Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (4)

Четири

— Кой е мъжът, с когото говореше навън? — попита инспектор Хюит.

— Догър — отвърнах аз.

— Малко име?

— Флавия — не се сдържах.

Седяхме на диван от началото на XIX век в Розовата стая. Инспекторът тръшна химикалката си шумно и се завъртя към мен.

— Ако не ви е напълно ясно, госпожице Де Лус, а подозирам, че е така, тук се провежда разследване на убийство. Няма да търпя несериозно отношение. Един човек е мъртъв и мой дълг е да открия защо, кога, как и кой го е извършил. А след като приключа с това, е мой дълг да дам отчет пред Короната. Короната е крал Джордж Шести, а крал Джордж Шести не е случаен човек. Ясен ли съм?

— Да, господине — отвърнах аз. — Малкото му име е Артър, Артър Догър.

— И той е градинарят на Бъкшоу, така ли?

— В момента да.

Инспекторът беше отворил черен бележник и си водеше бележки с микроскопични букви.

— Не е ли градинар открай време?

— Той се занимава с всичко — обясних. — Беше шофьор, докато нервите му не се разклатиха…

Макар да извърнах очи, усещах настойчивия поглед на инспектора.

— През войната — продължих аз. — Бил е военнопленник. Татко реши, че… опита се да…

— Разбирам — отвърна инспектор Хюит с внезапно по-мек тон. — Догър се чувства най-добре в градината.

— Да, чувства се най-добре в градината.

— Знаеш ли, ти си забележително момиче. По принцип разговорите с деца трябва да стават в присъствието на родител, но след като баща ти е неразположен…

Неразположен ли? Да, разбира се! Почти бях забравила за лъжата си.

Въпреки озадачения ми поглед за миг, инспекторът продължи:

— Спомена, че Догър е бил шофьор. Баща ти още ли държи автомобил?

Имахме стар „Ролс-Ройс Фантом II“, който стоеше в гаража. Колата всъщност е била на Хариет и никой не се бе качвал в нея от деня, в който новината за смъртта на майка ми бе достигнала Бъкшоу. Освен че татко не можеше да шофира, той не позволяваше и на никой друг да я докосва.

Вследствие от това каросерията на стария елегантен автомобил с дългите си черни капаци и островръх никелиран радиатор с две преплетени букви „R“ отдавна бе нападнат от полски мишки, които си бяха пробили път през дървения под и си бяха свили гнездо в махагоновата жабка. Въпреки че бе разнебитен, за него от време на време все още се говореше като за „Ройса“, както изтънчените хора често наричат тези коли.

— Само някой орач би го нарекъл „Ролс“ — каза Фели веднъж, когато за миг се бях самозабравила в нейно присъствие.

Винаги когато исках да остана сама на място, където със сигурност никой нямаше да ме безпокои, се качвах в сумрачния покрит с прах „Ролър“ на Хариет и сядах в горещия като инкубатор автомобил, заобиколена от повехнала плюшена тапицерия и напукана прогризана кожа.

Неочакваният въпрос на инспектора ми припомни мрачния дъждовен ден миналата есен, когато дъждът се лееше като из ведро, а вятърът брулеше безмилостно. Тъй като заради вероятността от падащи клони щеше да е твърде опасно да се разходя в гората над Бъкшоу, се бях измъкнала от къщата и си проправях път през бурята към гаража, за да помисля на спокойствие. Вътре „Фантом“-ът сияеше в сумрака, докато вятърът виеше и шибаше прозорците като племе гладни зли духове. Ръката ми вече бе хванала дръжката на вратата, когато забелязах, че вътре има нещо. Едва не подскочих от ужас. Но после осъзнах, че това е татко. Седеше в колата, без да забелязва бурята, а по лицето му се стичаха сълзи.

В продължение на няколко минути стоях неподвижно, страхувах се да помръдна и едва се осмелявах да дишам. Но когато той протегна бавно ръка към дръжката на вратата, се наложи да падна на ръце като гимнастичка и да се претърколя под колата. С крайчеца на окото си видях една от идеално лъснатите му обувки, високи до глезена, да стъпва на пода, а докато се отдалечаваше, чух от гърлото му да излиза нещо като разтърсващо хлипане. После лежах дълго, взряна в дъсчения под на Ролс-Ройса на Хариет.

— Да — отвърнах аз. — Имаме стар Ролс-Ройс „Фантом“ в гаража.

— И баща ти не го кара, така ли?

— Да.

— Разбирам.

Инспекторът остави внимателно химикалката и бележника си, сякаш бяха направени от венецианско стъкло.

— Флавия — обърна се той към мен (и нямаше как да не забележа, че вече не съм „госпожица Де Лус“), — ще ти задам един много важен въпрос. Изключително важно е какво ще ми отговориш, разбираш ли?

Кимнах.

— Знам, че ти си съобщила за… инцидента. Но кой откри тялото?

Замислих се трескаво. Ако кажех истината, щях ли да улича баща си? Дали полицаите вече знаеха, че аз повиках градинаря в градината? Очевидно не знаеха: инспекторът току-що научи кой е Догър, затова ми се стори основателно да си мисля, че още не бе говорил с него. Но какво щеше да им каже той, когато го разпитаха? Кого щеше да защити: мен или татко? Дали нямаше някое ново изследване, чрез което да познаят, че жертвата е била още жива, когато я намерих?

— Аз, аз открих тяло — казах бързо. За миг се почувствах като герой от стихчето „Кой уби червеношийката?“

— Точно това си помислих — отвърна инспектор Хюит.

Настъпи неловка тишина. Наруши я сержант Улмър, който доведе татко в стаята и препречи пътя му с едрото си тяло.

— Намерихме го в гаража, господин инспектор — каза сержантът. — Свит в един стар автомобил.

— Кой сте вие, господине? — попита настойчиво татко. Беше бесен и за миг зърнах в него мъжа, който явно някога е бил. — Кой сте и какво правите в дома ми?

— Аз съм инспектор Хюит, господине. — Инспекторът стана. — Благодаря, сержант Улмър.

Сержантът отстъпи две крачки назад до прага, а после излезе.

— Проблем ли има, инспекторе?

— Опасявам се, че да, господине. В градината ви беше намерено тяло.

— Какво тяло? Искате да кажете труп ли?

Инспектор Хюит кимна.

— Да.

— Чие е? Тялото, имам предвид.

В този миг забелязах, че татко няма по себе си синини, нито одрасквания, рани или охлузвания… поне не и видими. Забелязах и че целият пребледняваше, освен по ушите, които бяха започнали да розовеят.

Видях, че инспекторът също го забеляза. Той не отговори веднага, а остави въпросът на татко да увисне във въздуха.

Татко се обърна и описа дълга дъга на път за шкафа с напитките, като прокарваше върховете на пръстите си по хоризонталната повърхност на всяка мебел, покрай които минаваше. Смеси в чаша вермут и джин и изпи питието наведнъж с едно бързо и обиграно движение, което говореше, че го е правил много повече пъти, отколкото би ми минало през ум.

— Все още не сме идентифицирали трупа, полковник Де Лус. Всъщност се надявахме вие да ни помогнете.

При тези думи лицето на татко пребледня още повече, ако това, разбира се, бе възможно, а ушите му пламнаха още по-ярко.

— Съжалявам, инспекторе — отвърна той почти недоловимо. — Моля ви, не ме карайте да… Тежко преживявам смъртните случаи, разбирате ли…

Тежко преживявал смъртните случаи ли? Та татко беше военен и живееше със смъртта, прехранваше се чрез смъртта. Колкото и странно да звучи, за професионалния войник смъртта бе начин на живот. Дори аз го знаех.

Веднага разбрах, че татко излъга и изведнъж вътре в мен нещо се пречупи. Имах чувството, че току-що съм пораснала малко и частица от мен си е отишла безвъзвратно.

— Разбирам, господине — рече инспектор Хюит, — но ако не ни остане друга възможност…

Татко извади от джоба си носна кърпа и попи челото, а после и врата си.

— Малко съм шокиран — каза. — Цялата тази…

Той махна с разтрепераната ръка около себе си, а инспектор Хюит взе бележника си, отвори го и започна да пише. Татко отиде бавно до прозореца и се престори, че гледа съсредоточено пейзажа навън, който знаех наизуст: изкуственото езеро; островът с декоративните руини; пресъхналите фонтани, спрени при избухването на войната; хълмовете зад тях.

— Цяла сутрин ли си бяхте вкъщи? — попита инспекторът без заобикалки.

— Моля? — обърна се рязко татко.

— Излизали ли сте от къщата от снощи?

Мина дълго време преди татко да отговори.

— Да — каза той най-накрая. — Излязох сутринта. Отидох в гаража.

Наложи се да потисна усмивката си. Шерлок Холмс казва за брат си, Майкрофт, че вероятността да го срещне човек извън Клуба на Диоген е същата като да види трамвай по черен селски път. Също като Майкрофт татко си имаше определени навици, които следваше като трамвайни релси. Освен за църква и редките, неприятни за него, пътувания с влак за някое изложение на марки, той почти никога не си показваше носа навън.

— В колко часа отидохте в гаража, полковник?

— Може би към четири. Или пък малко по-рано.

— И сте прекарали в гаража… — Инспектор Хюит погледна ръчния си часовник. — … Пет часа и половина? От четири часа през нощта досега?

— Да, досега — отвърна татко. Не беше свикнал да го разпитват и макар инспекторът да не забеляза, аз усещах нарастващото раздразнение в гласа му.

— Разбирам. Често ли излизате по това време на денонощието?

Въпросът на инспектора прозвуча небрежно, почти незаинтересовано, но аз знаех, че всъщност не е.

— Не, почти никога — отвърна татко. — Накъде биете?

Инспектор Хюит потупа върха на носа си с химикалката, сякаш обмисляше следващия си въпрос пред парламентарната комисия.

— Видяхте ли някой да се навърта наоколо?

— Не — отговори татко. — Разбира се, че не. Нямаше жива душа.

Инспектор Хюит престана да почуква с химикалката по носа си, колкото да си запише.

— Никой ли?

— Никой.

Инспекторът кимна тъжно, сякаш го знаеше през цялото време. Изглеждаше разочарован и въздъхна, докато прибираше бележника във вътрешния си джоб.

— Може ли да ви задам един последен въпрос, полковник? — попита той внезапно, сякаш току-що му беше хрумнал. — Какво правехте в гаража?

Татко извърна очи от прозореца, а мускулите на челюстта му се стегнаха. После се обърна и погледна инспектора право в очите.

— Не съм готов да ви споделя това, инспекторе.

— Много добре, тогава — каза инспектор Хюит. — Мисля, че…

В този миг госпожа Малит бутна вратата с пълното си дупе и влезе с клатушкане в стаята с пълен поднос на ръце.

— Нося ви вкусни бисквити с ким и чай и чаша мляко за госпожица Флавия.

Бисквити с ким и мляко! Мразех бисквитите на госпожа Малит толкова силно, колкото свети Павел е ненавиждал греха. Може би дори повече. Искаше ми се да скоча върху масата и с набодена на вилица наденичка за скиптър да извикам като Лорънс Оливие: „Няма ли кой да ни отърве от тази размирна готвачка?“

Но не го сторих. Запазих спокойствие.

Госпожа Малит направи лек реверанс, остави натоварения поднос пред инспектор Хюит, а после изведнъж забеляза татко, който още стоеше до прозореца.

— О, полковник Де Лус. Надявах се да се появите. Исках да ви кажа, че мъртвата птица на прага вчерашен е изхвърлена.

Незнайно откъде на госпожа Малит й бе хрумнала идеята, че подобен обърнат словоред звучи не само старинно, но и поетично.

Преди татко да успее да смени темата на разговора, инспектор Хюит пое нещата в свои ръце.

— Мъртва птица на прага ли? Разкажете ми, госпожо Малит.

— Ами, господине, с полковника и госпожица Флавия бяхме в кухнята. Тъкмо извадих вкусния пай с крем от фурната и го оставях да се охлади на прозореца. По това време на деня обикновено започвам да си мисля как ще се прибера у дома при Алф. Алф е съпругът ми и не обича да скитосвам навън, когато дойде време за чая. Казва, че храносмилането му се разстройва, ако пропусне точно определения час за хранене. А когато храносмилането му се разстрои, гледката е страшна. Трябва да вадя кофи и парцали за бърсане.

— Колко беше часът, госпожо Малит?

— Около единайсет, единайсет и петнайсет. Идвам по четири часа преди обяд, от осем до дванайсет, и за три часа следобед — от един до четири часа — отвърна тя и изненадващо се смръщи на татко, който обаче беше твърде съсредоточен върху гледката през прозореца, за да забележи. — Обикновено оставам след работното си време заради едно или друго.

— А птицата?

— Птицата лежеше мъртва на прага. Беше малка бекасина. Бог ми е свидетел, достатъчно такива птици съм сготвила, за да ги разпознавам. Страшно се изплаших, когато я видях как лежи по гръб с потрепващи пера на вятъра, сякаш кожата й беше още жива, макар сърцето й да бе спряло. Точно това разказах на Алф. Казах му: „Онази птица лежеше там, а кожата й сякаш беше още жива…“

— Имате много набито око, госпожо Малит — рече инспектор Хюит и тя поруменя и се наду като паун. — Сещате ли се за други подробности?

— Да, господине. На клюна на птичето имаше набучена марка. Изглеждаше едва ли не сякаш я бе носило в човката си, както щъркелите носят бебетата във вързопи, ако ме разбирате, но иначе изобщо не приличаше на щъркел.

— Каква марка по-точно, госпожо Малит?

— Пощенска марка, но не като днешните. О, изобщо не приличаше на тях. На нея беше изобразен ликът на кралицата. Не на настоящата кралица, бог да я благослови, а на старата кралица… как се казваше… Кралица Виктория. Или поне щеше да е на марката, ако клюнът на птицата не стърчеше точно от мястото, където трябваше да е лицето.

— Сигурна ли сте, че марката е била точно такава?

— Гръм да ме удари, ако лъжа, господине. Като млад Алф имаше колекция от марки и още пази част от нея в кутия от бисквити под леглото в спалнята на втория етаж. Вече не ги вади толкова често, колкото когато бяхме млади, тъй като казва, че го натъжават. Въпреки това познавам онези стари марки за по едно пени, независимо дали са пронизани от птичи клюн.

— Благодаря, госпожо Малит — каза инспекторът и си взе една бисквита, — много ми помогнахте.

Госпожа Малит отново направи реверанс и тръгна към вратата.

— Когато се прибрах, казах на Алф: „Интересно е, че в Англия обикновено не можеш да видиш малка бекасина чак до септември.“ Много бекасини съм набучвала на шиш и съм поднасяла печени с филийки хляб. Госпожица Хариет, бог да я прости, най-много обичаше…

Чух зад гърба си силен стон и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как татко се превива като сгъваем стол и се свлича на пода.

 

 

Трябва да призная, че инспектор Хюит реагира отлично. За миг той се озова до татко, долепи ухо към гърдите му и провери с дългия си пръст дали нещо не спира дишането му. Явно не бе проспал часовете по първа медицинска помощ. Миг по-късно той отвори прозореца и с палеца и безименния пръст, допрени до долната устна, нададе изсвирване, за което бих дала цяла гвинея да усвоя.

— Доктор Дарби! — извика той. — Елате тук! Бързо! Донесете си чантата!

Аз още стоях с ръка пред устата, когато доктор Дарби влезе в салона и коленичи до татко. След като го огледа набързо, той извади малка синя стъкленица от чантата си.

— Синкоп — обърна се докторът към инспектор Хюит, а на мен и госпожа Малит каза: — Това означава, че е припаднал. Не се тревожете.

Еха!

Докторът извади тапата на шишенцето и в няколкото секунди преди да го поднесе под носа на татко, долових познат мирис: моят стар приятел амониевият карбонат, или както го наричах, когато бяхме сами в лабораторията, Sal Volatile, или понякога просто Сал. Знаех, че наименованието „амониев“ идва от амоняк — вещество, наречено така, защото било открито в камилска урина недалеч от светилище на бог Амон в Древен Египет. Освен това знаех, че по-късно в Лондон един мъж с интереси, подобни на моите, патентовал метод за извличане на соли за мирисане от птичия тор гуано.

О, колко обичах химията!

Щом доктор Дарби поднесе шишенцето под носа на татко, той изсумтя като бик на полето и клепачите му се вдигнаха като ролетни щори. Но не промълви нито думичка.

— Върнахте се сред живите, а? — каза докторът, докато татко, объркан, се опита да се изправи на лакът и да огледа стаята. Въпреки ведрия си тон доктор Дарби го беше прегърнал като новородено бебе. — Изчакайте, докато се съвземете напълно. Полежете за минутка на килима.

Инспектор Хюит стоя замислен, докато не дойде време да помогне на татко да се изправи на крака.

Подпрян тежко на ръката на Догър — междувременно го бяха повикали — татко се изкачи бавно по стълбите към стаята си. Дафни и Фели се появиха за малко: всъщност само надникнаха с пребледнели лица иззад перилата на стълбището.

Госпожа Малит спря за миг на път за кухнята и постави загрижено ръка на рамото ми.

— Хареса ли ти пая, скъпа? — попита тя.

Съвсем бях забравила за него. Отговорих в стила на доктор Дарби:

— Ъхъ.

Инспектор Хюит и доктор Дарби се бяха върнали в градината, когато се качих в лабораторията. През прозореца гледах с малко тъга и усещане за загуба как двама санитари заобиколиха къщата и започнаха да преместват останките на непознатия върху платнена носилка. В далечината Догър работеше край фонтана в руски стил на източната морава и усърдно кастреше още рози от сорта „Лейди Хилингдън“.

Всички бяха заети с нещо. С малко късмет щях да успея да свърша онова, което исках, и да се върна, преди дори да са забелязали, че ме няма.

Промъкнах се на долния етаж, излязох през входната врата, взех Гладис, допотопния си велосипед, който стоеше подпрян на една каменна саксия, и няколко минути по-късно вече въртях бясно педалите към Бишъпс Лейси.

Как беше името, което татко спомена?

Туининг. Точно така. „Старецът“. И знаех точно къде да го намеря.