в понеделник сутринта Гренвил Туининг, на 72 години, магистър по изящни изкуства, преподавател по латински език и уважаван възпитател в училище „Грейминстър“ край Хинли, паднал от часовниковата кула на общежитието Ансън Хаус и загинал на място. Свидетелите описват инцидента като „необясним“.

„Качи се на парапета, вдигна полите на робата си и ни поздрави с длан, обърната надолу, като римляните. Извика на момчетата в двора «Прощавайте!»“, разказва Тимъти Грийн, единайсетокласник от „Грейминстър“, „… и скочи!“.

„Прощавайте!“ Сърцето ми подскочи. Същата дума изхриптя в лицето ми и умиращият! „Сбогом!“ Едва ли беше съвпадение. Беше твърде странно. Със сигурност имаше някаква връзка — но каква?

По дяволите! Мислех трескаво, а нищо не ми хрумваше. Гаражът обаче не беше най-подходящото място за разсъждения. Щях да помисля по-късно.

Продължих да чета:

„С развяващата се роба около тялото приличаше на паднал ангел“, сподели с насълзени очи Тоби Лонсдейл, руменобуз младеж, който не се сдържа и се разплака, след като съучениците му го отведоха настрани.

Неотдавна господин Туининг бил разпитван от полицията във връзка с изчезнала пощенска марка: уникална и изключително ценна разновидност на Черно пени^[1].

„Няма връзка“, заяви доктор Исак Кисинг, директор на „Грейминстър“ от 1915 г.

„Няма никаква връзка. Господин Туининг беше уважаван и обичан от всички, които го познаваха…“

В статията се съобщаваше, че полицейското разследване и на двата инцидента продължава.

Броят беше от 24 септември 1920 година. Върнах вестника на лавицата, излязох от бараката и заключих вратата. Госпожица Маунтджой седеше на бюрото си, когато й върнах ключа.

— Намери ли каквото търсеше, миличка?

— Да — отвърнах аз и демонстративно изтупах прахта от дланите си.

— Какво точно търсеше? — попита госпожица Маунтджой престорено скромно. — Може би ще успея да те насоча към още четива по темата.

С други думи: умираше от любопитство.

— Не, благодаря ви, госпожице Маунтджой.

По неизвестна причина изведнъж изпитах усещането, че са изтръгнали сърцето ми и са го заменили с изкуствено, направено от олово.

— Добре ли си, миличка? — попита госпожица Маунтджой. — Изглеждаш малко бледа.

Бледа ли? Имах чувството, че ще повърна.

Може би заради нервността си или като несъзнателен опит да се преборя с гаденето, за свой ужас се чух да казвам:

— Чували ли сте за господин Туининг от училището „Грейминстър“?

Тя ахна. Лицето й почервеня, а след това посивя, сякаш беше пламнала пред очите ми и беше изгоряла до купчина пепел. Госпожица Маунтджой извади дантелена носна кърпичка от ръкава си, смачка я на топка, напъха я в устата си и се заклати напред-назад на стола си, стиснала дантелата със зъби, сякаш бе моряк от XVIII век, чийто крак ще ампутират от коляното надолу.

Най-накрая тя ме погледна с насълзени очи и каза разтреперано:

— Господин Туининг беше брат на майка ми.