Джон Каценбах
Справедлива кауза (19)

Деветнайсет. Клозетът

През по-голямата част от пътя тримата мъже не разговаряха. Накрая излязоха от магистралата и полицейският автомобил заподскача по вкоравената мръсотия.

— Нищо няма да научим от нея — обади се Брус Уилкокс. — Ще се вкопчи в пушката си и ще ни изхвърли от къщата, преди да сме се усетили. Губим си времето.

Той седеше зад кормилото. На предната седалка до него Тани Браун мълчеше, вперил поглед в предното стъкло. Кожата му заблестя, когато светлината се промъкна през клоните на дърветата и го освети. Сега той само махна пренебрежително и отново потъна в мисли.

Уилкокс изхъмка и за известно време замълча.

— И пак ти казвам, губим си времето.

— Не го губим — изръмжа Браун, докато колата продължаваше да подскача по неравния път.

— Ама как да не го губим — не спираше детективът. — И бих искал най-после вие двамата да ми кажете какво става.

Той извърна глава към Кауърт, седнал по средата на задната седалка, изпълнен с чувства, не по-различни от настроението на арестантите, които обикновено заемаха това място.

— Преди Съливан да отиде на стола — бавно започна Браун, — намекнал пред Кауърт, че в къщата на Фъргюсън има улика, която сме пропуснали и която още си стои. Затова отиваме там сега.

Уилкокс поклати глава.

— Тани, не ми казваш и половината от това, което знаеш. — Говореше така, сякаш Кауърт не присъстваше. — Аз сам ръководех претърсването. Обърнахме къщата. Проверихме стените сантиметър по сантиметър за кухини. Прослушахме дъските на пода. Пресяхме пепелта от печката, за да не би да е изгорил нещо. Пълзяхме под тая шибана къща с детектор за метал. Дори доведох и куче и сам го преведох през мястото. Ако оная отрепка беше скрила нещо, щях да го намеря.

— Съливан каза, че сте пропуснали нещо — настоя Кауърт.

— Съливан е казал най-различни неща на оня драскач там отзад — каза Уилкокс на своя партньор. — Защо изобщо му обръщаме внимание?

— Ей — не се стърпя Кауърт, — карай по-полека, а?

— Къде ти каза да търсим?

— Не ми каза къде. Само настояваше, че сте пропуснали нещо. Направи някаква грубичка шега за очите, които трябвало да имам на задника си.

Уилкокс поклати глава.

— Пък и дори да намерим нещо, какво от това — хвърли поглед той към Браун. — Знаеш го, шефе, и от мен по-добре. Историята на Фъргюсън. Има ли някакво развитие?

— Не — бавно отвърна Тани Браун. — Няма.

— Добре де, да речем, че открием нещо. Какъв е смисълът? Не можем да използваме срещу него нищо, което сме придобили по незаконен път. Връщаме се към онова признание. Дори и да ни каже къде е всяко нещо, как точно е убил малката Джоани и да ни разкрие цялата история, съдията пак може да отхвърли показанията му. Всичко се проваля.

— Не е точно така — каза Кауърт.

— Да — намеси се Браун. — Не е точно така. Може да намерим нещо, въз основа на което после някой адвокат да повдигне обвинение. — Той се поколеба, преди да продължи: — Но не очаквам да спечелим този случай в съда. — Той не уточни какво точно има предвид.

Уилкокс помълча за минута, после отново се обади:

— Даже и не мисля, че бабата на Фъргюсън ще ни пусне да огледаме наоколо, ако нямаме заповед. По дяволите, не мисля, че ще ни каже даже, че слънцето е изгряло, ако нямаме заповед от съдията. Губим си времето.

— Ще пусне Кауърт да погледне.

— След като ние сме го закарали? Изключено!

— Ще го направи.

— Тя навярно мрази пресата повече и от мен. В крайна сметка, те помогнаха да пъхнем нейното съкровище в затвора.

— Но после го извадиха оттам.

— Не мисля, че гледа на нещата по този начин. Тя е заклета баптистка и не изпуска Библията от ръка. Навярно си мисли, че Иисус сам е слязъл и е отворил вратите на затвора пред малкото й скъпо момче, защото тя го е обсипвала с молитви всяка неделя. Както и да е, дори и да го остави да влезе вътре и да си вре навсякъде носа, което няма да стане, той не знае какво да търси. Още по-малко пък — как да го търси.

— Знае.

— Добре, представи си тогава, само си представи, че напук на всичко, открие нещо. Какво ни грее нас това?

— Грее ни. — Браун свали прозореца си и остави горещината на деня да се промъкне в колата и да прогони хладината на климатика. Говореше спокойно, гласът му едва се издигаше над шума на вятъра, който навлезе през прозореца. — Тогава ще знаем, че поне за едно нещо Съливан е казал истината.

— Е, и какво от това? — изсъска Уилкокс. — Какво, по дяволите, ни грее това нас?

Браун отново не отвърна.

— Тогава ще знаем с кого си имаме работа — вметна Кауърт накрая.

— Ха! — изръмжа Уилкокс.

Той отново натисна педала и здраво се вкопчи в кормилото, вбесен от мисълта, че неговият приятел и партньор и врагът му знаят информация, която не споделят. Не можеше да потисне гнева и раздразнението си. Шофираше бързо, а зад колата се издигаше кафяв облак прах. Почти му се прииска някое дрипаво старо куче или катерица да пробяга пред гумите му.

Кауърт гледаше редицата дървета в покрайнините на гората.

— Накъде водят? — запита той.

— До мястото, където намерихме Джоани. До брега на езерото. Простира се на няколко километра, преди да свие и да се спусне към града. Плаващи пясъци, които могат да те убият, и кал, толкова гъста, че сложиш ли си крака в нея, сякаш стъпваш в лепило. Цели километри мъртви дървета, плевели и вода. И е тъмно. Загубиш ли се там, цял месец ще ни трябва да те извадим. Ако изобщо те намерим. Насекоми, змии и всякакви хлъзгави и пълзящи гадини. Но под мъртвите корени се крият добри костури. Само трябва да внимаваш — отвърна Уилкокс.

Докато колата подскачаше надолу по неравния път, Кауърт се замисли за купчината компютърна хартия със статиите, които разпечата в библиотеката на „Джърнъл“. Бяха във вътрешния джоб на сакото му и сега усещаше твърдостта им. Не сподели информацията с Тани Браун.

Повтаряше си, че може да е просто съвпадение. Говорил е в църква. Четири дни по-късно едно малко момиче изчезва. Това нищо не значи. Не знаеха дали той още е бил там, нито пък какво е правил след службата и къде е ходил. Четири дни. Може да е бил навсякъде по пътя към Пачула. Или в Нюарк. Или на Марс.

В спомените му неочаквано изплува снимката на Джоани Шрайвър върху стената на началното училище. Спомни си и погледа в очите на Дон Пери от плаката, който сега лежеше в полицейската папка — изпълнен с детско безгрижие и въодушевление. Бяло и черно. Изведнъж почувства гърлото си свито.

— Наближаваме — оповести Уилкокс.

 

 

Гласът на Уилкокс прекъсна мислите му. Когато се върна в Пачула, бързо се потопи в рутината на ежедневието. Една от дъщерите му не беше успяла да получи главната роля в пиесата, която поставяха в класа, другата беше открила, че часа й за прибиране вкъщи е по-ранен от този на приятелките й. Важни проблеми, въпроси, които не търпяха отлагане. Имаше неща, които баща му просто не можеше да свърши. Едно от тях бяха установените правила.

— Това е твоята къща. Аз съм само гост тук — беше казал веднъж старецът. Все пак оплакванията, че не приема полагащата му се роля, го изпълваха със задоволство. Тани Браун се чудеше дали и глухотата, която се проявяваше от време на време, не беше удобно извинение.

Не им каза къде е ходил, нито пък с какво се занимава в момента. Помисли си, че би излъгал и ако някой го запита от какво се страхува. Това, че и двете момичета имаха свой собствен живот, му носеше облекчение. Гледаше към тях, без да чува оплакванията им и виждаше снимката на Дон Пери, сгъната в джоба на сакото му.

После си наложи да мисли по друг начин. Не можеше да бъде полицай и да оцелее, ако си позволеше да гледа на случаите като на номерирани папки. Трябваше да се придържа към онова, което знаеше и за което можеше да бъде сигурен. Продължаваше да отрича инстинктите си, защото те му подсказваха, че има и други неща, много по-ужасяващи, отколкото можеше да си помисли.

— Стигнахме — каза Уилкокс.

 

 

Рязко спряха пред бараката и няколко малки камъчета се удариха в шасито. Уилкокс угаси мотора и се взря към порутената дървена къща, преди да каже:

— Добре, Кауърт, да те видим как ще я придумаш да те пусне вътре — извърна се той към него.

— Спокойно, Брус — промърмори Браун.

Кауърт мълчаливо излезе от колата и с бърза крачка се отправи към прашния преден двор. Хвърли поглед назад. Двамата полицаи стояха облегнати на автомобила, без да свалят поглед от него. Извърна се и изкачи стъпалата към верандата отпред. После се провикна:

— Госпожо Фъргюсън?

Засенчи очите си, за да вижда по-добре в сянката на верандата. Яркото слънце на предния двор го бе заслепило. Ослуша се за някакъв шум отвътре, но не чу нищо.

— Госпожо Фъргюсън? Матю Кауърт е. От „Джърнъл“.

Отговор все така нямаше. Почука силно на рамката на вратата и почувства, че тя поддаде. Избелелите дъски се лющеха.

— Госпожо Фъргюсън, моля ви!

Накрая от тъмнината вътре се дочу тих шум. След малко долетя слаб глас. В него нямаше и следа от гневните нотки, с които беше свикнал.

— Зная кой си. Кво искаш тоя път?

— Трябва отново да поговоря с вас за Боби Ърл.

— Аз вече много говорих, господин репортер. Думи не ми останаха. Не ти ли беше достатъчно?

— Не. Не съвсем. Мога ли да вляза?

— Какво? Само вътрешни въпроси ли имаш да зададеш?

— Госпожо Фъргюсън, моля ви. Важно е!

— За кого е важно, господин репортер?

— За мен. И за внука ви.

— Не го вярвам това — отвърна тя.

Отново настъпи тишина. Очите на Кауърт бавно привикваха към сянката и той започна да различава очертанията през вратата. Видя старата маса и глинената кана за цветя върху нея. В ъгъла бяха подпрени пушка и бастун. След малко дочу стъпки и накрая слабата старица застана пред него. Кожата й се сливаше с тъмнината, но сребристата й коса улавяше светлината и блестеше. Движеше се бавно и сковано, сякаш артритните болки от ставите и гърба пронизваха и сърцето й.

— Вече достатъчно говорих с теб. Какво още искаш да знаеш?

— Истината — рязко каза репортерът.

Гневната гримаса на старицата се превърна в смях.

— И си мислиш, че тук можеш да откриеш някаква истина, бяло момче? Мислиш си, че я крия в малко гърне до вратата? И я вадя, когато ми потрябва?

— Нещо такова — отвърна той.

Тя неприятно се изкиска. После плъзна поглед покрай него към двора, където стояха двамата полицаи. Остана загледана в тях и след дълго мълчание, отново се извърна към Кауърт.

— Тоя път не си дошъл сам.

Той поклати глава.

— Сега на тяхна страна ли си, господин Бял репортер?

— Не — насили се да излъже той.

— На чия страна си, тогава?

— На ничия.

— Последния път, като дойде тук, беше на страната на внука ми. Кое е различното сега?

Кауърт търсеше с усилие думите.

— Госпожо Фъргюсън, когато бях в затвора и говорих с мъжа, за когото всички вярваха, че е убил онова малко момиче, той ми разказа една история. История, пълна с убийства, лъжи, полуистини и полулъжи. Но едно от нещата, които ми каза, беше, че ако дойда тук и се поогледам, ще намеря някакво доказателство.

— Какво доказателство?

— Доказателство, че Боби Ърл е извършил престъпление.

— Че откъде онзи човек ще знае това?

— Каза, че го е научил от Боби Ърл.

Старицата поклати глава и се изсмя сухо и остро.

— Че защо трябва да ви пускам тука и да ви оставя да се ровите, щом това ще докара някоя беля на момчето ми? Що не го оставите на мира? И той да свърши някоя работа? Всичко приключи. Остави мъртвите и дай на живите да продължат да живеят.

— Не става така — отвърна Кауърт. — И вие го знаете.

— Знам само, че идваш тук и се опитваш да навлечеш нова беля на момчето ми. На него тва не му трябва.

Кауърт пое дълбоко дъх.

— За това си има причина. Пуснете ме да вляза вътре и да поогледам. Ако не намеря нищо, всичко приключва дотук. Цялата история ще се превърне в още една лъжа, която оня човек ми е разказал, и толкова. Животът си продължава. Няма защо Боби Ърл да се обръща назад. Тия двама детективи ще излязат от вашия живот и от живота на внука ви. Но ако не огледам сега, те никога няма да бъдат доволни. Нито пък аз. И нещата никога няма да приключат. Винаги ще има някакви въпроси. Разбирате ли какво ви казвам?

Възрастната жена докосна с ръка бравата на вратата и се замисли.

— Разбирам — продума тя накрая предпазливо. — Но да кажем, че те пусна и ти намериш тука онова ужасно нещо, за което оня човек ти е казал. Тогава какво?

— Тогава Боби Ърл отново ще си има неприятности.

Тя отново замълча, преди да отвърне.

— Наистина не виждам какво ще спечели моето момче, ако те пусна вътре.

Кауърт се втренчи настоятелно в старицата и накрая прибягна до последното си оръжие.

— Ако не ме пуснете вътре, ще реша, че криете истината от мен. Че тук вътре наистина има скрито някакво доказателство. Това ще кажа и на двамата детективи там вън и тогава ще се случат няколко неща. Ще дойдем тук пак, но вече със заповед и така или иначе, ще претърсим мястото. И сън няма да ни хване, докато те отново не повдигнат разследване срещу внука ви. Обещавам ви го. И като го направим, аз ще дойда с моя вестник и с всички останали вестници и телевизионни канали, а тогава вече сама знаете какво ще се случи, нали? За това ми се струва, че нямате голям избор. Разбирате ли?

В погледа на възрастната жена проблесна омраза.

— Чудесно разбирам — изсъска тя. — Разбирам, че белите мъже в костюми винаги получават каквото искат. Искаш да влезеш вътре, хубаво. Ще влезеш вътре, независимо какво казвам аз.

— Ами добре, тогава.

— Що не се върнеш тук с хартийка от някой съдия, ъ? Те донесоха тук такава, ама това не им помогна да открият каквото и да било. Мислиш ли, че сега нещата са различни? — изръмжа тя с отвращение.

Най-накрая старицата махна веригата от вратата и я открехна с десетина сантиметра.

— Оня човек в затвора, каза ли ти той къде да търсиш?

— Не. Не точно.

Възрастната жена се ухили неприятно.

— Ами късмет, тогава.

Той влезе в къщата, сякаш пристъпваше от един свят в друг. Привикнал беше — доколкото някой изобщо можеше да привикне към подобно нещо — с нищетата на градските коптори. Навремето обикаляше с приятеля си Върнън Хокинс местопрестъпленията из гетото и вече не се шокираше, нито изненадваше от мизерията, плъховете и излющената боя. Но тази къща беше различна. В нея имаше нещо обезпокоително.

Крайна, отчаяна бедност на едно място, в което липсваше каквото и да е усилие да се създаде някакво удобство и което не носеше нищо друго, освен следите от мъчен живот, изживян трудно и с отчаян гняв. На стената над протрит диван висеше кръст. В ъгъла имаше стар дървен люлеещ се стол с пожълтяла дантела върху седалката. Няколкото други стола бяха от ръчно дялано дърво. На полицата над камината стоеше портрет на Мартин Лутър Кинг Младши и една стара фотография на жилав чернокож мъж в строг черен костюм. Реши, че е починалият й съпруг. Имаше и още няколко фотографии на членовете на семейството й, а също и на Робърт Ърл. Стените от тъмно дърво правеха къщата да прилича на пещера. През прозорците проникваше неясна светлина, която бързо губеше битката срещу сенките вътре. Един коридор водеше към кухня, където се виждаше старомодна печка с дърва. Но всичко светеше от чистота. Мебелите бяха с протрити ръбове, но никъде не се виждаше и прашинка. Навярно госпожа Фъргюсън се отнасяше към праха както към посетителите си.

— Нямам кой знае какво, но всичко е мое — тъжно каза тя. — Тук никога не е идвал някой лихвар, който да каже, че това място е негово. Всичко си е мое. Съпругът ми умря, докато го изплати, а скоро и аз ще си отида, но бях щастлива тук, макар че мястото не е кой знае какво.

Докуцука до прозореца и хвърли поглед навън.

— Зная го тоя Тани Браун — ядно каза тя. — Зная майка му, умря отдавна, зная и баща му. Здравата работиха за Господин Белия човек и се издигнаха, щото мислеха, че ше са по-добре от нас. Ама не е така. Помня като беше малък, крадеше портокали от дърветата на белите. Сега е станал голям полицай и си мисли, че е кой знае какво. Ама не е по-добре от внука ми, така да знаеш. — Тя се извърна с гръб към прозореца. — Айде, давай, господин Бял репортер. Какво ше търсиш? Тук няма нищо за теб, момче. Не виждаш ли? — Тя помаха ръце. — Тук няма нищо за никого.

Той сам виждаше това.

Кауърт хвърли поглед наоколо и си помисли, че Уилкокс е прав. Представа нямаше какво търси, нито пък къде да го търси. Внезапно си представи ухилената физиономия на Блеър Съливан.

— Така е — каза той. — Къде е стаята на Боби Ърл?

— Там, вдясно. Върви направо — посочи възрастната жена.

Кауърт бавно тръгна по коридора в средата на бараката. Хвърли поглед към спалнята на старицата. Върху плетената покривка на старото двойно легло стоеше разтворена Библия. Всичко беше строго и студено. Единствено четенето на тези думи носеше малко утеха тук. Мина покрай малката баня — не по-широка от гардероб, само с мивка и тоалетна. Арматурата блестеше. После свърна към стаята на Фъргюсън.

Тя също беше гола. Приличаше на монашеска килия. Единственият прозорец високо горе на стената пропускаше слаба светлина. Легло с железни табли, грубо скована маса, малък скрин с чекмеджета и стол. На една от стените висеше стара етажерка със скромна колекция от книги с меки корици. „Момчето в обетованата земя“ и „Невидимият“ се открояваха сред няколкото фантастични романа. В ъгъла стояха рибарски пръчки и нащърбена евтина пластмасова кутия с принадлежности за риболов.

Кауърт седна на ръба на леглото и плъзна поглед по дреболиите в стаята, сякаш търсеше някакъв знак. Как трябва да изглежда стаята на един убиец?

Не знаеше. Не знаеше. Огледа се и си спомни разгорещения разказ на Фъргюсън, как като дошъл в Пачула след Нюарк, тук му се сторило като летен лагер, като мястото, където са се случили приключенията на Хък Фин. Къде, по дяволите, е онова нещо? Кауърт отново огледа голите стени и безличните мебели.

Откъде да започне? Не можеше да си представи, че нещо толкова важно, каквото е едно веществено доказателство за убийство, може де бъде явно, затова започна от чекмеджетата на бюрото. Чувстваше се глупаво. Сигурен беше, че се движи в добре проверено пространство. Разтършува няколкото ката дрехи, без да открие каквото и да е. Плъзна ръце зад чекмеджетата на бюрото. Ама и ти си един детектив, помисли си той. Коленичи и повтори същото и с леглото. Опипа матрака. После потърси кухини по стените.

Какво може да е скрил? — питаше се той.

Стоеше на колене и потропваше по дъските на пода, когато бабата на Фъргюсън надникна от вратата.

— Това вече го направиха — каза тя. — Преди много време. Малко ли беше тогава?

Той бавно се изправи. Объркан беше.

— Не зная.

— Ти вече свърши — присмя му се тя.

— Искам да поговоря с детективите — оправи той дрехите си.

Жената отново се изкиска и го поведе назад по коридора към верандата. Кауърт прекоси мръсния двор и застана пред двамата детективи.

 

 

Тани Браун заговори пръв, но погледът му пробягна покрай Кауърт към старицата, преди отново да се върне върху него.

— Какво?

— Нищо, което да прилича на улика или на каквото и да било друго, освен че са бедни.

— Нали ти казах — обади се Уилкокс. Той хвърли поглед към Кауърт и гласът му малко се смекчи. — Ходи ли в стаята на Фъргюсън?

— Да.

— Няма кой знае какво там, нали?

— Няколко книги. Въдици. Кутия за рибарски принадлежности. Малко дрехи в чекмеджетата. Това е.

— И аз така си я спомням — кимна Уилкокс. — И това най-много ме изуми. Нали знаеш — влизаш в стаята на някого, независимо колко е беден или богат, и намираш там нещо, което говори за тоя човек. Но не и тук. И така е в цялата къща.

Браун потри челото си.

— По дяволите — каза той. — Чувствам се като глупак и наистина съм глупак.

— Проблемът е — прекъсна го Кауърт, — че не зная какво сте правили, когато сте идвали тук преди и какво е различното сега. Може и да съм видял нещо, което за вас да има значение, но не и за мен.

Уилкокс сякаш се беше разделил с враждебността си в растящата топлина на деня.

— Знаех си, че така ще стане. Виж тук, това може би ще помогне.

Той отиде до багажника на колата и го отвори. Вътре до една палка, няколко защитни жилетки и голям лост, имаше папки. Уилкокс порови из тях и накрая вдигна защипани листове хартия. Подаде ги на Кауърт.

— Ето инвентарния опис от огледа преди. Виж дали няма да ти помогне.

В началото беше списъкът на вещите, иззети от къщата и тяхното разположение. Сред тях бяха и няколко дрехи. Отбелязано беше: „Върнати след анализ. Отрицателни резултати“. От кухнята бяха конфискувани и няколко ножа. Срещу тях също пишеше: „Върнати“.

В списъка се изброяваха кои вещи от коя част на къщата са иззети. Следваше кратко описание на методите, използвани в различните стаи и частите от тях. Кауърт видя, че стаята на Фъргюсън е била щателно претърсена с отрицателни резултати.

— Видя ли вътре нещо, което да сме пропуснали? — попита Уилкокс.

Кауърт поклати глава.

— Тани, губим си времето.

Кауърт вдигна глава от листовете, които четеше, и видя, че лейтенантът се е отдалечил и сега не сваля очи от възрастната жена. Тя стоеше на края на верандата и също не сваляше поглед от него.

— Тани? — тихо подвикна Уилкокс.

Полицаят не отвърна.

Кауърт гледаше детектива и възрастната жена, които не откъсваха поглед един от друг. Чувстваше потта, която се стичаше под ризата му и лепкавата влага върху челото си.

Браун заговори след малко, без да сваля поглед от старицата.

— Виж отново — каза той. — Мисля, че сме пропуснали нещо очевидно.

— Божичко, Тани… — започна отново Уилкокс, но лейтенантът го прекъсна.

— Виж я. Тя знае нещо и знае, че нямаме никакви улики. По дяволите. Виж я!

Уилкокс вдигна рамене и промърмори нещо неразбрано, което се разтвори в обедната жега. Кауърт сведе поглед към листовете и започна внимателно да ги разучава. Прехвърли ги един по един, стая по стая, като изброяваше на глас за Уилкокс:

— Всекидневна: отпечатъци от пръсти, всички вещи прегледани, нищо не е иззето, разхлабени дъски на пода, проверка на стените, използван е детектор за метал; спалня на бабата: претърсена и огледана за скрити предмети, нищо не е открито; килер: иззети ножици, парцали за почистване, хавлиена кърпа, разместени дъски на пода; стая на Фъргюсън: иззети дрехи, стени и под — проверени, почистени с прахосмукачка за проби от косми; кухня: прегледани и иззети ножове, пепелта от печката изследвана и изпратена в лаборатория, оглед на празното пространство… — Той вдигна поглед. — Изглежда доста пълен…

— По дяволите, с часове оглеждахме всеки разхлабен пирон на това място — каза Уилкокс.

Браун все така не откъсваше поглед от старицата.

— Днес всичко изглежда непроменено — въздъхна Кауърт, — макар да подозирам, че е превърнала килера в тоалетна. Малката стая между нейната спалня и спалнята на Фъргюсън.

— Ъ-хъ. Наистина прилича повече на клозет, отколкото на килер — съгласи се Уилкокс.

— Тоалетна с мивка — кимна Кауърт.

— Чух Фъргюсън да споменава нещо такова. Използвал част от парите на някакъв холивудски продуцент, който искал да пресъздаде живота му. Цивилизацията достига до бедните.

В този момент сякаш горещината, която слънцето изливаше върху им, се удвои и изсмука въздуха от двора.

— А преди те къде…

— В една стара постройка отзад.

— И?

— И какво?

— Тя не фигурира в списъка — бавно произнесе Кауърт. Почувства, че слепоочията му неочаквано запулсираха.

Браун се извърна и заби поглед в колегата си.

— Вие я претърсихте, нали?

Уилкокс неуверено кимна.

— Ъ-ъ, да. Нещо такова. Имахме заповед за оглед на къщата и аз не бях сигурен за нея. Но един от оперативните работници влезе вътре. Знам със сигурност. Нищо, обаче.

Браун впери настоятелен поглед в партньора си.

— Хайде, Тани. Навсякъде имаше само лайна и вонеше отвратително. Човекът влезе, позавъртя се и излезе. Пише го в доклада от обиска. — Той посочи едно изречение в средата на листа. — Виж — изрече той с колеблив глас.

Кауърт се отдалечи от колата. Помнеше думите на Съливан: „Ако имаш очи на задника си“.

— По дяволите! По дяволите — извърна се той към Браун. — Съливан каза…

Полицаят се намръщи.

— Спомням си какво е казал.

Кауърт рязко се обърна и се отправи към задния двор. Чу вика на бабата на Фъргюсън да пронизва горещината.

— Накъде тръгна, момче?

— Отзад — рязко отвърна Кауърт.

— Нямаш работа там — изпищя тя пронизително. — Не можеш да отидеш там.

— Искам да видя, по дяволите. Искам да видя.

Браун бързо се присъедини към него с лоста от багажника в ръка. Двамата мъже заобиколиха къщата, без да обръщат внимание на виковете на старицата, които продължаваха да ехтят в ярката светлина. Видяха постройката в един ъгъл, близо до някакви дървета, отдалечена от всичко останало. Дъсчените стени бяха избелели до сиво. Кауърт се приближи. Паяжини покриваха вратата. Той хвана дръжката и силно дръпна. Вратата заяде, но се отвори с острия звук на старо дърво, което се трие в старо дърво.

— Внимавай за змии — каза Браун и рязко дръпна вратата, за да я отвори по-широко. С едно последно рязко дръпване вратата зейна.

— Брус! Вземи фенера — викна Браун. Вдигна лоста и разчисти паяжините с него. Рязък, остър звук накара Кауърт да отскочи встрани, когато някакво малко животинче излетя навън, изплашено от ярката светлина.

Двамата мъже стояха един до друг, вперили поглед в дървената седалка на тоалетната, изрязана от дърво и лъснала от употреба. Тежко, задушливо зловоние се носеше в малкото пространство. Застояла смрад, която заседна в гърлата им.

— Под това — каза Кауърт.

Браун кимна.

— Долу.

Уилкокс задъхан се присъедини към тях и хвърли черния фенер към колегата си.

— Брус — предпазливо се обърна Браун към него, — онзи оперативен работник вдигна ли седалката? Видя ли какво има в тая смрад?

Уилкокс поклати глава.

— Беше здраво закована. Гвоздеите бяха стари, помня, защото ме накара да дойда и сам да проверя. Нямаше следи нещо да е вадено и после връщано на мястото си. Нали знаеш — следи от чук, остъргвания или нещо друго.

— Нямало е явни следи — каза Браун.

— Точно така. Нищо не забелязахме.

В погледа му проблесна гняв.

— Но… — започна Браун.

— Точно така. Но — отвърна Уилкокс, — аз не мога да гарантирам, че не е намерил някакъв начин да стигне долу до тая лайняна дупка, който ние не знаем. Човекът влезе, провери със светлина и излезе, както ти казах. И аз пъхнах глава, огледах и това е. Искам да кажа, че някой от нас щеше да забележи, ако в дупката е било пуснато нещо…

— Ако искаш да скриеш нещо и не мислиш, че разполагаш с много време, а трябва да си сигурен, че това ще е последното място, претърсвано прецизно… — Браун едва сдържаше гнева си зад привидно спокойния тон.

— А защо да не го сложиш в печката и не го изгориш?

— Не е могъл да бъде сигурен, че няма да го открият, особено след като доведохме и кучета тук. Не е могъл да бъде сигурен, че няма да го забележат. Но едно е сигурно. Никой няма да се вре в тая лайняна дупка.

Уилкокс кимна.

— Прав си. — Гласът му звучеше отчаяно. — По дяволите. Мислиш ли, че…

Думите му бяха прекъснати от внезапен пронизителен писък, който долетя зад гърба им.

— Махайте се оттам!

Тримата мъже се извърнаха и видяха възрастната жена, застанала на задната веранда с опряна на хълбока си стара пушка.

— Ше ви гръмна като едното нищо, ако веднага не се махнете оттам! Веднага!

Кауърт замръзна, но детективите бавно заотстъпваха встрани.

— Госпожо Фъргюсън… — започна Браун.

— Ти да мълчиш — извика тя и насочи оръжието към него.

— Хайде, госпожо Фъргюсън… — тихо я помоли Уилкокс и вдигна ръце в жест по-скоро на молба, отколкото на капитулация.

— И ти! — викна старицата и изви цевта към него. — И двамата спрете!

Кауърт видя, че детективите се спогледаха. Не знаеше какво означава това. Старицата се обърна към него.

— Казах ти да се махаш оттука.

Той вдигна ръце, но поклати глава.

— Не.

— Какво значи „не“? Момче, не виждаш ли това оръжие? Ще стрелям.

Кауърт почувства, че кръвта се качва в главата му. Видя, че гневът прикрива страха в очите на жената и разбра, че тя знае какво крие. Тук е, помисли си той. Каквото и да е, то е тук. За миг умората и изтощението, които го измъчваха през последните няколко дни, изчезнаха и го обзе внезапен изблик на отчаяна решимост. Кауърт поклати глава.

— Не — повтори той, този път по-високо. — Не. Ще видя какво има тук, дори и да ме убиеш. Прекалено съм изморен, за да ме лъжеш. И ужасно изморен, за да бъда използван. Не мога през цялото време да се правя на глупак. Разбра ли, жено? Много съм изморен.

С всяка дума той пристъпваше към нея и вече беше скъсил разстоянието помежду им наполовина.

— Стой настрана! — изкрещя старицата.

— Ще ме убиеш ли? — викна той в отговор. — Голяма услуга ще ми направиш. Ще ме застреляш пред тези детективи тук. Давай! Давай, дявол да го вземе!

Той тръгна с широки крачки към нея. Видя оръжието да потрепва в ръцете й.

— Ще го направя — изпищя тя.

— Ами давай! — отвърна той. Задушаваше се от гняв. От илюзиите му за невинността на Фъргюсън вече нямаше и следа. — Хайде! Хайде! Ще ми направиш същата услуга, която той е направил на нея. И ти ли си убиец, стара жено? Ето къде той е научил как се прави това. Ти ли го научи как да нареже малкото безпомощно момиченце?

— Той не е направил нищо!

— Направил е, по дяволите!

— Стой настрана!

— Или какво? Може би точно ти си го научила и как да лъже? Така ли е?

— Не ме доближавай!

— Така ли е? Така ли е, дявол да го вземе?

— Той не е направил нищо такова. Сега се връщай или ше ти пръсна главата!

И пушката гръмна.

Въздушната струя разцепи въздуха над главата му, леко го опърли и го събори зашеметен на земята. Разнесе се писъкът на птица, прикована от изстрела към стената на постройката зад него, виковете на детективите, които мигновено извадиха собственото си оръжие.

— Стой! Хвърли пушката!

Небето над него се завъртя и носът му се изпълни с миризмата на кордит. Чу звук, тупкащ като далечно ехо от експлозията, който го обърка, докато накрая проумя, че това е звукът от собствения му пулс в ушите. Кауърт седна и опипа главата си, после погледна ръката си, мокра от пот, не от кръв. Вдигна поглед към старицата. Детективите продължаваха в един глас да крещят заповеди, които изглежда се разтваряха в горещината на деня.

Възрастната жена се взря в него. Гласът й прозвуча остро.

— Казах ти, господин Репортер, казах ти вече, че и в окото на дявола съм готова да плюя, ако тва ше помогне на внука ми.

Кауърт не откъсваше поглед от нея.

— Мъртъв ли си?

— Не.

— Не успях — горчиво каза тя. — Исках да ти пръсна главата. По дяволите.

Кожата й стана пепелява. Тя отпусна оръжието до себе си и хвърли поглед към детективите, които я приближиха с насочени пистолети. Впи поглед в Браун.

— Трябваше да го запазя за тебе.

— Хвърли оръжието.

— Ше ме убиеш ли сега, Тани Браун?

— Хвърли оръжието!

Старицата изсъска срещу него. Бавно отпусна пушката и внимателно я опря на вратата зад себе си. После се изправи и го погледна.

— Ше ме убиеш ли сега? — отново попита тя.

Уилкокс се наведе над Кауърт.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна репортерът.

Той му помогна да се изправи.

— Божичко, Кауърт, голяма работа беше. Едва не го отнесе.

Кауърт почувства внезапна лекота.

— Дума да няма — разсмя се той.

Уилкокс се обърна към Браун.

— Да й сложа ли белезниците и да й прочета правата?

Детективът поклати глава, после се пресегна и взе пушката. Отвори я и провери двете гнезда. Измъкна празната гилза и я подхвърли към Кауърт.

— Ето ти. Сувенир.

После се извърна към бабата на Фъргюсън.

— Имаш ли друго някакво оръжие?

Тя поклати глава.

— Искаш ли да си поговорим сега?

Тя отново поклати глава и се изплю на земята, все така предизвикателна.

— Добре тогава, можеш да гледаш. Брус?

— Шефе?

— Намери лопата в килера.

Лейтенантът сложи револвера в кобура си и подаде празната пушка на старицата, която я пое намръщена. Браун се върна при пристройката и махна към Кауърт.

— Дръж — подаде той лоста на репортера. — Заслужи си първата копка.

Старото дърво слабо изпука под натиска на лоста, а после и на лопатата, която Уилкокс откри отстрани на къщата. Но когато накрая изпращя и поддаде, рязко се разцепи и разкри воняща дупка в земята. За дезинфекция е била използвана хлорна вар и сиво-кафявата маса беше покрита с бели ивици.

— Тук някъде е — каза Кауърт.

— Надявам се, приключи с коментарите — промърмори Уилкокс. — Някакви открити рани или разранена кожа? По-добре да внимаваме.

Той изтръгна лопатата от ръцете на Браун.

— Това прецака обиска ми преди три години. Сега е мой ред — мрачно прошепна той. Свали сакото, изрови кърпа от джоба си и я привърза към лицето си. — По дяволите — изруга той, но импровизираната маска заглуши думите му. — Знаеш, че не е законно, нали — обърна се той към Браун, който кимна. — По дяволите — отново повтори Уилкокс и пристъпи към дупката. Изстена, промърмори няколко ругатни и започна да изгребва фекалиите с лопатата.

— Гледайте лопатата — каза той, като се опитваше да диша през устата си. — Да не пропуснем нещо.

Браун и Кауърт не отвърнаха. Мълчаливо наблюдаваха движенията на Уилкокс. Той продължаваше упорито и старателно да изгребва. Купчината до него растеше. Веднъж се подхлъзна, задържа се, преди да се плъзне в дупката, но се изправи с покрити с мръсотия ръце. Изруга и продължи да работи с лопатата.

Изминаха пет минути, после десет. Детективът гребеше. Спираше само за да изкашля вонята от дробовете си. Загреба още десетина пъти и промърмори:

— Трябва да е долу от няколко години. Мисля си колко ли лайна може да произведе годишно една стара дама — цинично се разсмя той.

— Ето го — каза Кауърт.

— Къде? — попита Уилкокс.

— Точно там — посочи Тани Браун. — Какво е онова там?

Последното гребване с лопатата беше разкрило ръба на някакъв твърд предмет.

Уилкокс се намръщи и внимателно се протегна към него. Измъкна правоъгълно парче плътна синтетична материя.

Браун се наведе, взе парчето за ръбовете и го вдигна.

— Знаеш ли какво е това, Брус?

Детективът кимна.

— Печелиш.

— Какво? — попита Кауърт.

— Парче от постелка за пода на кола. Нали помниш, в колата на Фъргюсън, при мястото до шофьора, липсваше голямо парче от постелката. Ето го.

— Виждаш ли още нещо? — попита Брус.

Уилкокс отново се извърна и разрови с лопатата в същата посока.

— Не — каза той. — Чакай, ъ-ъ, какво е това там?

Измъкна на пръв поглед втвърдена маса фекалии и я подаде на Браун.

— Вземи.

Лейтенантът се извърна към Кауърт.

— Виж — каза той.

Кауърт се взря с усилие и накрая наистина видя. Топката се оказаха дънки, риза, маратонки и чорапи, свити и завързани с връзки за обувки. Годините, прекарани в изпражненията, ги бяха покрили с вар и превърнали в дрипи, но все още безпогрешно можеха да бъдат разпознати.

— Залагам фермата — обади се Уилкокс, — че по тия дрехи има петна от кръв.

— Има ли нещо друго там долу?

Детективът порови още известно време с лопатата.

— Не мисля.

— Излизай, тогава.

— С удоволствие — изпълзя той от ямата.

Тримата мъже безмълвно се върнаха в двора. Внимателно разстлаха вещите на слънце.

— Дали могат да бъдат подложени на анализ? — попита Кауърт след известно време.

Браун вдигна рамене.

— Надявам се. — После внимателно се вгледа в тях. — Всъщност, това не е нужно.

— Да — отвърна Кауърт.

Уилкокс се опитваше да се почисти, доколкото беше възможно. Вдигна глава към партньора си.

— Тани — гласът му прозвуча умолително, — съжалявам, приятелю. Трябваше да бъда по-внимателен. Трябваше да се сетя.

Браун поклати глава.

— Сега знаеш повече от тогава. Всичко е наред. Аз трябваше да прегледам по-внимателно доклада от обиска — продължи той, без да откъсва поглед от вещите. — По дяволите — каза той накрая. — По дяволите. — Вдигна поглед към Кауърт. — Но сега поне знаем, нали така?

Кауърт кимна.

Тримата мъже вдигнаха предпазливо дрехите и парчето постелка и се извърнаха към къщата. Възрастната жена стоеше все на същото място, без да откъсва поглед от тях. В очите й се четеше безпомощност. Отпуснатите й ръце трепереха.

— Това нищо не означава! — викна тя предизвикателно. Бавно вдигна ръка и размаха юмрук към тях. — Стари вещи, изхвърлени в ямата! Нищо не означават!

Двамата детективи и репортерът минаха покрай нея, но тя извика след тях:

— Това не значи нищо! Не чувате ли? Господ да те порази, Тани Браун! Това нищо не значи!