Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистериите на Флавия де Лус (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sweetness at the Bottom of the Pie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush(2023 г.)

Издание:

Автор: Алън Брадли

Заглавие: Сладкото на дъното на пая

Преводач: Катя Перчинкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: AMG Publishing

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска

Печатница: „Фолиарт“

Излязла от печат: 7.11.2011 г.

Редактор: Йоана Йорданова

Коректор: Любомира Якимова

ISBN: 978-954-9696-36-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16384

История

  1. —Добавяне

Двайсет и седем

Инспектор Хюит стоеше в средата на лабораторията ми, въртеше се бавно като лъча на морски фар и разглеждаше оборудването и шкафовете с химикали. След като описа пълен кръг, той спря и се завъртя на другата страна.

— Удивително! — възкликна провлачено. — Невероятно!

Приятно топъл слънчев лъч проникна през високите прозорци и освети стъкленицата с червена течност, която тъкмо завираше. Половината от съдържанието й изсипах в порцеланова чаша и я подадох на инспектора. Той я погледна колебливо.

— Чай е — уверих го аз. — Индийски асам, марка „Фортнъм и Мейсън“. Надявам се да нямате нищо против, че е претоплен.

— В участъка пием само претоплен чай — отвърна инспекторът. — Не обичам друг.

Докато отпиваше, той крачеше бавно из помещението и разглеждаше уредите с професионален интерес. Свали един-два буркана от етажерките и ги вдигна към светлината, а после се наведе и погледна през окуляра на микроскопа. Видях, че му е трудно да започне да говори по същество.

— Красива чаша — каза най-накрая и я вдигна над главата си, за да прочете на дъното й кой е производителят.

— Това е един доста стар модел „Споуд“ — обясних аз. — От тази чаша са пили чай Албърт Айнщайн и Джордж Бърнард Шоу, когато са гостували на прачичо ми Таркуин… но не едновременно, разбира се.

— Интересно с какви ли впечатления щяха да останат един от друг? — рече инспектор Хюит и хвърли поглед към мен.

— Интересно, наистина — отвърнах и също го погледнах.

Той отпи още една глътка. Изглеждаше неспокоен, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше откъде да започне.

— Случаят беше сложен. Направо необикновен. Мъжът, чието тяло намери в градината, беше напълно непознат… или поне така изглеждаше. Знаехме само, че е дошъл от Норвегия.

— Бекасината — обадих се аз.

— Моля?

— Мъртвата бекасина на кухненския праг. Бекасините идват в Англия чак през есента. Следователно е била донесена от Норвегия. При това в един пай. Така сте разбрали, нали?

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Не. Боунпени носеше чисто нови обувки с клеймото на един обущар в Ставангер.

— О, така значи — казах аз.

— Така лесно установихме кой е.

Докато говореше, инспектор Хюит чертаеше карта във въздуха.

— Разпитахме свидетелите тук и в Норвегия и установихме, че е хванал кораб от Ставангер до Нюкасъл на Тайн, продължил е с влак до Йорк, а после до Додингсли. Оттам е хванал такси до Бишъпс Лейси.

Точно както бях предположила и аз.

— Точно така — казах. — А Пембъртън, или по-точно Боб Станли, го е последвал, но само до Додингсли, където е отседнал във „Веселият кочияш“.

Едната вежда на инспектор Хюит се изви нагоре като кобра.

— О — каза той небрежно. — Откъде знаеш всичко това?

— Позвъних във „Веселият кочияш“ и разговарях с господин Клийвър.

— И само това ли разбра?

— Двамата са замисляли престъплението заедно, както са извършили убийството на господин Туининг.

— Станли отрича — рече инспекторът. — Твърди, че няма нищо общо с тази история. Чиста вода ненапита.

— Но в гаража ми каза, че той е убил Боунпени! Освен това почти призна, че теорията ми е вярна — че самоубийството на господин Туининг е било предварително подготвен фокус.

— Е, това тепърва ще разберем. Вече се заехме, но ще отнеме доста време, макар че баща ти много ни помага. Разказа ни цялата история, довела до смъртта на бедния Туининг. Иска ми се само да бе решил по-рано да е така услужлив. Можехме да си спестим… Извинявай, просто размишлявах.

— Отвличането ми — довърших аз.

Възхитих се на инспектора колко бързо смени темата.

— Да се върнем към настоящето — предложи той. — Да видим дали съм разбрал правилно. Мислиш, че Боунпени и Станли са били съучастници, така ли?

— Били са съучастници още от училище. Боунпени е крадял марки, а Станли ги е продавал в чужбина на безскрупулни колекционери. Но така и не успели да пласират Отмъстителите от Ълстър, защото те са твърде известни. А и след като едната е открадната от краля, за колекционерите би било твърде рисковано да държат някоя от тях в колекциите си.

— Интересно — каза инспекторът. — И какво още?

— Планирали са да изнудват татко, но явно в някакъв момент са се скарали. Боунпени е дошъл от Ставангер, за да изпълни плана, а по някое време Станли се е сетил, че може да го проследи, да го убие в Бъкшоу, да вземе марките и да напусне Англия. Съвсем просто. И за всичко щяха да обвинят баща ми. Както и стана — добавих укорително.

Последва неловко мълчание.

— Виж, Флавия — каза инспекторът най-накрая. — Нямах избор. Нямаше други възможни заподозрени.

— Ами аз? Аз бях на местопрестъплението. — Посочих шишенцата с химикали, наредени по етажерките. — Все пак знам много за отровите. Би трябвало да ме смятате за доста опасен човек.

— Хм. Интересен аргумент. И наистина си била на местопрестъплението, когато е настъпила смъртта. Ако нещата не се бяха развили, както стана, можеше теб да тикнем в затвора.

Не се бях замисляла за това. Побиха ме тръпки.

Инспекторът продължи.

— Като вземем предвид обаче ръста ти, липсата на мотив и фактът, че избяга, не си вероятният извършител. Средностатистическият убиец обикновено си осигурява колкото се може по-голяма преднина пред полицията, докато ти… хм, изникваше на всяка крачка. Докъде беше стигнала?

— Станли е издебнал Боунпени в градината ни. Боунпени е бил болен от диабет и…

— Да! — каза инспекторът по-скоро на себе си. — Инсулин! Не се сетихме да направим изследване за това.

— Не, не е използвал инсулин, а въглероден тетрахлорид. Боунпени е умрял от въглероден тетрахлорид, инжектиран в мозъчния ствол. Станли е купил бутилка с веществото от аптеката в Додингсли. Видях етикета на шишето, докато пълнеше спринцовката в гаража. Сигурно сте я намерили сред боклуците.

По изражението му разбрах, че не са я намерили.

— Тогава навярно се е търкулнала в тръбата — продължих аз. — В канала има стар тръбопровод, който стига до реката. Някой ще трябва да я извади.

Горкият сержант Грейвс, помислих си.

— Станли е откраднал спринцовката от несесера на Боунпени в стаята му в „Тринайсетте патока“ — добавих, без да се замисля. По дяволите!

Инспекторът веднага реагира.

— А ти откъде знаеш, че спринцовката е била в стаята на Боунпени? — попита той рязко.

— Ами… ще стигна и дотам след малко. Станли е бил убеден, че няма да откриете никакви следи от въглероден тетрахлорид в мозъка на Боунпени. Добре че не сте ги намерили. Щяхте да решите, че е взет от бутилките на татко. В кабинета си той има много такива.

Инспектор Хюит извади бележника си и си записа две думи, които предположих, че са „въглероден тетрахлорид“.

— Знам със сигурност, че е убит с това вещество, защото Боунпени издъхна в лицето ми и усетих мириса — сбърчих нос аз и направих съответната гримаса.

Лицето на инспектора побледня.

— Сигурна ли си?

— Доста съм компетентна в свойствата на хлорните производни на въглеводорода.

— Да не искаш да кажеш, че Боунпени е бил още жив, когато си го намерила?

— Само за миг. Той… хм… почина почти веднага.

Настъпи още една дълга мъртвешка тишина.

— Елате, ще ви покажа как е станало.

Взех два жълти молива, завъртях ги няколко пъти в острилката и отидох в ъгъла, където учебният скелет висеше на една тел.

— Скелетът е подарък на прачичо ми Таркуин от природоизследователя Франк Бъкланд — обясних аз и погалих любящо черепа. — Кръстих го Йорик.

Не казах на инспектора, че на стари години Бъкланд е направил този подарък на младия Тар, защото по онова време бил обещаващ бъдещ учен. На картичката Бъкланд беше написал „На Светлото бъдеще на науката“.

Допрях подострения молив до края на гръбначния стълб в основата на врата и го пъхнах под черепа, докато повтарях думите на Пембъртън в гаража:

— Вкарваш иглата под малък ъгъл… през splenius capitus и semispinalis capitis, пробиваш сухожилието между първия и втория шиен прешлен и промушваш иглата над…

— Благодаря ти, Флавия — прекъсна ме рязко инспекторът. — Достатъчно. Сигурна ли си, че е казал точно това?

— Точно тези думи използва. Трябваше да проверя какво означават някои от тях в „Анатомията на Грей“. В детската енциклопедия имаше малко информация, но не беше достатъчна.

Инспектор Хюит потри брадичка.

— Убедена съм, че доктор Дарби ще успее да намери белега от иглата на врата на Боунпени — добавих услужливо. — Ако знае къде да търси. Може да прегледа и синусите. Въглеродният тетрахлорид е устойчив във въздуха, а в носа му може да се е задържал, тъй като човекът вече не диша. Освен това, можете да му напомните, че Боунпени е пил в „Тринайсетте патока“ точно преди да тръгне пеша към Бъкшоу.

Инспекторът още изглеждаше озадачен.

— Въздействието на въглеродния тетрахлорид се засилва при наличието на алкохол — обясних аз.

— А имаш ли теория по въпроса защо веществото все още може да е в синусите му — попита инспекторът с усмивка. — Не съм химик, но доколкото знам, той се изпарява много бързо.

Наистина имах причина да мисля така, но нямах намерение да я споделям с когото и да било, още по-малко с полицията. Боунпени е страдал от тежка настинка, която, когато издиша думата „Прощавайте!“ в лицето ми, бе предал на мен. Много ти благодаря, Хорас!

Подозирах, че в запушения нос на Боунпени може да се е задържал въглероден тетрахлорид, който е неразтворим във вода — и съответно в сополи — които освен това са спирали и притока на въздух.

— Не — отвърнах аз. — Но можете да подскажете на лаборантите в Лондон да направят теста, който се препоръчва в „Британска фармакопедия“.

— Не се сещам какъв е — призна инспектор Хюит.

— Чудна процедура — казах аз. — Чрез нея се проверява количеството свободен хлор, когато йодът се отдели от кадмиев йодид. Убедена съм, че те са запознати с нея. Бих предложила услугите си, но предполагам, че от Скотланд Ярд ще откажат да дадат парченца от мозъка на Боунпени на единайсетгодишно момиче.

Инспектор Хюит се взираше мълчаливо в мен като че ли цяла вечност.

— Добре — каза той най-накрая. — Нека огледаме.

— Кое? — попитах аз и се направих на засегнато невинно момиченце.

— Онова, което си направила. Хайде да го видим.

— Но аз не съм направила нищо. Аз…

— Не ме прави на глупак, Флавия. Никой, който има удоволствието да те познава, няма да повярва и за миг, че не си се подготвила.

Ухилих се стеснително.

— Ето тук е — отвърнах и отидох до една масичка в ъгъла, върху която имаше стъклен контейнер, покрит с влажна кърпа.

Дръпнах плата.

— Мили Боже! — възкликна инспекторът. — Какво, за Бога…?

Той зяпаше с отворена уста розово сивкав предмет, плуващ спокойно в контейнера.

— Прекрасно парче мозък. Отмъкнах го от килера. Вчера госпожа Малит го купи от месаря Карнфорт, за да го сготви днес за вечеря. Ще побеснее.

— И ти си…? — Инспекторът не успя да довърши изречението и размаха ръка.

— Да, точно така. Инжектирах в него два и половина кубични сантиметра въглероден тетрахлорид. Толкова е обемът на спринцовката на Боунпени. Човешкият мозък тежи средно един килограм и триста грама, а мъжкият мозък тежи малко повече. Отрязах още сто и петдесет грама, за да е точно теглото.

— Откъде научи това? — попита инспекторът.

— Пише го в една от книгите на Артър Мий. „Детска енциклопедия“ струва ми се.

— И си изследвала този… мозък за наличие на въглероден тетрахлорид?

— Да, но чак петнайсет часа след като го бях инжектирала. Изчислих колко време е минало от момента, в който са инжектирали Боунпени, до аутопсията.

— И?

— Все още има забележими следи. Детска игра. Разбира се, използвах р-амино-диметиланилин. Този тест е сравнително нов, но е много изящен. Беше описан в списание „Анализи“ преди около пет години. Придърпайте си стол и ще ви покажа.

— Нищо няма да излезе — засмя се инспектор Хюит.

— Как така нищо няма да излезе? Естествено, че ще стане. Вече съм го правила веднъж.

— Имам предвид, че няма да ме баламосаш с химични опити, за да забравя за марката. Все пак целият случай се върти около нея.

Хвана ме натясно. Възнамерявах да не казвам нищо за Отмъстителя от Ълстър, а после тихомълком да я дам на татко. Кой щеше да разбере?

— Виж, знам, че е у теб — продължи инспекторът. — Ходихме при доктор Кисинг в „Рокс Енд“.

Опитах се да го изгледам скептично.

— А Боб Станли, или както ти го наричаш господин Пембъртън, ни каза, че ти си му я откраднала.

Да съм му я откраднала ли? Каква наглост само!

— Марката е на краля — възразих аз. — Хорас Боунпени я е задигнал от изложението в Лондон.

— На когото и да е, тя е откраднато имущество и мой дълг е да я върна на собственика й. Искам само да знам как се е озовала в твоите ръце.

Проклятие! Не можех да увъртам повече. Трябваше да си призная, че съм тършувала в „Тринайсетте патока“.

— Нека сключим сделка.

Инспектор Хюит избухна в смях.

— Понякога, госпожице Де Лус, заслужавате медал. А друг път заслужавате да ви изпратят в стаята ви без вечеря.

— А сега кой от тези случаи е?

Еха! Внимавай какви ги говориш, Флавия!

Той размаха пръст пред лицето ми.

— Слушам те.

— Ами, мислех си следното — започнах аз. — Напоследък животът на татко не е лек. Първо, вие пристигате в Бъкшоу и преди да се усетим, го обвинявате в убийство.

— Чакай малко — прекъсна ме инспекторът. — Вече говорихме за това. Той беше обвинен в убийство, защото си призна, че го е извършил.

Нима? Това беше нещо ново.

— И малко след това се появи Флавия. Чух повече признания, отколкото изповедник в събота вечер.

— Просто се опитвах да го защитя — казах аз. — Тогава си мислех, че може и той да го е извършил.

— А той кого се опитваше да предпази? — попита инспектор Хюит и започна да ме наблюдава внимателно.

Него е имал предвид татко, когато рече „Точно от това се страхувах“, след като му казах, че и Догър е чул как се кара с Боунпени в кабинета.

Татко си е мислел, че Догър го е убил, това беше ясно. Но защо? От какво се е страхувал — че Догър го е извършил от преданост към него или по време на някой от пристъпите си?

Най-добре беше да не замесвам Догър. Това бе най-малкото, което можех да направя за него.

— Сигурно мен — излъгах аз. — Татко си е помислил, че аз съм убила Боунпени. Все пак нали мен завариха, така да се каже, на местопрестъплението. Опитвал се е да ме предпази.

— Вярваш ли си наистина? — попита инспекторът.

— Ще ми се да мисля, че е било така.

— Сигурен съм, че е предпазвал теб. Убеден съм в това. А сега да се върнем на марката. Не съм забравил за нея.

— Както казах, искам да направя нещо за татко. Нещо, което ще го направи щастлив, дори само за няколко часа. Искам да му дам Отмъстителя от Ълстър, пък било то само за ден-два. Позволете ми да го направя и ще ви кажа всичко, което знам. Обещавам.

Инспекторът отиде до библиотеката, извади подвързан екземпляр от „Протоколи на Дружеството на химиците за 1907“ и издуха прахта от книгата. Разлисти небрежно страниците, сякаш се чудеше какво да каже.

— Знаеш ли, съпругата ми, Антигона, най-много от всичко мрази пазаруването. Веднъж ми призна, че по-скоро предпочита да й направят пломба, отколкото половин час да избира овнешки бут. Но се налага да пазарува, независимо, че не й харесва. Тя казва, че такава е съдбата й. За да й става малко по-приятно, понякога си купува едно жълто списание на име „Вие и звездите“. Признавам си, че досега се присмивах на някои от нещата, които ми чете на закуска, но тази сутрин хороскопът ми гласеше, цитирам: „Търпението ви ще бъде поставено на изключително изпитание“. Възможно ли е да съм подценил тези астрологични измишльотини, Флавия?

— Моля ви! — изписках.

— Имаш двайсет и четири часа и нито минутка повече.

И изведнъж нещо у мен се отприщи и аз бързо започнах да разказвам за мъртвата бекасина, за всъщност напълно невинния (но и негоден за ядене) пай на госпожа Малит, как претършувах стаята на Боунпени в странноприемницата, как намерих марките, как говорих с госпожица Маунтджой и доктор Кисинг, за срещата ми с Пембъртън при руините и край църквата и какво се случи по време на плена ми в гаража.

Единственото, което премълчах, бе как отрових червилото на Фели с екстракта от отровен бръшлян. Защо да обърквам инспектора с ненужни подробности?

Докато говорех, той от време на време си записваше по нещо в малкия черен бележник, чиито страници забелязах, че са пълни със стрелкички и загадъчни знаци, сякаш вдъхновени от средновековни алхимични формули.

— За мен пише ли там? — посочих към бележника.

— Да.

— Може ли да видя? Само един поглед?

Инспектор Хюит го затвори.

— Не. Това е поверителен полицейски документ.

— Изписвате ли цялото ми име или ме отбелязвате с някой от онези символи?

— Имаш свой символ — отвърна той и пъхна бележника в джоба си. — Време е да тръгвам.

Инспекторът протегна ръка и стисна моята твърдо.

— Довиждане, Флавия. Беше… доста интересен случай.

После се отправи към вратата и я отвори.

— Инспекторе…

Той спря и се обърна.

— Какъв е моят символ?

— П. Главна буква П.

— П ли? — изненадах се. — Какво означава?

— Ще го оставя на въображението ти.

 

 

Дафи беше в салона и четеше „Затворникът от Зенда“ просната по корем на килима.

— Осъзнаваш ли, че мърдаш устни, докато четеш? — попитах я аз.

Тя не ми обърна внимание. Реших да изложа живота си на риск.

— Като стана въпрос за устни, къде е Фели?

— Отиде на лекар. Получила е някаква алергия. От нещо, което е докосвала.

Аха! Експериментът ми се оказа удивително успешен! Никой нямаше да разбере. Щом Дафи продължи да чете, записах в тетрадката си:

Вторник, 6 юни, 1950 г., 13:20 часът. Успех! Резултатът е постигнат. Справедливостта възтържествува.

Изсумтях тихичко, Дафи явно ме чу, защото се обърна по гръб и кръстоса крака.

— Не си въобразявай, че ще ти се размине — каза тя тихо.

— А? — Невинното учудване беше моят специалитет.

— Каква дяволска отвара си сложила в червилото й?

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— Я се виж в огледалото. Само гледай да не го счупиш.

Обърнах се и отидох бавно до камината, където върху полицата едно мътно огледало, изостанало от началото на XIX век, отразяваше зловещо стаята.

Приближих се до него и се взрях в отражението си. Първоначално не видях нищо, освен обичайната си прекрасна същност — виолетови очи, бледа кожа. Но докато се взирах, започнах да забелязвам все повече детайли в напуканото живачно отражение.

На врата ми имаше петно. Възпалено червено петно! На мястото, където Фели ме беше целунала!

Изписках от ярост.

— Фели каза, че веднага щом е слязла в канала, ти го е върнала тъпкано.

Още преди Дафи да се обърне и да продължи да чете глупавата си приключенска книга, вече си бях съставила план.

 

 

Когато бях деветгодишна, в един дневник си записвах какво е да си от рода Де Лус, или поне какво е да си точно този член на фамилията, който бях аз. Размишлявах много за това как се чувствам и накрая стигнах до заключението, че да си Флавия де Лус е като да си сублимат: като кристалната черна утайка, която остава върху студеното стъкло на епруветката от мощните пари на йода. Тогава си мислех, че това е съвършеното описание и през последните две години не се бе случило нищо, което да ме разколебае.

Както вече казах, на Де Лус им липсваше нещо: някаква химична връзка, която връзва езиците им, когато за заплашени от проява на обич. Един Де Лус да каже на друг, че го обича, е толкова вероятно, колкото някой връх в Хималаите да се наведе и да прошепне нежни слова на съседния зъбер.

Това мое заключение беше доказано, когато Фели открадна дневника ми, отвори месинговата катарама с отварачка за консерви и започна да чете на глас, застанала на върха на главното стълбище, облечена в дрипите, които бе откраднала от плашилото на съседите.

Тези мисли се въртяха в главата ми, докато вървях към кабинета на татко. Спрях неуверено пред вратата. Наистина ли исках да вляза?

Почуках колебливо. Последва дълга тишина, преди гласът му да каже:

— Влез.

Завъртях топката на бравата и пристъпих в стаята. Татко седеше на маса край прозореца и вдигна за миг глава от лупата, но после продължи да разглежда една червена марка.

— Разрешаваш ли ми да говоря? — попитах и осъзнах, още докато изричах думите, че са много странни, но въпреки всичко ми се струваха най-подходящи за случая.

Татко остави лупата, свали очилата си и потри очи. Изглеждаше уморен.

Бръкнах в джоба си и извадих лист синя хартия за писма, в който бях загънала Отмъстителя от Ълстър. Пристъпих напред като молител пред краля, оставих листа на бюрото му и отстъпих назад.

Татко го разгъна.

— Мили Боже! — възкликна той. — Това е „AA“.

Той отново си сложи очилата и вдигна бижутерската си лупа, за да разгледа марката.

А сега беше време за наградата ми. Несъзнателно се загледах в устните му и зачаках да ги размърда.

— Откъде я взе? — попита той най-накрая с онзи тих глас, който приковава слушателя като пеперуда с карфица.

— Намерих я.

Татко ме изгледа като военен — неумолимо.

— Боунпени сигурно я е изпуснал. За теб е.

Татко наблюдаваше изпитателно лицето ми така, както астроном наблюдава свръхнова.

— Много почтено от твоя страна, Флавия — каза той най-накрая с огромно усилие. — И после ми подаде Отмъстителя от Ълстър. — Трябва да я върнеш на законния й притежател.

— На крал Джордж ли?

Татко кимна, както ми се стори, натъжено.

— Не знам как се е озовала в ръцете ти, а и не искам да знам. Справи се сама дотук и сега ще трябва да се погрижиш и за това.

— Инспектор Хюит иска да му я върна.

Татко поклати глава.

— Много мило от негова страна, но и много голяма отговорност. Флавия, старата „AA“ е минала през много ръце — няколко от тях достойни, но повечето — долни. Трябва да се погрижиш твоите ръце да са най-достойни от всички.

— Но как се изпраща писмо до краля?

— Сигурен съм, че ще измислиш начин — отвърна татко. — Моля те, затвори вратата на излизане.

 

 

Сякаш за да зарови миналото, Догър изсипваше пръст от една количка в лехата с краставиците.

— Госпожице Флавия — каза той, свали шапка и изтри кафявото си чело с ръкава на ризата си.

— Как да адресирам писмо до краля? — попитах аз.

Догър подпря внимателно лопатата на стената на оранжерията.

— На теория или на практика?

— На практика.

— Хм. Мисля, че трябва да проверя в някоя книга.

— Чакай малко — рекох аз. — В „Отговори на всички въпроси“ на госпожа Малит. Държи книгата в килера.

— Тя е на пазар в селото — рече Догър. — Ако побързаме, може да отървем кожите.

Минутка по-късно нахълтахме в килера.

— Ето я — казах въодушевено, когато книгата падна и се отвори в ръцете ми. — Но я чакай, издадена е преди шейсет години. Дали все още е актуална?

— Сигурно — предположи Догър. — В кралските среди етикетът не се променя толкова бързо, както при нас.

Салонът беше празен. Дафи и Фели се бяха запилели някъде, най-вероятно да планират следващото си нападение.

Намерих приличен на вид лист хартия за писма в едно чекмедже, потопих писалката в мастилницата и преписах обръщението от изцапаната с мазни петна книга на госпожа Малит, като се опитвах да пиша възможно най-четливо:

На вниманието на нашия суверен

Ваше Величество,

В писмото ще намерите приложен предмет със значителна стойност, който принадлежи на Ваше Величество, и който е бил откраднат от Вас по-рано тази година. Как се озова в ръцете ми (реших, че това е хубав израз), не е от значение, но Ви уверявам, че престъпникът е хванат.

— Заловен — обади се Догър, който гледаше над рамото ми.

Промених думата.

— Какво още да напиша?

— Нищо. Просто се подпишете. Кралете предпочитат кратките изказвания.

Много внимателно, за да не размажа мастилото, преписах заключителните думи от книгата:

С най-дълбоко уважение,

Вярна и предана поданица на Ваше Величество

 

Флавия де Лус (госпожица)

— Идеално! — каза Догър.

Сгънах прилежно писмото и пригладих сгъвката с палец. Поставих го в един от най-хубавите пликове за писма на татко и написах адреса:

Негово кралско величество крал Джордж VI

Дворец „Бъкингам“, Лондон, SW1

Англия

— Да отбележа ли, че е лично?

— Добра идея — рече Догър.

 

 

Седмица по-късно разхлаждах босите си крака във водите на изкуственото езеро и преглеждах бележките си за кониина — основният алкалоид в отровния бучиниш, когато Догър се появи внезапно, размахал нещо в ръка.

— Госпожице Флавия! — извика той, а после прегази през водата до острова, без да свали ботушите си.

Крачолите на панталона му бях подгизнали и макар да стоеше целият мокър като Посейдон, усмивката му бе ярка като лятното следобедно слънце.

Той ми подаде плик с писмо, мек и бял като гъши пух.

— Да го отворя ли? — попитах аз.

— Струва ми се, че е адресирано до вас.

Догър направи гримаса, когато разкъсах плика и извадих сгънат лист кремава хартия.

Скъпа госпожице Де Лус,

Изключително благодарен съм за писмото ви и за това, че ми възстановихте приложения вътре великолепен предмет, който вероятно знаете, е изиграл забележителна роля не само в историята на собственото ми семейство, но и в историята на Англия.

Моля приемете най-искрените ми благодарности.

И беше подписано просто „Джордж“.