Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (11)

Единайсет

Заварих Дафи в библиотеката, седнала на най-високото стъпало на една стълба на колелца.

— Къде е татко? — попитах я.

Тя прелисти страницата си и продължи да чете, сякаш изобщо не ме чу.

— Дафи?

Усетих как котелът вътре у мен започва да кипи: онзи съд за окултни отвари, който много бързо превръщаше Флавия Невидимата във Флавия Страховитата.

Хванах стълбата и я разтърсих здраво, а после я бутнах, за да се завъртят колелцата й. Щом те се задвижиха, стана съвсем лесно да продължа да я бутам с Дафи, вкопчила се във върха й като парализиран чиновник.

— Престани, Флавия! Спри веднага!

Когато вратата започна да се приближава притеснително бързо, спрях, заобиколих стълбата и я забутах в обратната посока, а Дафи през цялото време се поклащаше на върха й като в наблюдателницата на китоловен кораб в Северния Атлантически океан.

— Къде е татко? — извиках.

— Още е в кабинета си с инспектора. Престани! Спри веднага!

Стори ми се, че е леко позеленяла и спрях.

Дафи слезе разтреперана по стълбата и стъпи предпазливо на пода. За миг си помислих, че ще ми се нахвърли, но на нея й отне забележително дълго време да си стъпи здраво на краката.

— Понякога ме плашиш — каза тя.

Понечих да отвърна остроумно, че понякога плаша и себе си, но после си спомних, че мълчанието понякога е по-страшно от думите. Прехапах език.

Бялото на очите й още беше изпъкнало като на запъхтян впрегатен кон и аз реших да се възползвам от ситуацията.

— Къде живее госпожица Маунтджой?

Дафи примигна озадачено.

— Госпожица Маунтджой библиотекарката — поясних.

— Нямам представа — отвърна Дафи. — От малка не съм ходила в библиотеката в селото.

С все още опулени очи тя ме изгледа над очилата си.

— Мислех да я помоля за съвет как да стана библиотекарка.

Това беше съвършената лъжа. Дафи ме погледна едва ли не с уважение.

— Не знам къде живее — повтори тя. — Попитай госпожица Кул от сладкарницата. Тя знае всичко, което става в Бишъпс Лейси.

— Благодаря, Дафи — казах, а тя се отпусна тежко на един тапициран фотьойл. — Супер си.

 

 

Едно от най-големите удобства на това да живееш близо до някое село е, че в случай на нужда бързо отиваш до него. Летях на Гладис и си мислех, че може би е добре да си водя бордови дневник като пилотите на самолети. Досега с Гладис сигурно бяхме навъртели стотици летателни часове, повечето на път за Бишъпс Лейси. От време на време с кошница за пикник, привързана на багажника й, дори излизахме още по-надалеч.

Веднъж карахме цяла сутрин, за да търсим странноприемницата, в която се говореше, че Ричард Мийд е прекарал една вечер през 1747 година. Ричард (или Дик, както понякога го наричах) беше авторът на „Механично описание на отровите в няколко съчинения“. Публикувана през 1702 година, това беше първата книга на тази тема на английски език, чието първо издание бе гордостта на химичната ми библиотека. В галерията с портрети в стаята си държах образа на негова милост, закачен на огледалото редом с портретите на Хенри Кавендиш, Роберт Бунзен и Карл Вилхелм Шееле, докато Дафи и Фели си бяха окачили снимки съответно на Чарлз Дикенс и Марио Ланца.

Сладкарницата на Главната улица в Бишъпс Лейси бе сгушена между погребалното бюро и магазина за риба. Подпрях Гладис на дебелото стъкло на витрината и хванах топката на бравата.

Тихичко проклех. Магазинът беше заключен.

Защо цялата Вселена бе настроена срещу мен? Първо дрешникът, след това библиотеката, а сега и сладкарницата? Животът ми се превръщаше в дълъг коридор със заключени врати.

Залепих лице о стъклото и надникнах в мрачното помещение.

Госпожица Кул сигурно беше излязла за малко, защото може би като всички останали в Бишъпс Лейси имаше някакви семейни проблеми. Хванах топката на бравата с две ръце и разтърсих вратата, макар и да бях наясно, че е напълно безсмислено.

Спомних си, че госпожица Кул живее в малък апартамент зад магазина. Може би беше забравила да отключи. На старите хора често им се случваше: изкуфяваха и…

Ами ако е умряла в съня си? Или пък още по-лошо…

Огледах се в двете посоки, но Главната улица беше пуста. Я чакай малко! Бях забравила за алеята Болт — мрачен и влажен тухлен тунел, настлан с павета, който водеше до дворовете зад магазините. Разбира се! Веднага се отправих към него.

Алеята Болт миришеше на старо и се говореше, че някога там имало скандален бар. Потръпнах неволно, когато стъпките ми отекнаха о покритите с лишеи стени и капещия покрив. Опитах се да не се допирам до вонящите тухли със зелени петна от двете ми страни, както и да не вдишвам спарения въздух, докато не излязох под слънчевите лъчи от другата страна на тунела.

Мъничкият заден двор на госпожица Кул бе ограден с ниска стена от рушащи се тухли. Дървената порта беше залостена отвътре.

Прескочих зида, отидох до вратата и заблъсках по нея с длан.

Долепих ухо до дървото, но вътре като че ли нищо не помръдваше.

Отклоних се от пътеката, нагазих сред избуялата трева и притиснах нос в долния край на тъмния прозорец. Гърбът на един скрин препречваше гледката.

В единия ъгъл на двора имаше прогнила кучешка колиба — единственото останало от Джорди, колито на госпожица Кул, прегазено от бясно летяща кола по Главната улица.

Задърпах хлътналата рамка на колибата, докато не я изтръгнах от пръстта, а после я завлякох през двора и я поставих точно под прозореца. Покачих се върху нея.

От върха на кучешката колиба ми трябваше само една стъпка, за да се кача на перваза, където се изправих внимателно върху олющената боя с разперени ръце и крака като на Витрувианския човек на Леонардо да Винчи. С едната ръка стисках здраво капака на прозореца, а с другата се опитвах да си изтрия малко пространство върху мръсното стъкло.

В малката спалня беше тъмно, но имаше достатъчно светлина, за да видя силуета върху леглото. Забелязах бялото лице, което ме зяпаше с уста, зейнала в ужасено „О“.

— Флавия! — скочи на крака госпожица Кул, а думите й бяха приглушени от стъклото. — Какво, за Бога…

Тя грабна изкуствените си зъби от една чаша и ги натика в устата си, а после изчезна за миг. Скочих на земята и чух как резето изщрака. Вратата се отвори навътре и разкри фигурата на госпожица Кул, застанала — като хванат в капан язовец — по халат, стискаща и отпускаща гърлото си в нервни спазми.

— Какво, за Бога…? — повтори тя. — Какво има?

— Предната врата е заключена. Не можах да вляза.

— Естествено, че е заключена. В неделя винаги я затварям. Спях.

Тя разтри малките си черни очички, които все още мижаха срещу слънцето.

Бавно започнах да осъзнавам, че старицата има право. Беше неделя. Макар и да ми се струваше преди цяла вечност, едва тази сутрин със семейството ми бяхме ходили в „Свети Танкред“.

Сигурно й се сторих сломена.

— Какво има, скъпа? — попита госпожица Кул. — Да не е свързано с ужасната случка в Бъкшоу?

Значи и тя знаеше.

— Надявам се, че си била разумна и не си се приближавала до мястото на…

— Разбира се, госпожице Кул — прекъснах я с извинителна усмивка. — Но ме помолиха да не говоря за това. Убедена съм, че ме разбирате.

Изрекох лъжа, но пък първокласна.

— Какво добро дете си — каза старицата и хвърли поглед към съседната редица от къщи, които гледаха към двора. — Тук не е подходящо място за разговори. Най-добре влез вътре.

Тя ме поведе през тесен коридор. От едната страна беше мъничката й спалня, а от другата — миниатюрна дневна. И внезапно се озовахме зад тезгяха в магазина, който служеше за пощенска станция на селото. Освен че беше единствената сладкарка в Бишъпс Лейси, госпожица Кул се занимаваше и с пощенските услуги и поради това знаеше всичко — освен химията, разбира се.

Тя ме наблюдаваше внимателно, докато оглеждах с интерес етажерките, отрупани с буркани с медени пръчици, карамелени бонбони и захарни дражета.

— Съжалявам, но не мога да работя в неделя. Ще ме изправят пред съда. Така е по закон.

Поклатих тъжно глава.

— Съжалявам. Забравих какъв ден е. Не исках да ви изплаша.

— Е, никой не пострада — отвърна тя и изведнъж отново стана словоохотлива, докато се разхождаше из магазина и докосваше безцелно това-онова.

— Кажи на баща си, че скоро ще получа нова серия марки, но няма да са кой знае колко ценни, поне така си мисля. Няколко стари картинки с лика на крал Джордж, Бог да го благослови, но разкрасени с нови цветове.

— Благодаря, госпожице Кул. Ще му предам.

— Сигурно в Централната поща в Лондон ще намери по-интересни неща — продължи тя, — но чух, че си пазят най-хубавите за следващата година, за да отбележат Фестивала на Британия.

— Случайно да знаете къде живее госпожица Маунтджой? — попитах изведнъж аз.

— Тилда Маунтджой ли? — присви очи госпожица Кул. — За какво ти трябва?

— Много ми помогна в библиотеката и реших, че ще е хубаво да й занеса бонбони.

Пуснах и чаровна усмивка в тон с изказването си.

Това си беше безсрамна лъжа. Досега изобщо не ми бе минало през ум подобно нещо, но видях, че мога да убия с един куршум два заека.

— Ах, да — каза госпожица Кул. — Маргарет Пикъри замина да помага на сестра си в Недър-Уолси: шевната машина, иглата, пръстът, близнаците, вятърничавият съпруг, бутилката, сметките… миг на неочаквана възможност Тилда Маунтджой да бъде полезна… Плодови дражета — рече тя изведнъж. — Независимо дали е неделя, плодовите дражета са най-добрият избор.

— Ще взема за шест пенса.

— … и медени пръчици за един шилинг — добавих после. Медените пръчици бяха тайната ми страст.

Госпожица Кул отиде на пръсти до предната част на магазина и пусна щорите.

— Да си остане само между нас — каза тя заговорнически.

После загреба с лопатка плодовите дражета и ги изсипа в лилава книжна кесийка с толкова погребален цвят, че просто плачеше да бъде напълнена с лъжичка две арсеник или nux vomica.

— Общо един шилинг и шест пенса — рече госпожица Кул, докато опаковаше в хартия медените пръчици.

Подадох й два шилинга и докато тя тършуваше в джобовете си, казах:

— Няма нужда да ми връщате ресто, госпожице Кул.

— Какво мило дете си ти — засия тя и пъхна още една пръчица в пакета. — Ако имах собствени деца, щях да съм изключително доволна да са и наполовина толкова вежливи и щедри като теб.

Усмихнах й се леко и запазих остатъка от усмивката за себе си, докато старицата ми казваше как да стигна до дома на госпожица Маунтджой.

— Върбовата вила, няма как да я пропуснеш. Оранжева е.

 

 

Върбовата вила беше оранжева, както я описа госпожица Кул. От онзи оранжев цвят, който се показва, когато шапката на гъбата Отровна глава започне да се бели. Къщата беше скрита в сянката на чудовищна плачеща върба, чиито клони се клатеха неспокойно на лекия вятър, метяха пръстта под себе и оставяха следи като от метлите на вещици. Движението им ме подсети за едно музикално произведение от XVII век, което Фели свиреше и пееше — трябва да призная много хубаво, — когато си мислеше за Нед.

Върбата се вие ли вие,

о, как ми се иска да съм

в обятията ти, любими.

Песента се наричаше „Семето на любовта“, макар че не любов ми идваше наум, щом видех върба. Напротив, върбите винаги ми напомняха за Офелия (Шекспировата, не моята), която се удавила край едно такова дърво.

Освен правоъгълника трева с размера на носна кърпа от едната страна, върбата на госпожица Маунтджой изпълваше оградения двор. Влагата се усещаше дори на прага на къщата: провесените клони образуваха зелен похлупак, през който проникваше малко светлина и създаваше странното чувство, че си под вода. Яркозеленият мъх караше прага да изглежда като гъба, а влажните петна протягаха черни пръсти по оранжевата гипсова фасада.

На вратата имаше окислено месингово чукче с ухилената физиономия на дяволчето, символ на град Линкълн. Хванах чукчето и потропах леко два пъти. Докато чаках, се взирах разсеяно нагоре, в случай че някой надзърта иззад пердетата.

Но прашните дантели не потрепваха. Сякаш вътре въздухът не помръдваше.

Отляво пътека, настлана със стари захабени плочи, заобикаляше къщата отстрани и след като изчаках минутка пред вратата, тръгнах по нея.

Задната врата бе почти напълно скрита от дълги филизи върбови листа, полюляващи се като яркозелена театрална завеса, която ще се вдигне всеки момент.

Засенчих поглед и опрях лице в стъклото на едно от малките прозорчета. Ако се изправех на пръсти…

— Какво правиш тук?

Обърнах се рязко.

Госпожица Маунтджой стоеше извън кръга, описван от клоните на върбата, и гледаше към мен. През листата виждах само отвесни линии от лицето й, но гледката все пак ме накара да настръхна.

— Аз съм, госпожице Маунтджой… Флавия. Исках да ви благодаря за помощта ви в библиотеката.

Клонките на върбата се разместиха и госпожица Маунтджой влезе под зеления купол. В едната си ръка държеше градинарски ножици. Не каза нищо. Очите й не се откъсваха от мен като две пощурели стафиди на сбръчканото й лице.

Отстъпих назад, когато тя тръгна по пътеката и препречи пътя ми за бягство.

— Знам много добре коя си. Ти си Флавия Сабина Долорес де Лус… най-малката дъщеря на Джако.

— Знаете кой е баща ми?! — възкликнах аз.

— Разбира се, момиче. Човек на моята възраст знае много неща.

Преди да успея да се спра, истината някак си излезе от устата ми.

— Излъгах за Долорес. Понякога си измислям разни неща.

Госпожица Маунтджой направи крачка към мен.

— Защо си тук? — прошепна дрезгаво тя.

Бързо бръкнах в джоба си и извадих кесийката с бонбоните.

— Донесох ви плодови дражета. Като извинение за грубото си държание. Надявам се да ги приемете.

От гърлото й се разнесе пронизващо хриптене, което реших, че е смях.

— Несъмнено ти ги е препоръчала госпожица Кул, нали?

Като селски идиот в пантомима кимнах отривисто пет-шест пъти.

— Съжалявам, че чичо ви, господин Туининг, е починал — казах искрено аз. — Наистина. Не е честно.

— Честно ли? Със сигурност не беше честно. Но въпреки това не беше несправедливо. Смъртта му не бе непреднамерена. Знаеш ли какво означава тази дума?

Естествено, че знаех. И по-рано я бях чувала, но не бях тук, за да споря с нея.

— Не — прошепнах.

— Беше убийство. Чисто и просто убийство.

— И кой е убиецът? — попитах аз. Понякога собственият ми език ме изненадваше.

По лицето на госпожица Маунтджой премина неясно изражение като облак, който пропълзява пред луната — сякаш цял живот се бе подготвяла за тази роля, а когато беше излязла на сцената, осветена от прожекторите, забрави репликите си.

— Онези момчета — каза тя най-накрая. — Онези отвратителни, противни момчета. Ще ги помня винаги, въпреки румените им бузи и невинните погледи.

— Едно от онези момчета е бил баща ми — казах тихо.

По погледа й разбрах, че е потънала в спомени. След това съвсем бавно очите й отново се съсредоточиха върху мен.

— Да — рече тя. — Лорънс де Лус. Джако. Наричаха баща ти Джако. Ученически прякор, но дори и следователят му викаше така. Джако. По време на процеса каза прякора си толкова тихо — почти гальовно — и като че ли заплени цялата съдебна зала с името си.

— Баща ми е давал показания в съда?

— Разбира се. Всички момчета дадоха показания. Така се правеше по онова време. Той, естествено, отрече да има нещо общо със случая. От колекцията на директора беше открадната ценна пощенска марка и толкова. „О, не, господине, не бях аз!“ Сякаш на марката магически й бяха пораснали крадливи малки пръстчета и се бе задигнала сама!

Тъкмо се канех да й кажа „Баща ми не е крадец, нито лъжец“, когато осъзнах, че каквото и да изрека, никога няма да променя мнението й. Реших да действам нападателно.

— Сутринта защо излязохте от църквата?

Госпожица Маунтджой се стресна, сякаш бях плиснала чаша вода в лицето й.

— Не се церемониш, а?

— Не — отвърнах аз. — Разстроихте се заради молитвата на викария за непознатия, нали? За мъжа, чието тяло открих в градината на Бъкшоу.

Госпожица Маунтджой изсъска през зъби като чайник.

— Ти ли си намерила тялото? Ти ли?

— Да.

— Тогава ми кажи едно — с рижа коса ли беше? — Тя затвори очи и ги стисна силно, докато чакаше отговора ми.

— Да. Беше червенокос.

— Нека Бог ни вдъхне сили да благодарим за онова, което ни дава — изхриптя тя, преди отново да отвори очи.

Реакцията й ми се стори не само странна, но и напълно лишена от християнско милосърдие.

— Не разбирам — казах й.

Наистина не разбирах.

— Веднага го познах. Дори и след толкова години разбрах кой е, веднага щом видях онази червенокоса глава да излиза от „Тринайсетте патока“. И ако това не бе достатъчно, неговата наперена походка, арогантното му държание, студените сини очи — по което и да било от тези неща — щях да разбера, че Хорас Боунпени се е завърнал в Бишъпс Лейси.

Имах чувството, че затъваме по-дълбоко, отколкото си мислех.

— Предполагам, сега разбираш защо не можех да се моля заедно с другите за покоя на покварената душа на това момче… на този мъж.

Госпожица Маунтджой протегна ръка и взе кесийката с бонбони от ръката ми, лапна един и прибра останалите в джоба си.

— Напротив — продължи после, — моля се в този момент той да се пържи в ада.

При тези думи тя се обърна, влезе във влажната Върбова вила и тръшна вратата.

Кой, за Бога, беше Хорас Боунпени? И какво го е довело пак в Бишъпс Лейси?

Сещах се само за един човек, когото можех да убедя да ми каже.

Докато карах по алеята с кестените на Бъкшоу, видях, че синият „Воксъл“ вече не е пред входа. Инспектор Хюит и хората му си бяха отишли.

Тъкмо насочвах Гладис към задната част на къщата, когато чух почукване на метал в оранжерията. Приближих се до вратата и надникнах вътре. Беше Догър.

Седеше на една обърната кофа и биеше по нея с лопатка.

Дрън… дрън… дрън… дрън — както камбаната на „Свети Танкред“ бие за погребението на някой старец от Бишъпс Лейси и не млъква, сякаш отброява ударите на нечий живот. Дрън… дрън… дрън… дрън…

Седеше с гръб към вратата и не ме виждаше.

Прокраднах се към кухненската врата, където вдигнах голям шум, като пуснах Гладис, която се стовари със силен трясък на каменния праг. („Извинявай, Гладис“, прошепнах й.)

— Да му се не види! — казах достатъчно силно, че да се чуе гласът ми в оранжерията. Престорих се, че съм го забелязала през стъклото.

— Здрасти, Догър — поздравих ведро. — Точно теб търсех.

Не се обърна веднага и аз се направих, че стържа пръстта, полепнала по подметката на обувката ми, докато той се опомни.

— Госпожице Флавия — рече бавно Догър, — всички ви търсят.

— Ето ме. — Най-добре щеше да е да приказвам аз, докато градинарят се осъзнае напълно. — В селото говорих с една жена, която ми разказа за един човек и си мислех, че ти можеш да ми кажеш нещо за него.

По устните на Догър пробягна сянка от усмивка.

— Знам, че не го обясних много добре, но…

— Разбрах какво имате предвид.

— Хорас Боунпени — добавих бързо. — Кой е Хорас Боунпени?

При думите ми Догър започна да потръпва като жаба, върху която се извършва експеримент, при който гръбначният й стълб е закачен за галванична батерия. Той облиза устни и започна да трие бясно устата си с носна кърпа. Забелязах, че погледът му се размътва и очите му примигват като звездите точно преди зазоряване. В същото време полагаше всички усилия да се овладее, макар и без успех.

— Няма значение, Догър. Забрави.

Той се опита да стане, но не успя да се надигне от обърнатата кофа.

— Госпожице Флавия, има въпроси, които трябва да се зададат, и такива, които не бива да се изричат.

Пак същият отговор. Като закон тези думи излизаха от устата на Догър толкова естествено и така безвъзвратно, както самият Исая ги бе изрекъл.

Но тези няколко думи като че ли го изтощиха напълно и със силна въздишка Догър покри лицето си с ръце. Много ми се искаше да го прегърна, но знаех, че той не си пада по подобни неща. Вместо това се задоволих да поставя ръка на рамото му, макар и да осъзнах, че жестът по-скоро успокои мен, отколкото него.

— Ще повикам татко. Той ще ти помогне да отидеш до стаята си.

Догър обърна бавно лице към мен и видях, че то е по-бяло и от маска в трагедия. Думите му прозвучаха като стъргане на камък в камък.

— Отведоха го, госпожице Флавия. Полицаите го арестуваха.