Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (25)

Двайсет и пет

Понякога — особено, когато съм затворена някъде — мислите ми, като на герой от разказ на Стивън Лийкок, имаха навика да препускат безразборно.

Срамувам се да призная какви неща ми минаха през ум в началото. Повечето бяха свързани с отрови, няколко с кухненски прибора, но във всички присъстваше Франк Пембъртън.

Припомних си първата ни среща в „Тринайсетте патока“. Бях видяла таксито му да спира пред входа и бях чула как Тъли Стоукър крещи на Мери, че господин Пембъртън е подранил, но не бях видяла самия него. Срещнах го лично чак в неделя на острова при руините.

Макар да имаше някои странни неща във внезапната му поява в Бъкшоу, на практика не бях имала време да ги обмисля.

На първо място той беше пристигнал в Бишъпс Лейси часове след като Хорас Боунпени издъхна пред очите ми. Но дали наистина бе пристигнал тогава?

Когато го зърнах да стои на брега на езерото, се изненадах. Но защо? Бъкшоу беше моят дом. Бях родена там и бях прекарала целия си живот в имението. Какво толкова можеше да ме изненада у един мъж, застанала на брега на изкуствено езеро?

Усещах, че някъде в подсъзнанието ми отговорът на въпроса се надига. Реших да не се съсредоточавам направо върху него, а да си мисля за нещо друго… или поне да се преструвам, че го правя.

През онзи ден валя, всъщност тъкмо бе започнало да вали. Седях на стъпалата на малкия храм, вдигнах глава, погледнах към отсрещния бряг на юг, по-точно на югоизток. Защо, за Бога, той бе дошъл от онази посока?

Това беше въпрос, чийто отговор съм знаела през цялото време.

Бишъпс Лейси се намираше на североизток от Бъкшоу. От портата Мълфорд в началото на алеята с кестените пътят криволичеше плавно, но водеше почти без отклонение до селото. И въпреки това Пембъртън беше дошъл от посоката, в която се намираше Додингсли на около шест километра през нивите. Зачудих се защо е решил да мине именно по онзи път. Вариантите ми се сториха малко и бързо си съставих списък наум:

1. Ако (както подозирах) Пембъртън бе убил Хорас Боунпени, дали се беше върнал на местопрестъплението, както твърдяха, че правят убийците? Възможно ли бе да е забравил нещо? Например оръжието на убийството? Дали се бе върнал в Бъкшоу, за да си го вземе?

2. Тъй като вече е бил в Бъкшоу предишната нощ, е знаел за пътя през нивите и е тръгнал по него, за да остане незабелязан. (Вж. 1 по-горе).

Ами ако в петък, нощта на убийството, Пембъртън, убеден, че Боунпени носи Отмъстителите от Ълстър, го е проследил от Бишъпс Лейси до Бъкшоу и го е убил там?

Я чакай, Флавия. Не бързай толкова. Задръж.

В такъв случай защо Пембъртън просто не е причакал жертвата си скрит в някой от усамотените живи плетове, които обрамчваха почти всяка улица в тази част на Англия?

Отговорът просветна пред очите ми като червен неонов надпис на площад „Пикадили“ — защото е искал да обвинят татко за убийството!

Задължително е трябвало да убие Боунпени в Бъкшоу!

Разбира се! Тъй като татко на практика живееше като отшелник, почти със сигурност е знаел, че ще си е вкъщи. Убийствата — или поне онези, при които убиецът възнамеряваше да се изплъзне от правосъдието — трябваше да бъдат планирани предварително, а често и до последната подробност. Ясно беше, че за престъпление, свързано с марки, трябваше да натопят филателист. Щом татко нямаше как да бъде закаран до местопрестъплението, то трябваше местопрестъплението да дойде при татко.

Както и стана.

Макар да бях формулирала тази последователност на събитията — или поне част от тях — още преди часове, чак накрая, вече принудена да остана насаме с Флавия де Лус, успях да наредя всички парченца от пъзела.

Флавия, много се гордея с теб! Мари Ан Лавоазие също щеше да се гордее с теб.

Ето какво се бе случило. Пембъртън е проследил Боунпени до Додингсли, може би го е следил още от Ставангер. Татко ги е видял и двамата на изложението в Лондон само няколко месеца по-рано — доказателство, че никой от тях не е живеел за постоянно в чужбина.

Вероятно са планирали заедно да изнудват баща ми. Както преди години са планирали убийството на господин Туининг. Но Пембъртън е имал и друг план.

След като се е уверил, че Боунпени пътува към Бишъпс Лейси (че къде другаде да ходи?), той е слязъл от влака в Додингсли и се е регистрирал във „Веселият кочияш“. Това го доказах. После, в нощта на убийството, е трябвало само да прекоси нивите до Бишъпс Лейси.

Там е изчакал Боунпени да излезе от странноприемницата и да тръгне пеша към Бъкшоу. Докато нищо неподозиращият Боунпени го нямало, Пембъртън необезпокояван е претърсил стаята му в „Тринайсетте патока“ — включително и куфара — но не открил нищо. Естествено, не му е и минало през ум да потърси под пътническите стикери.

Сигурно страшно се е ядосал.

Измъкнал се е незабелязано от странноприемницата (най-вероятно по стръмното задно стълбище), проследил е пеша жертвата си до Бъкшоу, където навярно са се скарали в градината. Но защо не ги бях чула?

След половин час си е тръгнал и е оставил умиращия Боунпени в градината, след като претършувал джобовете и портфейла му. Но не открил Отмъстителите от Ълстър: Боунпени не носел марките със себе си.

Пембъртън е извършил престъплението и просто се е стопил в нощта през нивите към „Веселият кочияш“ в Додингсли. На следващата сутрин пристигна с голяма шумотевица с такси пред входа на „Тринайсетте патока“, сякаш току-що е дошъл с влака от Лондон. Наложило се е пак да претърси стаята. Рисковано, но не е имал друг избор. Марките е трябвало да са скрити там.

Подозирах от известно време част от последователността на събитията и макар още да не бях сглобила останалите факти, вече се бях уверила, че Пембъртън е бил в Додингсли, след разговора си по телефона с господин Клийвър, съдържателя на „Веселият кочияш“.

Сега, като се замислех, целият случай изглеждаше сравнително прост.

Прекъснах за момент размишленията и се заслушах в дишането си. Дишах бавно и равномерно, докато седях, опряла глава върху коленете си, които продължавах да притискам към брадичката си.

В този миг се сетих за нещо, което татко ни бе казвал: че Наполеон нарекъл веднъж англичаните „нация от магазинери“. Много си сбъркал, Наполеон!

След като съвсем наскоро излязохме от война, в която над главите ни нощем се изсипваха тонове тротил, ние бяхме народ от оцелели и аз, Флавия Сабина де Лус, бях жив пример за това.

После промърморих част от двайсет и трети псалм, за да се застраховам. За всеки случай.

А сега, обратно към убийството.

Пред очите ми отново изникна лицето на умиращия Хорас Боунпени, който отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Последната му дума „Прощавайте“ се бе изплъзнала от устните му право в носа ми. Заля ме като вълна въглероден тетрахлорид.

Нямаше никакво съмнение, че беше въглероден тетрахлорид — едно от най-интересните химични съединения.

Един химик никога не би сбъркал сладникавата му, макар и краткотрайна, миризма. Напомняше на хлороформа, използван за упойка при операции.

В молекулата на въглеродния тетрахлорид (едно от многобройните му наименования) четири атома хлор обикалят хванати за ръце около един атом въглерод. Веществото е мощен инсектицид и все още се използва понякога при особено упорити случаи на заразяване с анкилостома — онези незабележими миниатюрни паразити, които пият кръв в мрака на червата на хора и животни.

Но по-важното в случая бе, че филателистите използват въглеродния тетрахлорид, за да оцветят почти невидимите водни печати на марките. А татко държеше няколко бутилки с това вещество в кабинета си.

Припомних си как изглеждаше стаята на Боунпени в „Тринайсетте патока“. Колко глупаво от моя страна да си помисля, че се е отровил с пая! Все пак това не беше приказка на братя Грим, а историята на Флавия де Лус.

Тестото на пая беше просто една хрупкава обвивка. Преди да тръгне от Норвегия, Боунпени е извадил плънката и е сложил вътре бекасината, с която възнамерявал да тормози татко. Така е внесъл незабелязано мъртвата птица в Англия.

По-важното обаче беше не какво намерих, а какво не бях намерила в стаята му — единственият предмет, който липсваше от кожения несесер с принадлежностите на болния от диабет Боунпени: спринцовката.

Пембъртън я е намерил и я е прибрал, докато е тършувал из стаята му преди убийството. Бях сигурна в това.

Двамата са били съучастници и Пембъртън е знаел най-добре, че без лекарството и спринцовката Боунпени ще умре.

Дори Пембъртън да беше планирал да се отърве по различен начин от жертвата си — например като го удари с камък в главата или го удуши с жилава върбова клонка, — спринцовката в куфара на Боунпени е била като дар от Бога. От самата мисъл как точно го е убил ме побиха тръпки.

Представих си как двамата се борят под лунна светлина. Боунпени беше висок, но не и мускулест. Пембъртън сигурно го е повалил както пума елен.

Пембъртън е извадил спринцовката и я е забил в тила на Боунпени в основата на мозъка. Просто ей така. След не повече от секунда веществото е подействало. Бях убедена, че така е умрял Хорас Боунпени.

Ако беше поел веществото през устата — а щеше да е почти невъзможно Пембъртън да го насили да го преглътне, — щеше да е необходимо много по-голямо количество отрова. Количество, което Боунпени щеше веднага да повърне.

Докато пет кубични сантиметра, инжектирани в основата на мозъка, щяха да убият дори вол.

Изпаренията на въглеродния тетрахлорид с характерния си мирис са се разпространили бързо до устата и носната кухина, където ги надуших. Но докато пристигнат инспектор Хюит и полицаите, веществото се бе изпарило безследно.

Престъплението беше почти съвършено. Всъщност наистина щеше да е съвършено, ако аз не бях слязла в градината.

Досега не се бях замисляла за това. Дали животът ми бе единственото, което делеше Франк Пембъртън от свободата?

Чух стържещ звук.

Не можех да определя от коя посока идва. Завъртях глава и шумът спря веднага. Настъпилата тишина продължи около минута. Напрягах уши, но долавях само шума от собственото си дишане, което, както забелязах, бе учестено и накъсано.

Ето го пак! Сякаш някой влачеше парче дърво влудяващо бавно по грапава повърхност.

Опитах се да извикам „Има ли някой?“, но твърдата топка в устата ми сведе думите ми до приглушено мучене. От усилието челюстите ме заболяха така, сякаш някой бе забил дърводелски пирони от двете страни на главата ми.

Реших, че е по-добре да слушам. Плъховете не можеха да местят дъски и освен ако не се заблуждавах жестоко, вече не бях сама в гаража.

Започнах да извивам бавно глава на едната и на другата страна като змия, за да се възползвам от отличния си слух, но плътната материя, увита около главата ми, пропускаше само най-силните звуци.

Стържещите звуци обаче не бяха и на половина толкова притеснителни, колкото тишината между тях. Каквото и да имаше в канала, то се опитваше да остане незабелязано. А дали не пазеше тишина, за да ме изнерви?

Чу се изскърцване, а после тихо тропване, сякаш камъче падна върху по-голям камък.

Бавно като разлистващо се цвете протегнах крака напред, ала когато не докоснах нищо, ги прибрах обратно към брадичката си. Реших, че е по-добре да стоя свита, за да представлявам по-малка мишена.

За миг съсредоточих внимание върху дланите си, които още бяха завързани зад гърба ми. Може пък да бе станало чудо — коприната да се бе разтегнала и разхлабила, но нямах този късмет. Дори с изтръпналите си пръсти усетих, че връзката се е стегнала още повече. Не ми остана надежда, че ще се измъкна. Наистина щях да умра тук долу.

И на кого щях да липсвам?

На никого.

След благоприличен период на траур татко отново щеше да се върне към марките си, Дафни щеше да свали поредния кашон книги от библиотеката в Бъкшоу, а Офелия щеше да открие нов нюанс червило. И скоро след това — болезнено скоро — всичко щеше да продължи така, сякаш не бях съществувала.

Никой не ме обичаше, това бе ясно. Хариет може и да ме е обичала, когато съм била бебе, но тя беше мъртва.

И тогава за мой ужас се разплаках.

Отвратих се от себе си. Борех се срещу насълзяването на очите, откакто се помня и въпреки че сега бяха вързани, пред погледа ми изникна добро лице, което бях забравила в нещастието си. Лицето на Догър.

Той щеше да е неутешим, ако загинех!

Вземи се в ръце, Флавия… това е просто една дупка. Каква беше онази история за някакъв кладенец, която Дафи ни четеше? Онзи разказ на Едгар Алън По? Онзи за махалото?

Не! Не смеех да си помисля за разказа. Нямаше да мисля за него!

Сетих се за Черната яма в Калкута — тъмницата, в която губернаторът на Бенгал бе наблъскал сто четирийсет и шест британски войници в килия за трима души.

Колко от тях бяха оцелели след първата нощ в задушаващата фурна? Спомних си, че бяха двайсет и трима, а на сутринта били напълно полудели — всички до един.

Не! Не, Флавия!

Мислите ми кипяха като водовъртеж… въртяха се… въртяха се. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, и ноздрите ми се изпълниха с мириса на метан. Разбира се!

Тръбата, водеща към брега на реката бе пълна с метан. Само трябваше някак да се подпали и за последвалата експлозия щеше да се говори с години.

Щях да намеря края на тръбата и да я изритам. Ако имах късмет, от пироните в подметките на обувките ми щеше да хвръкне искра, метанът щеше да избухне и всичко щеше да приключи.

Единственият недостатък на плана беше, че аз щях да стоя в края на тръбата, когато станеше експлозията. Щях да отхвръкна, сякаш са ме изстреляли с оръдие.

По дяволите, оръдието! Нямаше да стоя и да чакам да умра в този вонящ канал, без да се съпротивлявам.

Събрах всяка нищожна частица останала ми сила, притиснах пети в пода и се изтласках нагоре по стената, докато не станах. Отне ми повече време, отколкото очаквах, но най-накрая, макар и разтреперана, се изправих.

Нямах повече време за размишления. Щях да намеря откъде мирише на метан или да умра, докато се опитвам.

Когато скочих колебливо в посоката, в която си мислех, че е тръбата, смразяващ глас прошепна в ухото ми:

— А сега е ред на Флавия.