Алън Брадли
Сладкото на дъното на пая (10)

Десет

Макар и всички от фамилия Де Лус да бяха католици още от времето, когато надбягванията с колесници са били на мода, това не ни пречеше да ходим в „Свети Танкред“ — единствената черква в Бишъпс Лейси и истинска крепост на Англиканската църква.

За това имаше няколко причини. Първата беше удобното й местоположение, а другата — че татко и викарият бяха учили (макар и по различно време) в „Грейминстър“. Освен това, веднъж татко ни обясни, че освещаването на храма остава за постоянно като татуировка. Казваше, че „Свети Танкред“ е била римокатолическа църква преди Реформацията и в неговите очи си оставаше такава.

Поради това всяка неделна сутрин, без изключение, ние тръгвахме разпръснати като патици през полето. Татко шибаше съсредоточено тревата с бастуна си, Фели, Дафи и аз вървяхме винаги в този ред, а Догър с най-доброто си неделно настроение се тътреше накрая.

Никой в „Свети Танкред“ не ни обръщаше внимание. Преди години имало леко недоволство сред протестантите, но всичко се разрешило без сблъсъци с едно навременно дарение за Фонда за реставрация на органа.

Татко рекъл на викария:

„Кажете им, че може и да не се молим заедно с тях, но поне не се молим дейно срещу тях.“

Веднъж, когато Фели си изгуби ума и изтича към олтара за причастие, татко не й говори до следващата неделя. Оттогава винаги когато тя дори само се размърдаше в църквата, татко й промърморваше: „Стой мирно, момиче“. Нямаше нужда дори да я поглежда: профилът му, който приличаше на профила на знаменосец на някой особено аскетичен римски легион, беше достатъчен да ни държи седнали по местата. Поне на публични места.

Сега, когато погледнах към Фели, коленичила със затворени очи, сключени длани и насочени към небето пръсти, с устни, шептящи тихичко молитви, трябваше да се ощипя, за да не забравя, че седя до дяволско изчадие.

Паството на „Свети Танкред“ бързо привикна с нашето присъствие, а ние се радвахме на християнското милосърдие — като изключим онзи път, когато Дафи каза на органиста, господин Денинг, че Хариет е насадила у нас твърдото убеждение, че историята за потопа от Битие произхожда от рационалната памет на семейство Котки и по-конкретно във връзка с обичая за давенето на малки котенца. Думите й предизвикаха голяма шумотевица, но татко уреди нещата, като направи щедро дарение за Фонда за ремонт на покрива — сума, която удържа от джобните пари на Дафи.

— Тъй като и без това нямам джобни пари — заяви тогава тя — никой не е ощетен. Всъщност наказанието е чудесно.

Слушах безучастно как богомолците запригласяха към общата изповед:

— Не направихме онова, което трябваше. И направихме неща, които не биваше.

Внезапно си спомних думите на Догър:

„Има неща, които трябва да се знаят. Има и други, които не бива да се разбират.“

Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха затворени, а устните му помръдваха. Забелязах, че и устните на татко се движат.

Тъй като беше неделята след Петдесетница, бяхме удостоени с въодушевеното четене на рядък откъс от Откровение за камъка от Сардис, дъгата около престола, стъкленото море, подобно на кристал, и четирите животни, отпред и отзад пълни с очи.

Аз си имах собствено виждане за истинското значение на тази очевидно алхимична символика, но тъй като го пазех за доктората си, не го споделях с никого. И макар Де Лус да бяха от другия отбор, нямаше как да не завидя на англиканците за великолепието на молитвеника им.

И стъклата бяха великолепни. Над олтара утринното слънце нахлуваше през прозорците, чиито витражи бяха изработени през Средновековието от полуцивилизовани странстващи стъклари, които живеели и гуляели в покрайнините на гората Оувънхаус, чиито редки остатъци все още граничеха с Бъкшоу на изток.

На лявото стъкло Йон изскачаше от устата на грамадната риба и гледаше през рамо животното с облещени от възмущение очи. От брошурата, която преди време раздаваха в портика на църквата, си спомних, че белите люспи на рибата са получени чрез спояване на стъклото с калай, а кожата на Йон е изобразена в кафяво със соли на материали, съдържащи желязо, за които е интересно — поне според мен, — че действат и като противоотрова срещу отравяне с арсен.

В десния правоъгълник бе изобразен Исус, който излиза от гробницата си, а Мария Магдалина в червена рокля (също получена от желязо или може би от златни стърготини) му подава лилава дреха (магнезиев диоксид) и самун жълт хляб (сребърен хлорид).

Знаех, че тези соли са смесени с пясък и с пепелта от една трева, срещаща се в соленоводни тресавища, печени в пещ на достатъчно висока температура, че да разколебае и Ананий, Азарий и Мисаил^[1], а после охладени до получаването на желания цвят.

В средния правоъгълник беше изобразен нашият свети Танкред, чието тяло и сега лежеше някъде под краката ни в криптата. На витража той стоеше пред отворената врата на църквата, в която седяхме в момента (изобразена във вида си преди ремонта от времето на кралица Виктория), и посрещаше с протегнати ръце многобройните енориаши. Свети Танкред има приятно лице. Прилича на човек, когото с удоволствие бихте поканили в неделя следобед, за да разглеждате заедно стари броеве на „Лондонски новини“ или дори „Кънтри лайф“, а тъй като ние сме от неговата вяра, ми се ще да мисля, че докато спи вечния си сън долу под краката ни, той е особено благосклонен към нас в Бъкшоу.

Когато мислите ми се върнаха към настоящето, осъзнах, че викарият казва молитва за мъжа, когото открих мъртъв в градината.

— Той бе непознат — говореше викарият, — но не е задължително да знаем името му…

Помислих си, че инспектор Хюит едва ли ще се съгласи.

— … за да помолим Бог да се смили над душата му и да му даде покой.

Значи вече се е разчуло! Предположих, че госпожа Малит не си е губила времето и вчера е претичала през улицата, за да съобщи новината на викария. Струваше ми се малко вероятно той да е научил за случилото се от полицаите.

Внезапно се чу трясък от вдигането на поставка за коленичене и аз вдигнах поглед тъкмо когато госпожица Маунтджой си проправи път към пътеката между пейките и излезе през вратата на напречния неф.

— Лошо ми е — прошепнах на Офелия и тя ми направи място да се промъкна покрай нея, без дори да ме погледне. Фели особено мразеше да й повръщат върху обувките — полезна странност, от която се възползвах от време на време.

Навън се бе извил вятър. Той брулеше клоните на тисовете в църковния двор и поваляше на талази неокосената трева. Зърнах госпожица Маунтджой да изчезва сред покритите с мъх надгробни плочи и да се насочва към рушащата се обрасла покрита порта.

Защо се беше разстроила толкова? За миг си помислих да изтичам след нея, но след това размислих: реката лъкатушеше покрай „Свети Танкред“ така, че църквата на практика се намираше на остров, а през вековете водата бе излязла от коритото си и сега пресичаше древната пътека отвъд портата. Единственият начин, по който госпожица Маунтджой можеше да се прибере вкъщи, без да се върне назад, беше да свали обувките си и да стъпва по каменните стъпала, потънали под водата, които някога бяха минавали над реката.

Напълно ясно ми беше, че тя иска да остане сама.

Върнах се при татко, тъкмо когато той се здрависваше с отец Ричардсън. Заради убийството ние, семейство Де Лус, бяхме в центъра на вниманието и селяните, в най-хубавите си неделни дрехи, се редяха на опашка да поговорят с нас или, понякога, просто да ни докоснат, сякаш бяхме талисмани. Всички искаха да си разменят по някоя дума, но не и да говорят за нещо съществено.

— Случилото се в Бъкшоу е ужасно — казваха на татко, на Фели или на мен.

— Наистина е ужасно — отвръщахме ние, стисвахме им ръка и изчаквахме следващият желаещ да се приближи.

Чак след като обърнахме внимание на всички енориаши, бяхме свободни да се прибираме към къщи за обяд.

 

 

Вървяхме през парка на Бъкшоу, когато вратата на една позната синя кола се отвори и инспектор Хюит прекоси чакълестата алея, за да ни пресрещне. Тъй като си мислех, че полицията не работи в неделя, малко се изненадах от появата му. Той кимна леко на татко и докосна периферията на шапката си, когато се обърна към Фели, Дафи и мен.

— Полковник Де Лус, може ли да поговорим… насаме, ако обичате?

Наблюдавах внимателно татко от страх, че може пак да припадне, но като изключим леко стегнатата около дръжката на бастуна му хватка, той като че ли изобщо не беше изненадан. Помислих си, че е възможно дори да се е подготвил за този момент.

Междувременно Догър тихомълком влезе в къщата. Сигурно за да смени старомодната си корава яка и ръкавелите с удобния градинарски гащеризон.

Татко ни погледна, сякаш бяхме ято любопитни гъски.

— Заповядайте в кабинета ми — каза той на инспектора, а после се обърна и се отдалечи.

Дафи и Фели стояха и се взираха в нищото, както обикновено правеха, когато не знаеха какво да кажат. За миг си помислих да наруша тишината, но след това се отказах и се отдалечих безгрижно, подсвирквайки си мелодията от филма „Третият мъж“.

Тъй като беше неделя, реших, че е уместно да вляза в градината и да огледам мястото, където открих трупа. Гледката щеше да е в известна степен като онези викториански картини, на които забулени вдовици се навеждаха, за да поставят китки жалки теменужки — обикновено в стъклена чаша — върху гроба на мъртвия си съпруг или майка. Но тази мисъл ме натъжи и реших да прескоча театралниченето.

Без мъртвеца лехата с краставиците изглеждаше странно безинтересна. Беше просто зеленчукова леха с тук-таме прекършено стебло и нещо, което подозрително приличаше на следа от влачене на пети. В тревата се виждаха отпечатъци на местата, където краката на тежкия статив на сержант Улмър са стояли забодени в пръстта.

От радиопиесата за частния детектив Филип Одел знаех, че при внезапна и неочаквана смърт винаги се прави аутопсия и се зачудих дали доктор Дарби вече беше — както го чух да казва на инспектор Хюит — „сложил трупа на масата“. Но и това не смеех да попитам… засега.

Погледнах нагоре към прозореца на моята стая. В него се отразяваха, толкова близо, че сякаш можех да ги докосна, образите на пухкави бели облаци, носещи се сред небесната синева.

Толкова близо бяха! Разбира се! Лехата с краставиците беше точно под прозореца ми!

Тогава защо не съм чула нищо? Всеизвестно е, че за убийството на човек се изразходва определено количество механична енергия. Не си спомнях точната формула, но знаех, че има такава. Сила, приложена за кратък период от време (като например куршум), предизвиква силен шум, докато сила, която се прилага по-бавно, може и изобщо да не произведе звук.

Какво можех да заключа от това? Ако непознатият е бил нападнат жестоко, то това се е случило някъде другаде, откъдето шумът не би могъл да долети. Ако е бил нападнат там, където го намерих, убиецът е действал тихо: тихо и бавно, тъй като, когато го открих, мъжът все още беше жив, макар и пътник.

„Прощавайте“, каза умиращият. Но защо му е да се сбогува с мен? Това била последната дума, която господин Туининг извикал, преди да се самоубие, но каква връзка имаше? Да не би мъжът сред краставиците да се е опитал да свърже собствената си смърт със самоубийството на господин Туининг? Дали не е станал свидетел на смъртта на стареца? Дали не е бил замесен?

Трябваше да помисля, при това, без да ме разсейват. Нямаше как да отида в гаража, тъй като в този смутен момент можеше да се натъкна на татко, седнал в колата на Хариет. Оставаха само декоративните руини.

От южната страна на Бъкшоу, върху изкуствен остров в изкуствено езерце, се издигаха изкуствени руини в сянката на малък гръцки храм от мрамор, покрит с мъх. Днес занемарени и обрасли с коприва, някога тези руини са били прочути из цяла Англия: малкият купол, подпрян върху четири изящни тънки колони, би подхождал и на дома на музите на планината Парнас. През XVIII век безброй представители на фамилията Де Лус отвеждали гостите си до острова с празнично украсени баржи с цветя, а после си правили пикници със студено дивечово месо и сладкиши, докато гледали как лебедите се плъзгат по водната повърхност, и се взирали през моноклите си в наетия отшелник^[2], прозяващ се на входа на обвитата си с бръшлян пещера.

Островът, езерото и руините бяха проектирани от известния ландшафтен архитект Капабилити Браун (макар това да се поставяше под съмнение на страниците на научното списание „Бележки и извори“, което татко четеше редовно, но само когато имаше статии, посветени на филателията), а и в библиотеката на Бъкшоу все още стоеше голяма червена кожена папка с подписани от него оригинални скици. Те бяха вдъхновили и остроумната забележка на татко: „Да оставим други мъдреци да живеят в собствените си изкуствени руини“.

В рода ни се носеше преданието, че именно на един пикник сред руините в Бъкшоу Джон Монтагю, четвърти граф на Сандуич, измислил закуската, носеща неговото име, като сложил парче студено месо от глухар между две филии хляб, докато играел крибидж с Корнелиъс де Лус.

„Проклета да е историята“, беше заявил татко.

Сега, след като прегазих през дълбоката не повече от трийсетина сантиметра вода, седнах на стълбите на малкия храм, свих крака и подпрях брадичка на коленете си.

Първо — паят с крем на госпожа Малит. Къде беше отишъл?

Припомних си ранните часове в събота сутринта: представих си как слизам по стълбите, минавам през коридора, влизам в кухнята и… да, паят със сигурност стоеше на перваза. И от него беше отрязано едно-единствено парче.

По-късно госпожа Малит ме попита дали паят ми е харесал. Защо точно мен? Защо не попита Фели или Дафи?

И тогава отговорът ме удари като гръм! Мъртвецът го беше изял. Да. Вече всичко ми се изясни!

Той е бил диабетик, изминал е дългия път от Норвегия и е носел със себе си малка бекасина, скрита в пай. Аз открих остатъците — заедно с издайническото перо — в „Тринайсетте патока“, а мъртвата птица бе оставена на прага ни. Тъй като не бил ял — макар и според Тъли Стоукър да е пил бира в бара — непознатият е дошъл в Бъкшоу в петък вечерта, скарал се с татко и на излизане е минал през кухнята и си е взел парче от пая с крем на госпожа Малит. Още не е бил излязъл от лехата с краставиците, когато му е прилошало!

Що за отрова би подействала толкова бързо? Изредих наум най-вероятните вещества. Цианидът действаше за минути: след като лицето на жертвата посинее, тя се задушава почти веднага. Той оставяше след себе си горчивия мирис на бадем. Но ако беше използван цианид, жертвата щеше да е мъртва, преди да я открия. (Макар да трябва да призная, че цианидът ми е слабост — по бързина на действието се нарежда сред най-добрите отрови. Ако отровите бяха понита, моето щеше да се казва Цианид.)

Но дъхът му миришеше ли на бадеми? Като че ли не.

Дали пък не беше кураре? И то действаше почти веднага и жертвата също умираше за няколко минути от задушаване. Но курарето не е смъртоносно, ако се приеме с храна, а само когато се инжектира. Освен това, кой в английската провинция — освен мен, разбира се, — ще носи в джоба си кураре?

Или пък тютюн? Спомних си, че шепа тютюневи листа, накиснати в буркан с вода и оставени на слънце за няколко дни, могат лесно да бъдат кондензирани до гъста, черна меласа — смола, която убива за секунди. Но Nicoteana се отглеждаше в Америка и имаше нищожна вероятност в Англия, както и в Норвегия, да се намерят пресни листа от растението.

Въпрос: Възможно ли е от накъсаните остатъци от фасове от цигари, пури или тютюн за лула да се получи също толкова силна отрова?

Тъй като в Бъкшоу никой не пушеше, щеше да се наложи сама да намеря проби от тези материали.

Въпрос: Къде (и кога) се изпразват пепелниците в „Тринайсетте патока“?

Истинският въпрос обаче беше кой е поставил отровата в пая. А още по-важното — по случайност ли мъртвецът беше изял парчето и за кого всъщност е била предназначена отровата.

Потреперих, когато над острова мина сянка, и вдигнах поглед тъкмо когато тъмният облак отново разкри слънцето. Щеше да вали — при това скоро.

Но преди да успея да стана, заваля като из ведро — една от онези внезапни и краткотрайни, но свирепи бури в началото на юни, които повалят цветята и препълват канавките. Опитах се да си намеря сухо местенце, в което да се скрия от шибащия дъжд — не че имаше някакво значение, след като внезапно задуха и студен бурен вятър. Обгърнах се с ръце, за да се стопля. Щеше да се наложи да изчакам пороят да премине.

— Хей, добре ли си?

На другия бряг на езерото стоеше мъж и ме гледаше. През дъждовната завеса виждах само размазани цветни петна, поради което той приличаше на фигура от картина на импресионист. Но преди да успея да отговоря, мъжът нави крачолите на панталоните си, свали обувките си и започна бързо да шляпа към острова. Докато се подпираше за равновесие на дългия си бастун, ми напомни за свети Кристофър, който носи Младенеца Исус на гърба си през реката, само че когато наближи, забелязах, че предметът на раменете му всъщност беше платнена раница.

Мъжът беше облечен с костюм за разходка и носеше шапка с широка, безформена периферия: малко ми заприлича на филмовата звезда Лесли Хауърд. Стори ми се към петдесетгодишен, на възрастта на татко, но въпреки това много пъргав.

С водонепромокаемия си скицник в едната ръка, той беше истинско олицетворение на утопичния разхождащ се художник.

— Добре ли си? — повтори непознатият и аз осъзнах, че първия път не съм му отговорила.

— Чудесно, благодаря — избъбрих прекалено любезно, тъй като се опитвах да компенсирам, в случай че съм му се сторила невъзпитана. — Дъждът ме свари тук.

— Разбирам — отвърна мъжът. — Намокрила си се.

— Направо съм подгизнала — поправих го аз. Когато ставаше въпрос за степени на намокряне, бях изключително педантична.

Мъжът отвори раницата си и извади дъждобран, като онези, които носеха туристите, излезли на разходка из планините на Външните Хебриди. Той го наметна на раменете ми и аз веднага се стоплих.

— Нямаше нужда… но благодаря все пак.

Стояхме под дъжда, без да си говорим, взрени отвъд езерото, заслушани в ромоленето на дъжда.

След малко мъжът каза:

— Щом сме откъснати на безлюден остров, предполагам, че е добре да се запознаем.

Опитах се да установя по акцента му откъде е: беше оксфордски, но и с някакъв примес. Може би скандинавски?

— Аз съм Флавия. Флавия де Лус.

— Аз съм Пембъртън, Франк Пембъртън. Приятно ми е да се запознаем, Флавия.

Пембъртън ли? Не беше ли това човекът, който пристигна в „Тринайсетте патока“, точно когато бягах от Тъли Стоукър? Не исках да се разбира за посещението ми в странноприемницата, затова си замълчах.

Стиснахме мокрите си ръце, а после се отдръпнахме, както често правят непознати, след като са се докоснали.

Дъждът не спираше. След малко мъжът каза:

— Всъщност вече знаех коя си.

— Нима?

— Аха. Всеки, който се интересува от провинциалните имения в Англия, знае добре името Де Лус. Все пак семейството ви е в класацията с важни личности.

— А самият вие интересувате ли се сериозно от провинциалните имения в Англия, господин Пембъртън?

Той се засмя.

— Опасявам се, че този интерес е част от работата ми. Пиша книга по темата. Реших да я озаглавя „Именията в Англия: разходка в миналото“. Доста впечатляващо звучи, нали?

— Предполагам, че зависи от това кого се опитвате да впечатлите, но да, доста е впечатляващо.

— Живея в Лондон, разбира се, но обикалям в тази част от страната от доста време и си водя бележки. Надявах се да успея да разгледам имението и да взема интервю от баща ти. Всъщност затова дойдох.

— Мисля, че няма да е възможно, господин Пембъртън. Разбирате ли, в Бъкшоу ни сполетя внезапна смърт и татко… сътрудничи на полицията в разследването.

Без да се замисля, използвах израза, който чух в една серийна радиопиеса, и осъзнах колко важно звучи, чак след като изрекох думите.

— Мили Боже! — възкликна господин Пембъртън. — Внезапна смърт ли? Надявам се, че не е някой от семейството.

— Не — отвърнах аз. — Напълно непознат човек. Но тъй като го откриха в градината на Бъкшоу, татко със сигурност ще…

В този миг дъждът спря толкова внезапно, колкото и започна. Слънцето се показа и по мократа трева заблещукаха дъги, а някъде на острова закука кукувица точно като при края на бурята от „Пасторалната симфония“ на Бетовен. Кълна се, че беше точно така.

— Разбирам напълно — каза господин Пембъртън. — В никакъв случай не бих искал да се натрапвам. Но ако полковник Де Лус пожелае да се свърже с мен по-нататък, аз съм отседнал в „Тринайсетте патока“ в Бишъпс Лейси. Убеден съм, че господин Стоукър с радост ще предаде съобщението.

Свалих дъждобрана и му го подадох.

— Благодаря ви. Най-добре е да се прибирам вкъщи.

Прегазихме езерото като туристи на почивка край морето.

— Радвам се, че се запознахме, Флавия — каза господин Пембъртън. — Вярвам, че с течение на времето бързо ще се сприятелим.

Проследих го с поглед как крачи през поляната към алеята с кестените и се стопява в далечината.