Джон Каценбах
Справедлива кауза (23)

Двайсет и три. Пропускът на детектив Шефър

По-голямата част от деня двамата детективи прекараха в колата на няколко метра от входа на Фъргюсън. Едва ли можеха да се похвалят, че изпълняват задачата си с кой знае каква вещина, защото само час след като Браун и Кауърт ги оставиха сами, всеки, който живееше в радиус от две пресечки, без задължително да бъде престъпник по природа или наклонност, знаеше за присъствието им. Повечето ги пренебрегнаха.

Някакъв търговец на сергия, привикнал да ползва уличката в близост до мястото, където бяха паркирали, ги изпсува високо, докато се суетеше и се чудеше къде да застане, двама от местната улична банда с щамповани якета, ленти около главите и неизменните в тази част на града високи баскетболни обувки минаха наблизо и им се присмяха с оскърбителни жестове. Когато Уилкокс свали прозореца и им кресна да се разкарат, те се изхилиха, пародираха южняшкия му акцент със злостна наслада и едва прикрита заплаха. Две проститутки с червени обувки на високи токове и обсипани с пайети панталони под лъскави шлифери, натрапчиво се завъртяха около тях, сякаш предчувстваха, че никой не би им обърнал внимание. И поне половин дузина дрипави бездомници с вездесъщите пазарски колички, претъпкани с боклуци, почукаха по прозорците им, за да изпросят някакви пари. Двама направиха размяна, за която навярно детективите имаха пълното основание да ги задържат. Други просто ги подминаваха, без да забелязват каквото и да е, освен своя невидим спътник, с когото оживено разговаряха.

Все така ръмеше и повечето обитатели на улицата предпочитаха да останат у дома зад запречените с решетки прозорци и тройно заключени врати. Небето беше сиво и мрачно.

Неведнъж вече си задаваха въпроса какво ли се е случило с Кауърт. Но сами, в колата си, нямаше как да открият отговора. Уилкокс отиде до автомата на ъгъла и се опита да се свърже с двамата мъже в мотела. Без каквато и да е информация, принудени заради заповедта на Браун да останат тук, не им оставаше нищо друго, освен раздразнено да отброяват часовете.

Взеха си сандвичи от ресторанта за бързо хранене, пиха кафе и мръзнаха, докато бършеха предното стъкло с гъба, за да могат да виждат. На два пъти всеки от тях ходи до бензиностанцията на две преки, за да ползва тоалетната, в която миризмата на дезинфектанта се смесваше с вонята на екскременти. Не разговаряха кой знае колко. Няколко насила изречени реплики, прекъсвани от дълги паузи тишина. Говориха за техниката на разследването, за престъпността в Панхендъл и Кийс, макар да знаеха, че разликите между двете области са само повърхностни. Шефър разпитваше за Браун и Кауърт и откри, че Уилкокс почти боготвори първия и ненавижда втория, макар да не беше в състояние да обясни чувствата си нито към единия, нито към другия. Правеха догадки и около Фъргюсън. Уилкокс сподели с колежката си натрупания преди време опит с отскоро освободения. Тя го разпита за признанието и той й отвърна, че всеки път удрял Фъргюсън с усещането, че изтръгва ново признание, подобно на човек, който клати клоните на някое дърво, за да изпопадат плодовете му. Каза го без следа от вина, но с гняв, който я изненада. Помисли си, че Уилкокс е човек, който обича насилието и е много по-избухлив от огромния лейтенант. Изблиците на гняв при него бяха внезапни и неконтролируеми. Тани Браун беше по-хладен, по-уравновесен. Нищо чудно, че не можеше да си прости лукса, задето е допуснал партньора му насила да изтръгне признанието от Фъргюсън. Трябва да го е направил в момент на умопомрачение, за който навярно се ненавиждаше.

От Фъргюсън нямаше и следа, макар да подозираха, че той знае за присъствието им.

— Колко време ще стоим? — попита Шефър. Светлината на уличните лампи не разпръскваше кой знае колко нощната тъмнина. — Цял ден не е излизал навън, освен ако няма заден вход. А такъв навярно има и в този момент той сигурно ни се присмива отнякъде. Какво правим? Каква е целта?

— Целта е да го накараме да разбере, че някой мисли за него. Тани ни каза да го следим.

— Да — съгласи се тя. И й се прииска да добави, че се надява това да не е завинаги. Времето сякаш й се изплъзваше. Знаеше, че в държавния затвор Майкъл Вайс се чуди къде ли е. Знаеше също, че трябваше да намери и добра причина, за да обясни защо още е тук. Добра, стабилна, оправдателна причина.

Андрея протегна ръце и изпъна крака напред. Почувства, че мускулите я болят от обездвижването.

— Мразя това — каза тя.

— Кое? Да следиш някого?

— Точно така. Просто да чакам. Не е в моя стил.

— Кое е в твоя стил?

Тя не отвърна.

— След десет минути ще е тъмно. Прекалено тъмно.

— Вече е тъмно.

Уилкокс махна към входа на апартамента, но не придружи жеста с коментар. Шефър се огледа. Помисли си, че улицата прилича на шлиферите на двете проститутки, които по-рано се завъртяха около тях — лъскава, евтина и някак си синтетична. Като декор в холивудски филм — реален и едновременно с това илюзорен. Неочаквано по гърба й пробягаха тръпки.

— Нещо не е наред ли? — попита Уилкокс. Уловил беше движението с ъгъла на очите си.

— Не — побърза да отвърне тя. — Просто ме побиха тръпки. Това място е ужасно и на дневна светлина.

Той плъзна поглед нагоре-надолу по улицата.

— Наистина не е като у дома. Кара те да се чувстваш така, сякаш живееш в пещера.

— Или в клетка — добави тя.

Чантата й беше на пода, между краката й. Голяма, удобна кожена чанта, почти като раница. Побутна я с върха на пръстите си, колкото да отвори капака и разкрие съдържанието й, сякаш да се увери, че всичко нужно, което съдържа все още, си е на мястото: бележник, касетофон, резервни касети, портфейл, полицейската значка, малко портмоне с грим, деветмилиметровия й пистолет с два резервни пълнителя.

Уилкокс долови движението й.

— А пък аз — усмихна се той, — все още харесвам триста петдесет и седем с късата цев. Удобен ми е под сакото. — Огледа се в тъмнината, която вече обгръщаше колата. В далечината се чу воят на сирена. Приближи се и се усили, после заглъхна. Така и не видяха светлините. Уилкокс вдигна ръка и разтри очи. — Как мислиш, какво ли правят?

— Представа нямам — бързо отвърна тя. — Защо, по дяволите, не се измъкнем оттук и не проверим? Това място започва да ме изнервя.

— Започва?

— Знаеш какво имам предвид. — В гласа й прозвучаха гневни нотки. — Божичко, виж на какво прилича. Имам чувството, че ще ни погълне. Полицаите, които ме доведоха тук оня ден, ни най-малко не бяха доволни, че са дошли, а беше светло. И единият от тях беше чернокож.

Уилкокс изръмжа в знак на съгласие. И за двамата беше ясно, макар да не го изразяваха гласно, че ситуацията, в която се намираха, бе доста опасна. Две бели ченгета от Юга, извън сферата на своето пълномощие, в непривична за тях среда и сред враждебен свят.

— Добре — бавно провлачи глас Уилкокс. Отново плъзна поглед по улицата. — Знаеш ли какво ми идва наум?

— Какво?

— Всичко изглежда толкова дяволски старо. Старо и изхабено — посочи той през предното стъкло надолу по улицата към нищото. — И се разлага. Тук сякаш всичко се разлага. — Не поясни мисълта си. Остана застинал на мястото си, вперил поглед в света около тях. — Не зная как, но си мисля, че той е замислил това по някакъв начин. Мисля си, че е стъпка или две пред нас. Работи ни от самото начало. — Гласът му прозвуча като гневен шепот.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Шефър.

— Какво е направил? Какво е замислил?

— Ще ми се да можех да го докопам още само веднъж — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — Само още веднъж да отхапя от ябълката. Този път няма да го оставя да ми се измъкне.

— Пак не мога да разбера накъде биеш — каза тя, разстроена от студенината в гласа му.

— Ще ми се още само веднъж да го погледна в лицето. Например, да останем двамата сами в някоя малка стая и да видим дали този път ще успее да се измъкне.

— Ти си се побъркал.

— Точно така. Побъркал съм се. Права си.

Тя отново се сви на седалката си.

— Имаме заповед от лейтенант Браун.

— Да. И й се подчиняваме.

— Ами време е да се махаме оттук и да видим какво е следващото нещо, което трябва да направим.

Уилкокс поклати глава.

— Не и преди да съм видял това копеле. Не и преди той да е разбрал, че го чакам.

— Това не е начинът, по който ще го изработим — бързо каза тя. — Нали не искаш да се разкара оттук?

— Ти още не можеш да решаваш тия неща — отвърна Уилкокс със стиснати зъби. — От колко време си в отдела за убийства? Обзалагам се, че не е от отдавна. Не ти се е случвало някой да те изработи като Фъргюсън, нали?

— Не, и нямам намерение да ми се случи подобно нещо.

— Лесно ти е да говориш така.

— Да, но вече зная достатъчно, за да не допускам стари грешки.

Уилкокс понечи да даде израз на гнева си, но после кимна.

— Това е добре — пое той дълбоко дъх. — Това е добре. — Облегна се назад, сякаш вълната от гняв и спомени, която доскоро го заливаше, сега бавно се оттегляше. — Добре, добре, добре — бавно повтори той. — Не искаш ли да изиграеш една ръка, преди да сме разкрили всички карти?

Шефър очакваше да протегне ръка и да запали колата. Видя го да посяга към арматурното табло, но в мига, в който пръстите му се сключиха около ключа, внезапно застина и впери поглед напред.

— Кучи син — тихо изруга той.

Тя вдигна стреснато глава.

— Ето го — прошепна Уилкокс.

За момент не можа да види нищо заради мокрото стъкло, но после, подобно на камера, която идва на фокус, го забеляза. Той се поколеба за момент на стъпалото. Спря се, както би направил всеки, преди да се застави да излезе във влажния, тъмен, студен нощен въздух. Носеше дънки, дълго синьо палто и раница през рамо. Присви рамене срещу ръмящия дъжд и забързано се отдалечи, без дори да хвърли поглед към тях.

— По дяволите! — изруга Уилкокс. Отдръпна ръка от арматурното табло и посегна към дръжката на вратата. — Ще го проследя.

Преди Андрея да успее да възрази, той се хвърли към вратата. Миг по-късно стъпките му отекнаха като изстрели по тротоара. Затръшна вратата зад себе си и забърза нагоре по улицата.

Шефър се протегна през седалката и се вкопчи първо в края на дрехата му, после в ключовете. Видя го да се отдалечава и се опита да се измъкне от колата. Вратата й беше заключена. Дръпна дръжката, но от това не последва нищо. Чантата й се закачи на лоста за регулиране на седалката. Сякаш беше натъпкана с олово. Предпазният колан се оплете около дрехите й и тя се подхлъзна върху мокрия паваж. Когато най-накрая успя да се измъкне, видя, че трябва да тича, за да догони Уилкокс, който вече беше на двайсет метра надолу по улицата и все така бързо се отдалечаваше.

Изруга и се завтече с чантата в едната си ръка и ключовете от колата в другата. Все пак успя да го настигне.

— Какво, по дяволите, правиш? — запита тя и се вкопчи в ръката му.

— Просто искам да проследя това копеле — отвърна той, без да спира. — Да вървим!

Тя забави крачка и пое дълбоко дъх, като не го изпускаше от поглед. После отново приведе глава и се затича, за да го настигне. Тръгна до него, стараейки се да не изостава. Видя Фъргюсън да върви с лекота пред тях, без да се обръща назад, сякаш пореше тъмнината, явно напълно безразличен към присъствието им.

Андрея отново се вкопчи в ръката на Уилкокс.

— Пусни ме, дявол да го вземе! — гневно измъкна той ръката си. — Ще го изтървем.

— От нас не се очаква…

— Вземи оная шибана кола — извърна се той рязко. — Побързай и ме настигни! Само не ми се пречкай!

— Но той…

— Не ми пука дали той знае, че съм тук! Сега просто ми се разкарай от пътя!

— Какво, по дяволите, правиш? — почти изкрещя тя.

Той гневно махна към нея, сякаш пренебрежително отхвърляше въпроса й. Извърна се и затича, за да скъси разстоянието до Фъргюсън.

Шефър се поколеба, изпълнена с нерешителност. Видя гърба на Уилкокс да се стопява в нощта, погледна по-надалече и забеляза Фъргюсън да изчезва зад един ъгъл. В същия момент Уилкокс ускори крачка.

Андрея промърмори някаква ругатня, извърна се и бързо побягна към колата. Две уличници, омотани в дебели дрипави палта с плетени вълнени шапки, закрепени върху главите им, се материализираха от мрака и й препречиха пътя. Едната тикаше пазарска количка и възбудено кудкудякаше, а другата трескаво ръкомахаше. И двете изпищяха пронизително, когато се втурна покрай тях. Едната се протегна, опита се да я хване и едва не се сблъскаха. Старицата се завъртя, падна върху тротоара и зави от гняв и изненада. Шефър се спъна, успя да запази равновесие, промърмори някакво извинение и затича към колата. Виковете на жената я последваха. Двама мъже стояха навън въпреки дъжда и единият подвикна към нея:

— Ей! Кво правиш? Май много бързаш, а?

Тя не им обърна внимание и се хвърли зад волана.

Пъхна ключа в стартера и се опита да запали колата. Сипеше порой ругатни, обзета от паника и съвсем объркана, без да знае какво е намислил Уилкокс, завъртя ключа и натисна педала на газта. Моторът се задави, тя смени скоростите и се плъзна на улицата. Дори не погледна назад. Гумите изсвистяха по мокрия асфалт и колата за миг поднесе, преди да се устреми напред.

Шефър забърза надолу и сви зад ъгъла. Забеляза Уилкокс в мига, в който той мина под една улична лампа. Напрегна поглед, но не видя Фъргюсън. Отново форсира двигателя и моторът реагира мудно. Изруга колите, които даваха под наем и които за нищо не ставаха, и за миг й се прииска да е в собствената си патрулна кола в Кийс. Настигна Уилкокс непосредствено преди края на пресечката. Свиха по някаква еднопосочна улица и тръгнаха срещу движението. Тя свали бързо прозореца и почувства дъжда по челото си.

— Давай — махна Уилкокс с ръка.

Детективът се спусна след плячката си. Ускори крачка и почти се затича. Шефър подвикна, че е разбрала и забърза надолу по мократа от дъжда улица.

Наложи се да измине още една пресечка, преди да обърне колата. Мина на червено, обърна на ъгъла и накара двама тийнейджъри на тротоара да отскочат назад с гневни ругатни. Улицата беше тясна, отвсякъде се издигаха порутени сгради, които сега се изпречиха пред погледа й. От двете страни до тротоара бяха паркирани коли. Тя силно натисна клаксона и се промъкна на сантиметри помежду им.

На следващия ъгъл рязко сви вдясно и се върна към мястото, където се надяваше да застигне Уилкокс и Фъргюсън. Трескави мисли се въртяха в главата й. Какво да каже, как да постъпи. Чувстваше, че се е случило нещо, което се е изплъзнало от контрола й. Взря се в пътя и се опита да открие двамата мъже, които криволичеха из тъмните улици.

Не ги видя никъде.

Забави колата и се взря напред, встрани, по подобните на вени алеи и покритите с чакъл пусти петна. Сенките се сливаха в непрогледната тъмнина. По улицата не се виждаше жив човек.

Спря в средата и изскочи навън. Огледа се за двамата мъже. И понеже не видя никого, изруга високо и отново се плъзна зад кормилото.

По дяволите, каза си тя. Трябва да са свили по друга улица или да са пресекли пустия паркинг. Може бързо да са се шмугнали в някоя алея.

Отново натисна газта. Оглеждаше се във всички посоки. Мина покрай още един ъгъл. Обзе я потискащо отчаяние.

От двамата мъже нямаше и следа.

Върна колата на заден ход и тръгна по улицата, от която току-що бе излязла, после отново натисна педала и се насочи напред. Плъзна се в тъмнината, без да спира да се оглежда. Подмина още една пресечка и удари спирачките.

Никой.

Сърцето й се сви. Не знаеше какво да прави. Опита се да не се поддаде на паниката, паркира колата до тротоара и изскочи навън. Бързо закрачи в посоката, в която предполагаше, че може да ги открие. Опитваше се да мисли логично. Невъзможно беше да са се отдалечили кой знае колко. Напрегнато се взря в сенките и се ослуша. После ускори крачка и побягна. Шумът от стъпките й отекна самотно по плочите на тротоара в пустата нощ.

 

 

Брус Уилкокс се извърна веднъж, само колкото да долови отблясъците от стоповете на наетата под наем кола, които изчезнаха надолу по улицата, преди отново да пренесе цялото си внимание върху Фъргюсън. Ускори крачка, изненадан, че не може да скъси разстоянието, което ги делеше. Фъргюсън се движеше с необяснима лекота и ловко заобикаляше светлите петна, които огряваха улицата на места и се сливаха с тъмнината наоколо.

Имаше чувството, че краката му са тежки и бавни. Далеч пред себе си го видя отново да свива при следващия уличен ъгъл и направи отчаян опит да го настигне.

Две проститутки с разголени крака разчитаха присъствието им да не остане незабелязано под мътната светлина на уличните лампи. Когато ги наближи, те се отдръпнаха назад и се свиха до витрината на някакъв магазин.

— Накъде тръгна? — попита Уилкокс.

— Кой, човече?

— Никой не съм видяла.

Той изруга, а те му се изсмяха и го обсипаха с подигравки. Страничната улица, по която тръгна Фъргюсън, приличаше на пещера. Мярна го на около четирийсет метра пред себе си. По-скоро му заприлича на сянка, малко по-плътна от сенките, които изпълваха улицата, и се втурна с всички сили след него.

Опитваше се да мисли. Представа нямаше какво ще му каже, нито какво ще направи. Подчиняваше се единствено на подтика да го настигне. Безредни образи се сливаха и разпадаха в мислите му. Имаше усещането, че светът, през който сега летеше, се слива със спомените му. Някакъв бездомник, излегнал се в изоставен вход, извика, когато профуча покрай него, но гласът му напомни за Тани Браун. Някакво куче залая и се хвърли напред, сякаш да скъса веригата, с която беше завързано, и той се сети за издирването на тялото на Джоани Шрайвър. Покритите с мръсотия алуминиеви кофи за смет отразяваха слабата светлина на уличните лампи и го накараха отново да почувства лепкавото, вонящо усещане по ръцете си, когато извади безполезните улики от отходната яма на външния клозет. Този последен спомен го накара още повече да забърза.

Взря се напред и видя, че Фъргюсън е стигнал края на пресечката. Сякаш се забави, после се обърна. За един кратък миг погледите им се срещнаха в нощта.

— Спри! Полиция! — не можа да се овладее Уилкокс.

Фъргюсън дори не се поколеба. Така бързо побягна, че сякаш полетя.

— Ей! — викна Уилкокс още веднъж, после притисна брадичка към гърдите си и затича след него. Сега вече всеки опит да се преструва, че просто наблюдава или следи Фъргюсън, стана излишен. Пое дълбоко въздух и размаха ръце. Краката му се отделяха с лекота от влажния асфалт и той се носеше в бърз спринт. Разстоянието помежду им сякаш се скъси, но Фъргюсън също затича с всичка сила. Двамата бягаха с еднаква скорост, стъпките им отекваха в синхрон по паважа и разстоянието помежду им оставаше все така непроменено.

Светът около Уилкокс му се струваше недействителен, неразличим. Задъхваше се, сърцето му биеше лудо. Нощният въздух сякаш раздираше дробовете му.

Изминаха още една пресечка. Видя, че Фъргюсън отново свива зад ъгъла, без ни най-малки признаци за умора. Уилкокс се втурна напред, опита се да вземе остър завой и се подхлъзна. В един кратък миг почувства, че му се вие свят, после изгуби равновесие. Циментът се приближи с ужасяваща скорост, като вълна, която се втурва към брега, и го удари с все сила. В дробовете му не остана капчица въздух и пред очите му се разпиляха червени искри. Чу шум от раздрана дреха и солен вкус в устата си. Плъзна се полузашеметен по стълба на уличната лампа. Инстинктивно се опита да се противопостави на шока и болката, да се изправи на крака и да продължи преследването. Неочаквано си спомни турнира по борба в гимназията, когато се случи така, че го подхвърлиха във въздуха и като падна върху тепиха, умът му със светкавична бързина съобрази какво движение да направи, така че когато противникът му протегна ръце да го обхване, той вече се бе освободил. Стисна клепачи и откри, че отново тича напред и се опитва да се ориентира къде е и какво прави. Но разбра единствено, че ударът го е оставил объркан и сега той се движи, воден само от неовладян гняв.

Изведнъж забеляза Фъргюсън да се плъзга през улицата към един тъмен, празен паркинг. Фаровете на приближаваща кола го осветиха за миг. Гумите пронизително изсвистяха по асфалта и се разнесе изсвирване с клаксон.

— Той е! Пресрещни това копеле! — кресна Уилкокс. Помислил беше, че колата е на детектив Шефър. После разбра, че греши. Обзе го внезапен гняв. Къде, по дяволите, беше тя? Уилкокс се отдръпна, а зад него шофьорът продължи да сипе ругатни по адрес на двата подобни на призраци силуета, които изчезнаха така ненадейно, както се бяха и появили.

Препъваше се в чакъла и отпадъците, които се оплитаха около глезените му като коренища в блато. Мярна Фъргюсън далеч напред да си проправя път сред камарите боклук. За миг се качи върху куп кашони и някакъв стар хладилник, осветени от далечна улична лампа. Погледите им се срещнаха за втори път и Уилкокс викна импулсивно:

— Спри! Полиция!

Стори му се, че в очите на Фъргюсън проблесна изненада, сякаш го позна. После изчезна извън осветения кръг. Уилкокс промърмори някакво проклятие и продължи.

Опита се да прескочи купчина тухли, но кракът му се закачи и камарата се разпиля под тежестта му. Той полетя с протегнати напред ръце. Не успя да си счупи врата, но удари дясната си ръка в парче нащърбено ръждясало желязо. Ръбът се вряза в дланта му, три пръста се огънаха назад, а китката му почти се изкълчи от удара. Извика от болка, отново се опита да запази равновесие и обви ранената си длан с лявата ръка. Кожата беше разкъсана и лепкава от кръвта. Пареща болка обхвана пръстите и китката му. Помисли си, че навярно са счупени и прокле себе си. Сви ръката си в юмрук, притисна я до гърдите си и се опита да се изкачи върху друга купчина и да не изпусне преследвания.

Преви се надве, за да си поеме дъх и се опита да не обръща внимание на болката в китката и дланта си. Предпазливо се изправи върху нов куп боклуци и видя Фъргюсън да се прехвърля през оградата от бодлива тел в дъното на празния паркинг. После прекоси алеята, поколеба се за миг и се затича нагоре по стълбите на някаква изоставена сграда.

Добре, каза си, ти също си изморен, копеле такова. Поеми си там дъх. Но няма да ми се измъкнеш.

Без да обръща внимание на пулсиращата болка в разкъсаната си и счупена ръка, той премина последните метри от паркинга и се покатери върху плета от бодлива тел. Притича до вратата на изоставената сграда и хвърли поглед вътре. Едва дишаше от изтощение.

Добре, повтори си отново. Предпазливо пъхна ръка в джоба на якето си и намери носна кърпа. Уви, доколкото можа, раната с нея. Не виждаше в тъмнината, но подозираше, че има нужда от няколко шева. Поклати глава. А сигурно и инжекция срещу тетанус. Носната кърпа бързо се напояваше с кръв, болката все така пулсираше в дланта му и той се опита да свие пръстите и китката си, само за да почувства остро пробождане, което запълзя нагоре по ръката му. Внимателно докосна кожата. Търсеше да напипа счупени кости. Отокът бързо растеше. Зачуди се дали осигуровката му ще покрие всички разходи. Рискът на служебните задължения. Трябваше да покрият разходите му. Стисна зъби от болка. Надяваше се някой доктор да успее да намести проклетата му ръка и да не е нужна операция.

Вдигна поглед към алеята. Навсякъде се валяха влажни, подгизнали от дъжда боклуци. Взря се напрегнато към празната сграда, но не видя никого там. Изоставени апартаменти или складове, трудно можеше да каже. Светлината беше слаба, мъглива и идваше от уличните лампи на около трийсет метра разстояние.

Спря. Каза си, че би било добре, ако сега се появеше детектив Шефър. Имаше нужда от подкрепа. Но бързо отхвърли тези си мисли и отново заруга наум. Това поне му беше по-познато. Нямаше нужда от помощ, за да пипне тоя кучи син. Дори и с една ръка, пак щеше да се справи. Напълно си вярваше. Пристъпи към входа. Фъргюсън бе оставил вратата отворена, когато влетя вътре и сега тя зееше и измамно го подканяше. Входът приличаше на тъмна ивица на фона на велурената тъкан на нощта. Опря гръб на вратата и се ослуша. Едновременно освободи револвера от кобура си. За ранената му ръка беше невъзможно да понесе тежестта на оръжието. Сякаш грабна нагорещен до червено въглен от огъня. Притвори очи и предпазливо прехвърли пистолета в лявата си ръка. После се взря в оръжието. Дали ще може да уцели нещо с лявата си ръка? Нещо съвсем близо. Ако се наложеше. Сигурно ли беше? А ако предположим, че и той е въоръжен? Всичко ще бъде наред. Само да го пипне това копеле. Да го арестува и хубаво да го подреди. Дори после да се наложи да го пусне. Но първо ще го посплаши. Ще го накара да осъзнае, че много е загазил.

Вслуша се в звуците. Опитваше се да ги сравни, определи, анализира. Слагаше етикет и на най-дребния шум, обличаше го във форма, идентифицираше го и си казваше, че това не е нещо, от което трябва да се страхува. Капките дъжд се процеждаха през покрива в канала. Свистенето беше шумът от уличното движение няколко пресечки оттук. Острият, режещ звук беше собственото му дишане. После, някъде отвътре в сградата, се разнесе пукане на дъски.

Това е той, помисли си Уилкокс. Наблизо е. Вътре е и е близо.

Пое дълбоко дъх, приведе се и пристъпи в изоставената постройка.

В първия миг се почувства така, сякаш бе обвит в одеяло. Слабата светлина, която проникваше от алеята вън, изчезна. Ядоса се на себе си, че не взе фенер. Всъщност, забравил беше, че остави своя във Флорида. Ако пушеше, щеше да носи кибрит или още по-добре — запалка в джоба си. Опита се да си спомни дали Фъргюсън пуши. Като че ли да. Приклекна, все така напрегнал слух да долови шум от жертвата си. Искаше очите му да привикнат към тъмнината. Не виждаше кой знае колко.

Предпазливо пристъпи в сградата. Стълбите вляво водеха нагоре, а вдясно — надолу. Стар блок, помисли си той. Кому е трябвало изобщо да живее тук? Направи още една стъпка и почувства порутеният под да скърца под тежестта му. Заля го нова вълна от тревога. Божичко! Тук можеше да има дупка или нещо такова. Ами ако тия стълби поддадат? Вдигна ръката, в която държеше оръжието си, и я плъзна по стената, без да отделя ранената си длан от гърдите.

Тръгна вдясно по стълбата надолу. Споходи го внезапна мисъл, Фъргюсън е плъх. Земно животно. Ще се зарови надълбоко. Там ще се почувства удобно.

Спря и отново се ослуша.

Нищо.

Но това и нищо не означаваше, Фъргюсън беше тук.

Продължи бавно и предпазливо да опипва пътя си. Ядосваше се заради шума, който вдигаше. Собственото му дишане раздираше тъмнината, сякаш драскаше с нокът по дъска. Всяка негова стъпка отекваше високо. Продължи неотклонно към вътрешността на сградата, която сякаш щеше да се разпадне от шума.

Потисна подтика да каже нещо. Прииска му се да изчака, преди да се е приближил достатъчно, за да поиска от него да се предаде. Чувстваше стълбите солидни под краката си, но не им се доверяваше. Предпазливо изнасяше крак напред, после бавно пренасяше тежестта си върху него. Отброяваше всяка стъпка. На двайсет и две стигна мазето. Обгърна го хладен и влажен въздух, много по-студен от леденото течение, което достигаше до него. Направи още една стъпка. Почувства цимент под краката си и помисли, че това е добре. Сега поне щеше да бъде по-тихо. При следващата стъпка се подхлъзна в локва вода, която веднага се просмука в обувките му. По дяволите, изруга той наум.

Приведе се и отново се ослуша. Не беше сигурен дали дишането, което чу, беше неговото или на Фъргюсън. Каза си, че е наблизо. Пое дълбоко дъх и го задържа, за да се опита да определи посоката на звука.

Близо. Съвсем близо.

Отново пое дъх и долови някаква миризма. Гъста и ужасяваща, която го обгърна със зло. Позната му беше, но не можа веднага да я определи. Косата му настръхна. Почувства прилив на топлина към ръцете си, въпреки студения въздух. Тук нещо умира, изкрещя някакъв глас в него. Наблизо има нещо мъртво.

Извърна глава, сякаш да се огледа в гъстата тъмнина, но беше сляп.

Завладяха го страх и вълнение. Надигна се и слезе три стъпала надолу към мазето, все така без да отделя въоръжената си ръка от стената. Стори му се влажна и мека. Мислеше си за плъховете, паяците и за мъжа, когото преследваше.

Не издържаше вече.

— Фъргюсън, момче, излез. Арестуван си, по дяволите. Знаеш кой съм. Вдигни си лайняните ръце и излез.

Думите му отекнаха в тясното помещение и замряха в тишината. Уилкокс зачака. Отговор не идваше.

— Хайде, по дяволите, Боби Ърл. Зарежи тая работа. Не си струва.

Отново пристъпи навътре.

— Зная, че си тук, Боби Ърл. По дяволите, недей да усложняваш излишно нещата.

Изведнъж го обзе съмнение. Къде беше този кучи син? Застина от напрежение, страх и гняв.

— Боби Ърл, ако не излезеш, ще ти пратя един куршум право в очите.

От дясната му страна се разнесе някакво драскане. Опита се бързо да се извърне в тази посока и да насочи оръжието си към шума. Не разбираше какво става. Знаеше само, че е дяволски тъмно и че не е сам.

За миг от секундата почувства, че към него се прокрадва сянка, осъзна, че някой, със стиснати от напрежение зъби, е изплувал от тъмнината. Искаше да се застави да се отдръпне назад, но вместо това вдигна счупената си ръка, за да се предпази от удара. Стреля, обзет от паника, наслука, без прицел. Стреля в страха. Пукотът отекна в тъмнината. После някаква метална тръба се стовари върху рамото и ухото му. Пред очите му избухна бяла светлина, която се разпадна в черен водовъртеж. Препъна се назад. Знаеше, че не може да си позволи да припадне. Почувства влажния цимент до лицето си и осъзна, че е на пода.

Вдигна ръка, за да отклони втория удар, който се стовари върху му със съскащия звук на оловна тръба, която разсича студения въздух. Отекна тъпо върху вече счупената му ръка и отпрати червени искри в тъмнината зад очите му.

Не знаеше нито как, нито къде е изгубил пистолета си, но той вече не беше в дланта му. Отчаяно протегна лявата си ръка и впи пръсти в мека плът. Дръпна с всичка сила, наоколо се разнесе шум от раздран плат и някакво тяло се стовари върху му. Двамата мъже задъхано се вкопчиха един в друг в тъмнината. Уилкокс се опитваше да се противопостави на очертанието на мъжа върху себе си, опитваше се да достигне гърлото, гениталиите, очите му — някой уязвим орган, който да може да нападне. Заедно се претърколиха, блъскаха се в стената и във влажните плочи на пода. Не говореха. От стиснатите им устни се отронваха единствено стонове на болка и гняв.

Брус Уилкокс сключи пръсти около врата на своя нападател и силно го изви, сякаш да прогони живота от тялото на съперника си. Ранената му ръка затвори пръстена. Изруга от изтощение. Помисли си, че най-после го е пипнал. Тогава го прониза остра болка.

Не знаеше какво е това, което го убива, не знаеше дори кой го убива. Почувства само, че нещо пронизва стомаха му и се устремява нагоре. Че го обзема паника, после дойде агонията. Свали ръце от врата на убиеца, притисна ги към стомаха си и сключи пръсти около дръжката на ножа. Чу слабото стенание, което се отрони от устните му, и се сви безчувствен върху влажния под.