Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (2)

Две

По гръбнака ми, както казват, полазиха тръпки. За миг си помислих, че е получил инфаркт, както често се случва на бащите, които водят заседнал начин на живот. В един миг те хокат да дъвчеш всяка хапка по двайсет и девет пъти, а в следващия — четеш некролога им в „Дейли телеграф“:

Калдърууд, Джейбз, от Фринтън. Починал внезапно в дома си в събота, 14-и, този месец, на петдесет и две години. Най-големият син на… и така нататък, и така нататък… има три дъщери — Анна, Даяна и Триана…

Калдърууд, Джейбз и другите като него имаха навика да литват внезапно на небето като птици и да оставят куп опечалени дъщери да се оправят сами.

Но нали аз вече бях загубила единия си родител? Татко със сигурност не би ми скроил такъв подъл номер.

Или пък напротив?

Не. Сега той вдишваше шумно през носа като впрегатен кон, докато се навеждаше към онова нещо на прага. Пръстите му като дълги треперещи пинцети издърпаха внимателно марката от клюна на мъртвата птица и пъхнаха пробитата хартийка бързо в джоба на жилетката му. Татко посочи с треперещия си показалец към малкия труп.

— Изхвърлете го, госпожо Малит — каза той задавено с глас, който не приличаше на неговия: с гласа на непознат.

— Мили Боже, полковник Де Лус — рече госпожа Малит. — Божичко, полковник, аз не… мисля, че… искам да кажа…

Но татко вече бе тръгнал към кабинета си, пухтящ като товарен локомотив.

Щом стъписаната госпожа Малит отиде да вземе лопатата, аз изтичах в стаята си.

 

 

Спалните в Бъкшоу бяха огромни като сумрачни хангари за цепелини, а моята в южното крило — или крилото на Тар, както го наричаха — беше най-голямата от всички. Тапетите в ранен викториански стил (синапено жълти с петънца, приличащи на алени пръски кръв) я караха да изглежда още по-голяма: студена, безгранична пустош, в която все ставаше течение. Дори през лятото преходът до далечния умивалник под прозореца би уплашил и пътешествалия до Антарктика Скот. Това е само една от причините, поради които пропусках миенето и се мушвах направо в голямото си легло с четири колони, където седях по турски, увита с вълнено одеяло, докато кравите се приберяха вкъщи, и размишлявах за живота си.

Мислех си например за онзи случай, когато изстъргах проби с нож за масло от жълтеникавия тапет на стената. Спомнях си как Дафи разказваше с блеснали очи една от книгите на А. Дж. Кронин, в която горкият герой се разболял и умрял, след като спал в стая с тапети, в които една от основните съставки на оцветителите бил арсенът. Изпълнена с надежда, отнесох пробите от тапета за изследване в лабораторията.

Нямаше да използвам досадния тест на Марш. Предпочитах метода, при който арсенът първо се преобразува в своя триоксид, после се загрява с натриев ацетат до получаването на какодилов окис, който е не само едно от най-отровните вещества на земята, но има и предимството да изпуска невероятно отвратителна воня: мирише на гнил чесън, само че хиляди пъти по-гадно. Откривателят на този метод Бунзен (онзи, на когото е кръстена Бунзеновата горелка) отбелязва, че само от едно вдишване на тази воня краката и ръцете ви ще изтръпнат, а върху езика ви ще се образуват отвратителни черни налепи. О, Боже, какво многообразие си ни дал!

Представете си колко разочарована останах, когато установих, че в пробите ми не се съдържа арсен: разтворът бе оцветен от проста органична тинктура, най-вероятно от обикновена върба Ива (Salix capre) или друг безвреден и безкрайно скучен растителен оцветител.

Незнайно защо това ме накара да се сетя за татко.

Какво го уплаши така пред вратата на кухнята? И наистина ли по лицето му се изписа именно страх?

Да, като че ли нямаше никакво съмнение. Няма какво друго изражение да е било. Вече познавах добре как изглежда, когато е ядосан, нетърпелив, уморен или внезапно изпадне в мрачно настроение. Всички тези чувства преминаваха от време на време по лицето му като сенките на облаците над родните ни хълмове.

Татко не се страхуваше от мъртви птици, това го знаех със сигурност. Много пъти съм го виждала да разрязва коледната пуйка, размахал нож и вилица като ориенталски главорез. Да не би пък да са го уплашили перата на птицата? Или мъртвите очи?

А със сигурност не се боеше от марката. Татко обичаше марките повече от собствените си деца. Единственото, което бе обичал повече от хубавите си малки хартийки, беше Хариет. А тя, както вече споменах, отдавна бе мъртва.

Също като птицата.

Дали затова реагира така?

— Не! Не! Махай се! — Дрезгавият глас долетя през прозореца и прекъсна нишката на мисълта ми.

Отметнах одеялото, скочих от леглото, прекосих стаята и погледнах надолу към зеленчуковата градина.

Беше Догър. Стоеше прилепен към стената на градината, а тъмните му, загрубели пръсти бяха разперени върху избелелите червени тухли.

— Не се приближавай! Махай се!

Догър беше икономът на татко, неговият интендант. И сега стоеше съвсем сам в градината.

Носеха се слухове — разпространявани от госпожа Малит, трябва да призная — че Догър е оцелял след две години в японски лагер за военнопленници, след което преживял още тринайсет месеца мъчения, глад, недохранване и принудителен труд на Железницата на смъртта между Тайланд и Бирма, където се говореше, че го карали да яде плъхове.

— Бъди внимателна с него, скъпа — беше ме предупредила госпожа Малит. — Нервите му са в окаяно състояние.

Гледах го отгоре как стои в лехата с краставиците с щръкнала преждевременно побеляла коса и очи, вперени като че ли невиждащо в слънцето.

— Не се страхувай, Догър — извиках от прозореца. — Ще се справя с тях оттук.

За миг си помислих, че не ме е чул, но после той обърна бавно лице по посока на гласа ми като слънчоглед. Затаих дъх. Никога не се знае какво може да направи човек в подобно състояние.

— Успокой се, Догър — провикнах се аз. — Всичко е наред. Махнаха се.

Изведнъж тялото му се отпусна като на човек, който допреди миг е държал оголен електрически кабел, по който токът внезапно е бил прекъснат.

— Госпожице Флавия? — попита разтреперано той. — Вие ли сте?

— Слизам. След миг ще съм при теб.

Изтичах презглава по стълбите и влетях в кухнята. Госпожа Малит си бе тръгнала, но паят й изстиваше на отворения прозорец.

Реших, че на Догър му трябва не храна, а да пийне нещо. Татко държеше уискито заключено на сигурно място в библиотеката в кабинета си и нямаше как да го взема.

За щастие открих кана студено мляко в килера. Налях една голяма чаша и изтичах в градината.

— Вземи, изпий го — подадох му аз чашата.

Догър я хвана с две ръце, взря се в млякото за кратко, сякаш не знаеше какво да прави с него, а после поднесе несигурно чашата към устата си. Изпи я жадно до дъно и ми я върна празна. За миг лицето му доби блажения вид на ангел, нарисуван от Рафаело, но това впечатление се стопи бързо.

— Имаш бели мустаци — казах му аз. Наведох се към краставиците, откъснах едно голямо тъмнозелено листо и избърсах горната му устна.

Мътният му поглед започна да се избистря.

— Мляко и краставици… — рече той. — Краставици и мляко…

— Отрова! — извиках, заподскачах и размахах ръце като пиле, за да му покажа, че ситуацията е под контрол. — Смъртоносна отрова!

Двамата се посмяхме малко.

Догър примигна.

— Боже! — възкликна той и заоглежда градината, сякаш беше принц, събудил се след дълъг сън. — Какъв прекрасен ден!

 

 

Татко не се появи на обяд. За да се успокоя, долепих ухо към вратата на кабинета му и няколко минути слушах как прелиства страниците на класьора с марки и от време на време си прочиства гърлото. Явно беше нервен.

На масата Дафни седеше забила нос в книгата на Уолпол (Хорас), а сандвичът й с краставици лежеше подгизнал от сок и забравен в чинията. Офелия с безкрайни въздишки кръстосваше крак върху крак и се взираше с празен поглед в нищото, от което заключих, че в мислите си се занася с Нед Кропър — момчето за всичко от странноприемницата „Тринайсетте патока“. Тя беше толкова унесена в горделивите си блянове, че не забеляза как се наведох да разгледам по-отблизо устните й, когато се пресегна разсеяно за бучка захар, пъхна я в устата си и я засмука.

— Ах — възкликнах аз, но без да се обръщам конкретно към нея, — пъпките май ще разцъфтят тази сутрин.

Офелия се хвърли към мен, но моите крака бяха по-бързи от нейните перки.

Скрих се в лабораторията си и написах:

Петък, 2 юни, 1950 г., 13:07 часът. Все още няма видима реакция. „Търпението е задължителна черта на гениите“ (Дизраели).

Мина десет часът, а аз не можех да заспя. В повечето случаи, след като угася лампата, заспивам като труп, но тази вечер не стана така. Лежах по гръб с ръце зад тила и анализирах отминалия ден.

Първо — странното поведение на татко. Всъщност не, първо се появи мъртвата птица, а после татко се държа странно. Мислех си, че по лицето му се изписа страх, но едно кътче от мозъка ми като че ли все още не беше убедено в това.

Според мен — всъщност според всички нас — татко беше безстрашен. По време на войната бе видял ужасяващи неща, които не биваше да се изричат на глас. Някак си бе оцелял през годините след изчезването на Хариет и предполагаемата й смърт. И през цялото време беше смел, твърд, мрачен и непоклатим. Истински англичанин. Непоносимо сдържан. Но сега…

А пък и Догър: Артър Уелсли Догър, както бяха „името, презимето и фамилията“ му (така се изразяваше в дните, в които се чувстваше по-добре). Догър беше дошъл при нас първо като камериер на татко, но после заради „превратностите на въпросната длъжност“ (това са негови думи, не мои) установил, че е „по-задоволително“ да стане иконом, след това шофьор, после домакин на Бъкшоу, след това за известно време пак шофьор. През последните месеци той се бе спуснал бавно надолу като есенен лист, преди да се намести на сегашната си длъжност като градинар, а татко дари големия автомобил „Хилман“ на „Свети Танкред“ за награда в лотарията им.

Горкият Догър! Все така си мислех, макар Дафни да ми каза, че не бива да говоря така за никого. „Тази дума е не само снизходителна, но не взема предвид и промените, които могат да настъпят в бъдеще“, рече тя.

Но как да забравя вида на Догър в градината? Огромен безпомощен мъж, който просто стоеше с чорлава коса, сред пръснати инструменти, преобърната количка и с изражение на лицето, сякаш… сякаш…

Дочух някакво шумолене. Обърнах глава и се заслушах…

Нищо.

По неведомите пътища на природата случайно се радвах на много остър слух. Толкова остър, както татко веднъж ми каза, че онзи, който го притежава, чувал как люлеещите се паяжини се блъскат в стените като конски подкови. И Хариет е имала такъв слух, а често обичам да си представям, че аз, като някаква странна останка от нея, съм само чифт безплътни уши, които се реят над призрачните хълмове на Бъкшоу и чуват неща, които понякога е по-добре никой да не чува.

Но ето! Отново чух звука! Ехо от глас — твърд и глух като шепот в празна тенекиена кутия за бисквити.

Станах от леглото и отидох на пръсти до прозореца. Много внимателно, за да не разлюлея завесите, надникнах в зеленчуковата градина тъкмо когато луната послушно се показа иззад един облак и освети сцената като в първокласна постановка на „Сън в лятна нощ“.

Ала единственото, което видях, бяха сребристите й лъчи, танцуващи сред краставиците и розите.

И в този миг чух глас — гневен глас като бръмченето на пчела в края на лятото, която се опитва да влети през стъклото на затворения прозорец.

Наметнах си един копринен японски пеньоар на Хариет (един от двата, които успях да спася от Голямата клада), нахлузих на краката си индианските мокасини с мъниста, които използвах за пантофи, и се промъкнах на площадката на стълбището.

В Бъкшоу имаше две големи стълбища, виещи се едно срещу друго като огледални образи, които се спускаха от първия етаж почти до нарисуваната черна линия, разделяща на две фоайето с шахматен под. Моето стълбище от крилото „на Тар“, или източното крило, завършваше при огромния ехтящ коридор, в чието дъно — отсреща в западното крило — се намираше оръжейният музей, а след него — кабинетът на татко. Гласът идваше от тази посока. Промъкнах се нататък.

Долепих ухо до вратата.

— Освен това, Джако — казваше грубиянски глас от другата страна на облицованата дървена врата, — как не ти беше гузно, след като разбра? Как изобщо успя да продължиш живота си?

За миг си помислих, че Джордж Сандърс^[1] е дошъл в Бъкшоу и чете конско на татко зад затворената врата.

— Махай се — рече татко, не гневно, а с онзи равен, овладян тон, с който ми говореше, когато беше бесен. Представих си сбърченото му чело, ръцете, стиснати в юмруци, и мускулчетата на челюстта му, изопнати като тетива на лък.

— О, я стига, старче — каза мазният глас. — Заедно сме забъркани в тази каша, винаги е било така и така ще продължава и занапред. Знаеш го не по-зле от мен.

— Туининг беше прав — отвърна татко. — Ти си едно гнусно и долно същество.

— Туининг ли? Старецът е мъртъв от трийсет години, Джако, също като Джейкъб Марли^[2]. Но и също като при Марли, духът му е още тук. Както вероятно си забелязал.

— А ние го убихме — каза татко с безизразен мъртвешки глас.

Правилно ли чух? Как би могъл…

Тъй като отлепих ухо от вратата и се наведох да надзърна през ключалката, изпуснах следващите му думи. Татко стоеше до бюрото си с лице към вратата. Непознатият беше с гръб към мен. Той беше изключително висок — почти два метра. С рижавата си коса и захабен сив костюм ми напомняше на препарирания канадски жерав, който стоеше в един тъмен ъгъл на оръжейния музей.

Отново долепих ухо до вратата.

— … за срама няма граници — казваше непознатият. — Какво са няколко хиляди за теб, Джако? Трябва да си наследил доста след смъртта на Хариет. Само застраховката…

— Затваряй си мръсната уста! — извика татко. — Махай се, преди да…

Внезапно ме сграбчиха отзад и груба длан запуши устата ми. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите.

Толкова здраво ме стискаха, че не успях дори да окажа съпротива.

— Връщайте се в леглото, госпожице Флавия — изсъска някой в ухото ми.

Беше Догър.

— Това не ви влиза в работата — прошепна той. — Връщайте се в леглото.

Догър отпусна хватката си и аз се отскубнах от него. Хвърлих му унищожителен поглед.

В сумрака видях, че изражението му малко омеква.

— Пръждосвайте се — прошепна той.

И аз се пръждосах.

Върнах се в стаята си и известно време крачих напред-назад, както правя често, когато съм подразнена.

Размишлявах върху разговора, който бях подслушала. Татко да е убиец? Невъзможно. Сигурно имаше някакво съвсем просто обяснение. Ако само бях чула целия му разговор с непознатия… Ако Догър не ме бе спипал в тъмното. За какъв се мислеше?

Ще види той.

— Ще види! — заканих се на глас.

Извадих плочата на пианиста Хосе Итурби от зеления хартиен калъф, навих докрай преносимия грамофон и поставих ядосано на диска втората страна от Полонеза в ла мажор на Шопен. Проснах се напряко на леглото и започнах да пригласям:

— ЛА-ла-ла-ла, ЛА-ла-ла-ла, ЛА-ла-ла-ла, ЛА-ла-ла-ла…

Музиката звучеше така, сякаш бе композирана за филм, в който навиват манивелата на старо Бентли, чийто двигател не спира да се дави. Не беше най-подходящият избор на мелодия, която да те отнесе към страната на сънищата…

 

 

Отворих очи, а през прозореца надничаше сивкаво-розовото утро. Стрелките на месинговия ми будилник показваха 3:44. При лятното часово време се зазоряваше рано и след по-малко от петнайсет минути слънцето щеше да изгрее.

Протегнах се, прозях се и станах от леглото. Грамофонът бе изгаснал по средата на полонезата и игличката стоеше неподвижно в един от улеите. За миг си помислих отново да навия манивелата и да събудя цялата къща с полска заря. Но после си спомних какво се бе случило само преди няколко часа.

Отидох до прозореца и погледнах към градината — към бараката за инструменти с изпотени от росата прозорчета, а в другия край видях ъгловат силует — преобърнатата количка на Догър, забравена заради събитията от вчера.

Твърдо решена да оправя нещата, да му се реванширам, и аз не знам за какво точно, се облякох и слязох тихо по задните стълби до кухнята.

Минах покрай прозореца и видях, че от пая на госпожа Малит е отрязано едно парче. Много странно, със сигурност не го беше изял някой от семейство Де Лус.

Единственото нещо, за което всички бяхме на едно мнение — единственото, което ни обединяваше като семейство — беше общата ни омраза към пайовете с крем на госпожа Малит. Винаги когато тя се осмелеше вместо любимите ни пайове с ревен или цариградско грозде да приготви ужасяващия пай с млечен крем, ние се измъквахме, като се преструвахме, че на всички ни е лошо и я пращахме да си върви у дома със сладкиша с любезни инструкции да го поднесе от наше име на добрия си съпруг Алф.

Щом излязох навън, видях, че сребристата утринна светлина е преобразила градината във вълшебна поляна със сенки, потъмнели от тънката лента зора отвъд стените. Всичко бе покрито с искряща роса и изобщо нямаше да се изненадам, ако иззад някой розов храст излезеше еднорог и положеше глава в скута ми.

Докато отивах към количката, внезапно се спънах и паднах на четири крака.

— Да му се не види! — казах на глас и се озърнах, за да проверя дали някой не ме е чул. Бях се изцапала с влажна черна пръст.

— Да му се не види — повторих пак, само че малко по-тихо.

Обърнах се, за да видя в какво се бях препънала и веднага го зърнах: в лехата с краставиците стърчеше бял предмет. За миг частица от мен отчаяно се опитваше да се увери, че предметът е просто малко гребло: коварно сечиво с дълги бели извити зъбци.

Но здравият разум надделя и трябваше да призная, че това всъщност е ръка. Пръсти, продължаващи в длан, която се губеше сред лехата.

А по-нататък, оцветено в ужасяващо зелено от росните краставици, имаше лице. Лице, което много приличаше на Зеления човек от горските легенди.

Подтиквана сякаш от невидима сила, пропълзях на четири крака до видението и се наведох над него отчасти от уважение и отчасти, за да го разгледам по-добре.

Когато почти допрях нос до неговия, очите на съществото започнаха да се отварят.

Стреснах се твърде много, за да помръдна.

Тялото сред краставиците си пое въздух, потрепери… и в следващия миг с изхриптяване промърмори под носа си една-единствена дума — бавно, малко тъжно и право в лицето ми:

— Прощавайте — каза то.

Ноздрите ми потръпнаха инстинктивно, когато подуших странна миризма — аромат, чието име за миг бе на върха на езика ми.

Очите — сини като птиците, изрисувани по порцеланов сервиз — се взираха в мен, сякаш надничащи от неясно и мъгляво минало, а в дълбините им проблесна примирение.

И в следващия миг угаснаха.

Ще ми се да кажа, че сърцето ми се късаше, но не беше така. Ще ми се да кажа, че инстинктът ми продиктува да побягна, но ще излъжа. Вместо това се взирах със страхопочитание и попивах всяка подробност: потръпващите пръсти, едва забележимата бронзова металическа мъгла, която се появи по кожата, сякаш пред очите ми смъртта дишаше върху тялото.

И после всичко застина.

Ще ми се да кажа, че се уплаших, но не ме беше страх. Напротив. Това бе най-интересното нещо, което някога ми се беше случвало.