Джон Каценбах
Справедлива кауза (17)

Седемнайсет. Нюарк

Самолетът се гмурна през тънкия слой облаци, преди да кацне и тя видя града в далечината като разпилени детски кубчета. Слабото пролетно слънце осветяваше високите административни сгради. Внезапно сякаш почувства хладината на април и за миг закопня за горещината на Кийс. После изхвърли всичко от ума си, освен мисълта как да подходи към Кауърт.

Предпазливо, реши тя. Като голяма риба на тънка корда. Всяко рязко движение или по-силен опън ще скъса кордата и той ще й се изплъзне. Защото сега ловуваше с много тънка корда. Нищо не свързваше Фъргюсън с убийството на „Тарпън Драйв“, освен присъствието на един-единствен репортер. Никакви свидетели, отпечатъци от пръсти или петна от кръв. Нито пък някакъв определен модел на действие. Между сексуалното насилие и убийството на малкото момиче и ужасяващата касапница, устроена на двамата възрастни, липсваше каквато и да е връзка. А според Кауърт и неговия вестник, той нямаше вина и за първото престъпление.

Внезапно се почувства странно потисната, задето си е позволила това своеволие. Помисли си, че навярно ще е по-добре, ако се качи на първия самолет до Флорида и започне работа под ръководството на Вайс. Докато стоеше във фоайето на „Маями Джърнъл“, всичко й се струваше ясно. Но навъсеното, сиво небе на Ню Джърси сякаш подсили неувереността й.

Зачуди се дали Фъргюсън е научил нещо от опита си. Сигурно. От написаното от Кауърт остана с впечатлението, че той е умен, образован и много различен от повечето осъдени. Това беше лошо. Не е лесно да уличиш един умен престъпник. Подозираше, че и случаят с Фъргюсън няма да е лесен.

Все пак… помнеше един случай на катера на втория си баща отпреди няколко години. Хвърлили бяха въдиците рано привечер. Искаха да хванат прилива, докато водата бързо се издигаше между подпорните колони на един от многобройните мостове на Кийс. На въдицата на клиента се закачи голям тарпон. Тежеше над шейсет килограма. На два пъти подскочи с разперени перки и изпъната глава, после потъна и сребристата му сянка се плъзна в тъмните води. Плуваше по течението. Силата на водата му помагаше да устои на напъна на кордата. Клиентът се бори с рибата повече от час, стиснал зъби, с изпружени крака и превит гръб. Голямата риба изпъна кордата и се насочи към стълбовете на моста.

Умна риба, помисли си тя. Силна риба. Трябва да е знаела, че ако се добере там, ще може да скъса кордата в стълба. Достатъчно беше да остърже тънката нишка в желязото. Тази риба и преди се е хващала на въдица. Помнеше болката от куката в челюстта си, силата на опъна на кордата. Усещането за вече преживяното й даваше сила. В движенията й нямаше паника. Само неотстъпна, интелигентна решимост да стигне моста и безопасността, която той предлага.

Онова, което направи тогава, беше истинска лудост. Скочи до мъжете и с едно-единствено рязко движение изви бруса на въдицата и заключи макарата. После извика: „Хвърли я! Хвърли я!“. Мъжът я изгледа побеснял, но тя изтръгна пръчката от ръцете му и я захвърли през борда на катера. Пръчката остави малка диря във водата. „Какво, по дяволите…“, започна гневно мъжът, но замлъкна, когато вторият й баща завъртя лодката в канала и премина под моста надолу по течението.

Спомняше си го, застанал на мостика, да се взира в растящия мрак, докато накрая протегна ръка напред. Всички се извърнаха и видяха корковата дръжка на пръчката на десетина метра. Когато се приближиха достатъчно, тя се наведе и я вдигна от водата, като едновременно с това освободи макарата.

— Сега — каза на рибаря и му я подаде.

Мъжът опъна кордата и върху лицето му грейна усмивка, когато почувства тежестта на другия й край. Тарпонът излетя от водата, шокиран от внезапния тласък на кордата. Подскочи високо, извиси се във въздуха, а от него струеше черна вода. Но Андрея знаеше, че това е последният напън на голямата риба. Долавяше поражението във всяко поклащане на главата й, във всяка извивка на тялото й. След десет минути тарпонът вече беше до брода на лодката. Андрея го захвана с рибарската кука и го извади от водата. Настъпи кратка суматоха, докато направят снимки, преди да го върнат във водите на канала. Тя се приведе над борда, здраво уловила рибата, докато я чакаше да се съживи. Но преди да я пусне, хвана една от люспите й с големина на половин долар и я откъсна. Сложи я в джоба на ризата си, докато я гледаше бавно да се отдалечава в топлата вода.

Умна риба. Силна риба.

Но Андрея беше по-умна и това я направи по-силна.

Отново си представи Фъргюсън. Вече е бил хващан на въдицата.

Самолетът се приземи и спря. Шефър събра нещата си и се отправи към изхода.

 

 

Капитанът от полицейското управление на Нюарк ангажира двама униформени да я придружат до апартамента на Фъргюсън и сега пътуваха към адреса, който тя им даде.

Шефър се взираше в улиците, които приличаха на самия ад. Нечистите тухли и потъмнелите панели на постройките бяха покрити с мръсотия и безпомощност. Дори слънчевите лъчи изглеждаха сиви върху тази улица. Минаваха покрай малки частни магазинчета, базари за дрехи, винарници, кантори на лихвари с нисък процент, центрове за безработни и магазини за мебели на изплащане, вкопчени отчаяно в безкраен ред покрай осеяните с боклуци тротоари. Навсякъде се виждаха черни решетки. По ъглите се тълпяха безделници, банди тийнейджъри или бездомници с пъстри дрехи. Дори ресторантите за бързо хранене, въпреки задължителната за тях чистота и ред, тук изглеждаха оръфани и дрипави. Градът приличаше на боксьор, който си е изпял песента, но все още се държи в някой последен рунд, олюлява се и необяснимо как, се задържа на крака, защото е прекалено стар или глупав, или упорит, за да падне.

— Казваш, че това конте ходи на училище? Абсурд. Не и тук — каза единият от полицаите — мълчалив чернокож с посребрена по слепоочията коса.

— Така разбрах от адвоката му — отвърна тя.

— Тук има само едно училище. В това училище се преподава разврат, сводничество, незаконна търговия и обири. Не зная как му викат на такова училище.

— Е — обади се колегата му зад кормилото — по-млад мъж с руса коса и увиснали мустаци, — не е съвсем така. И в тоя квартал се срещат почтени хора.

— Ъ-хъ — прекъсна го възрастният полицай, — скрити зад железни решетки.

— Не му обръщай внимание — каза колегата му. — Безнадежден случай е. Нищо не казва за това, че и той е тръгнал оттук и че е ходил на вечерно училище. Така че не е съвсем невъзможно. Може пък твоя човек да пътува с метрото до Ню Брънзуик и там да посещава часовете в Рътджърс. Или пък да ходи на вечерните курсове в Сейнт Пит.

— Няма логика. Защо ще живееш в тая дупка за плъхове, ако не е необходимо? Ако има някакви пари, може да се измъкне оттук. Единствената причина да стоиш тук е да нямаш възможност да бъдеш някъде другаде.

— Сещам се и за още една причина — отвърна младият полицай.

— Коя е тя? — попита Шефър.

— Ако искаш да се скриеш — описа широк кръг с ръце полицаят. — Ако искаш да изчезнеш. Най-доброто място на света е това. — Той посочи една изоставена сграда и се извърна към нея. — Понякога тия градове приличат на джунгла или на блато. Минаваме покрай сгради като тази — опожарени или изоставени — без да знаем какво става вътре. Тук хората живеят без електричество, парно, вода. Различни банди висят наоколо и крият оръжие. По дяволите, в някоя от тия сгради може да има стотици мъртви тела и ние никога да не ги намерим. Даже и да не разберем, че са тук. — Той замълча за момент. — Най-доброто място, за да изчезнеш. Кой, по дяволите, ще дойде да те търси тук, ако наистина много не му трябваш?

— Ами аз, например — тихо каза Андрея.

— За какво ти е този човек? — запита шофьорът.

— Може би има някаква информация за един случай на двойно убийство, върху който работя.

— Мислиш ли, че ще ни създаде проблеми? Дали не трябваше да се погрижим за подкрепление? Свързан ли е с наркотици?

— Не. По-скоро поръчково убийство.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, че не ми се ще да налетя на някой тип с лъскави очички и револвер в ръка.

— Не, няма такава опасност.

— Заподозрян ли е?

Тя се поколеба. Заподозрян ли беше?

— Не точно. Просто човек, с който трябва да поговорим. Не знам какво ще излезе.

— Добре. Да се надяваме, че е така — каза младият мъж. — Ама тая работа не ми харесва. Какво знаеш за това момче, все пак?

— Не кой знае какво.

— Значи се надяваш той да изпусне нещо, за да го изправиш пред съда?

— Това е добра идея.

— Риболовна експедиция, а?

— Точно така — усмихна се тя иронично. Видя погледа, който той хвърли към колегата си. Полицаят изхъмка и продължи напред. Минаха покрай тълпа мъже, струпани пред малка бакалия. Почувства погледите им върху тила си. Ни най-малко съмнение кои сме, помисли си тя. Веднага ни разпознават. Взря се в лицата от улицата, но те сякаш се сляха в едно.

— Тук е — обади се полицаят зад кормилото. — В средата на пресечката.

Той паркира в празното място между един вишневочервен кадилак на четири години с тапицирани в бяло стени и седалки от велур и останките от друга кола, от която беше взето всичко, което си струваше. На тротоара до кадилака седеше малко момче.

— Скъп, роден дом — припя по-младият полицай. — И сега какво, детективе?

— Лесна работа — отвърна тя. — Първо ще поговоря с портиера, ако има такъв. Може и с някой съсед. После ще почукам на вратата му.

— Добре — вдигна рамене по-възрастният полицай. — Ние сме зад теб. Но влезеш ли вътре, оправяй се сама.

Блокът на Фъргюсън беше шестетажен, от стари червени тухли. Шефър пристъпи напред, после се обърна към момчето на тротоара. Носеше искрящо бели високи баскетболни обувки и одърпани шорти.

— Как я караш? — попита тя.

— Добре — вдигна рамене момчето.

— Какво правиш?

— Гледам колите — махна с ръка то. — От полицията ли си?

— Уцели.

— Не си оттука.

— Не. Познаваш ли един човек на име Робърт Ърл Фъргюсън?

— Тоя от Флорида ли? Него ли търсиш?

— Да. Вътре ли е?

— Не зная. Не го виждаме много.

— Защо?

— Ами сигурно ходи някъде — обърна й гръб момчето.

Шефър кимна и се запъти към стълбите на входната врата, последвана от полицаите. Огледа пощенските кутии и намери името на Фъргюсън, надраскано върху една от тях. Записа си имената на някои от съседите му, а също и едно име със съкращение „упр.“. Натисна звънеца срещу него и застана до интеркома. Не последва отговор.

— Не работи — каза по-възрастният полицай.

— Нищо тук не работи като хората — добави по-младият.

Андрея натисна вратата и тя рязко се отвори. За миг се смути.

— Сигурно във Флорида неща като звънци и брави все още работят — каза по-възрастният полицай.

Във входа беше тъмно като в пещера. Тесни коридори надраскани с графити и слаб мирис на отпадъци и урина. По-младият полицай навярно забеляза, че тя се намръщи, защото каза:

— Ей, тук е много по-добре от повечето места. — Той направи жест с ръка. — Нито един пияница не живее в коридора. А това вече е голяма работа.

Откриха апартамента на управителя под стълбището. На вратата имаше три брави. Андрея почука силно и след миг отвътре се разнесе висок шум.

— Кво искаш?

Тя вдигна значката си към шпионката.

— Полиция, господине.

Чу се метален шум, докато отвътре отключваха бравите. Накрая вратата се отвори и зад нея застана слаб чернокож на средна възраст, бос и с работни дрехи.

— Вие ли сте господин Уошингтън? Вие ли сте управителят?

Той кимна и отново повтори:

— Кво искате?

— Бих искала да вляза — бързо отвърна тя.

Той отвори вратата и ги пусна вътре.

— Нищо не съм направил.

Шефър хвърли поглед към очуканите мебели и протритите килими, после отново се обърна към мъжа:

— Робърт Ърл Фъргюсън. Горе ли е?

— Сигурно. Предполагам. Не обръщам много внимание кой влиза и излиза.

— А кой се занимава с това?

— Жена ми.

Андрея се извърна и видя една ниска и пълна чернокожа жена, подпряна на алуминиева патерица, да стои тихо зад мъжа си.

— Госпожа Уошингтън?

— Да.

— Робърт Ърл Фъргюсън в апартамента си ли е?

— Сигурно. Днес не е излизал.

— Откъде знаете?

Жената мъчително пристъпи напред и предпазливо сложи патерицата пред себе си. Дишаше на пресекулки.

— Не мога да се движа. Прекарвам дните си там — посочи тя предния прозорец. — Гледам какво става навън, малко плета, и така. Много добре зная кога хората идват и си отиват.

— А Фъргюсън? Има ли той установено време, в което се прибира и излиза? Спазва ли го?

Жената кимна. Шефър извади бележник и си записа нещо.

— Къде ходи той?

— Ами, не съм сигурна, но обикновено носи от ония колежанските книги в една чанта. Като раница такава. Слагаш я на гърба си, все едно отиваш в армията или на екскурзия. Излиза следобед. Не го виждам да се прибира до късно. Понякога излиза с един малък куфар. И се връща след няколко дни. Сигурно пътува.

— И вие все още сте тук и гледате?

— Аз и не спя много добре. Не мога да ходя много добре. Не мога да дишам. Нищо не правя като хората.

Андрея Шефър почувства, че я обзема вълнение.

— А как сте с паметта? — попита тя.

— Е, паметта ми не куца, ако питате за това. Паметта ми е добре. Какво искате да знаете?

— Седмица или може би преди десет дни. Излизал ли е по това време Фъргюсън от града? Видяхте ли го да носи куфар? Да е отсъствал ден-два? Нещо необичайно. Нещо по-особено?

Жената замълча. Сякаш мислено изреждаше всички, които бе видяла да влизат и излизат. Очите й се присвиха, после леко се разшириха, сякаш изведнъж неочаквано си припомни нещо. Отвори уста, а ръката й върху алуминиевата патерица потрепери. Но преди да изрече каквото и да е, Андрея видя, че размисли. Очите й отново се присвиха и приковаха върху бележника в ръката й. Накрая поклати глава.

— Не съм сигурна. Но ще помисля още малко. Не мога да бъда сигурна. Знаете как е.

Андрея разбра, че жената се измъква. Но че си е спомнила нещо. И не иска да го каже.

— Сигурна ли сте?

— Ами да — вяло каза жената. — Може и да си спомня нещо, ако си помисля. Значи седмица или десет дни, казвате?

— Точно така.

— Ще трябва да си помисля.

— Добре. Направете го. Има ли още някой, който може да знае нещо повече?

— Не, госпожо. Той е самотник. Само излиза следобедите. Връща се нощем. Понякога рано. Понякога малко по-късно. Това момче никога не вдига шум, никога не кани гости. Много е тих. Няма си даже и приятелка. Защо ви е да знаете всичко това? Каква работа има той с полицията?

— Знаете ли какво е правил през последните няколко години във Флорида?

— Чухме, че е бил известно време там — прекъсна я госпожа Уошингтън, — но това е всичко. Да бъдеш известно време някъде не е престъпление, госпожо. Ние всички прекарваме известно време някъде — подметна жената и хвърли поглед към съпруга си. — И бог знае, че и на тия, дето не им се е случвало, може да се случи. Рано или късно. Така са нещата тук. Да, госпожо.

— Как плаща наема си? — попита Шефър.

— В брой. На първо число. Нямаме никакви проблеми.

Андрея записа това в бележника си.

— Но то не е кой знае колко, нали разбирате. Това място не е от скъпите, в случай че не сте забелязали.

— Виждали ли сте го някога с нож? Ловен нож? Виждали ли сте нещо такова в апартамента му?

— Не, госпожо.

— А някакъв пистолет?

— Не, не. Но си мисля, че повечето хора тук трябва да имат по някой скрит пистолет.

— А нещо, което да ви е направило впечатление около него? Нещо необичайно?

— Ами тук не е нормално да си прекарваш времето с книги.

Шефър кимна. Подаде на съпрузите по една визитна картичка със знака на полицейското управление в Монро.

— Ако се сетите нещо, можете да ми го кажете. Помислете. Няколко дни ще съм на този номер. — Тя записа телефона на мотела до летището, където остави чантата си.

Двамата покорно сведоха поглед към визитната й картичка, докато тя излезе. В коридора по-възрастният полицай се обади:

— Научи ли нещо? На мен не ми прозвуча много убедително. Освен дето старото момиче те излъга, като ти каза, че не си спомня какво е било преди седмица.

— Сто на сто си спомни нещо — каза по-младият полицай.

— И вие ли го забелязахте?

— Че кой не би го забелязал? Но да пукна, ако зная какво значеше това. Най-вероятно нищо. Ти какво ще кажеш, детективе?

— Ще видим — отвърна тя. — Време е да проверим дали Фъргюсън си е у дома.