Джон Каценбах
Справедлива кауза (11)

Единайсет. Паника

Почувства, че пада. Изгуби контрол и някаква черна дупка сякаш го погълна.

— Кауърт?

С труд си пое дъх.

— Кауърт? Добре ли си, момче?

Строполи се на пода и доби усещането, че тялото му се разпада на парчета.

— Ей, Кауърт, какво става?

Отвори очи и видя напрегнатото, пребледняло лице на сержант Роджърс.

— Сега трябва да заемеш мястото си, Кауърт. Няма да чакаме никого, а официалните свидетели трябва да са по местата си преди полунощ. — Сержантът замълча и прокара голямата си длан по късата си коса — жест на изтощение и напрежение. — Това тук не е като на кино, където можеш да влезеш в последния момент. Добре ли си вече?

Кауърт кимна.

— Трудна нощ за всички ни — въздъхна сержантът. — Влизай направо. През тази врата. Мястото ти е до детектива от Ескамбия. Съли каза да те сложа там. Много беше конкретен. Можеш ли да вървиш? Сигурен ли си, че си добре?

— Ще се справя — дрезгаво отвърна Кауърт.

— Не е толкова страшно, колкото си мислиш — каза огромният надзирател. После поклати глава. — Всъщност, не е така. Лошо е, точно колкото си мислиш. Ако от това нещо не ти се обърне стомахът, значи не си човек. Но ти ще се справиш, нали? Нали?

— Добре съм — преглътна Кауърт.

Надзирателят го изгледа внимателно.

— Съли трябва да е споделил с теб нещо много необичайно. Какво ти разказва толкова време? Приличаш на човек, видял призрак.

Така е, помисли си Кауърт. Но отвърна:

— За смъртта.

— Виж, това той го разбира — изръмжа сержантът. — А сега тепърва сам ще се запознае с нея. Върви направо, Кауърт. Смъртта не чака никого.

— О, не е така. Тя чака своето време — поклати глава Кауърт.

Сержант Роджърс пристъпи по-близо към репортера.

— Е, не на теб ти предстои да предприемеш последната разходка. Сигурен ли си, че си добре? Не искам някой да припадне там или да ми направи сцена. Тук, когато пържим някого на стола, държим на благоприличието. — Надзирателят се опита да се усмихне с ирония.

Кауърт пристъпи несигурно към камерата за екзекуции и се обърна:

— Ще се оправя.

Помисли си каква лъжа току-що е произнесъл и го досмеша. Добре, каза си той. Ще се оправя. Сякаш някакъв чужд глас говореше в него. Разбира се, няма проблеми. Не е кой знае какво. Само дето пуснах един убиец на свобода. Внезапно, като ужасяващо видение, той си представи Робърт Ърл Фъргюсън пред малката къща в Кийс, да му се присмива, преди да влезе, за да изпълни последната част от сделката. Звукът от гласа на убиеца отекна в съзнанието му. После си припомни фотографиите осем на десет на Джоани Шрайвър при блатото, където е било открито тялото й. Спомни си колко хлъзгави му се сториха, когато ги пое с влажната си длан. Като напоени с кръв бяха. Мъртъв съм, помисли си той отново. Но провлачи крака напред. Мина през вратата в дванайсет без две. И първият, чийто поглед срещна, беше на Брус Уилкокс. Детективът седеше наперено на първия ред, облечен в ярко спортно сако на карета в крещящо, безвкусно несъответствие с повода, който ги беше събрал. Усмихна се насила и кимна към празния стол до себе си. Кауърт плъзна поглед наоколо и огледа над двайсетината свидетели, насядали на сгъваеми столове в две редици, с вперени напред погледи, сякаш се опитваха да запечатат всеки детайл от събитието в паметта си. Приличаха на восъчни фигурки. Никой не помръдваше.

От камерата за екзекуции ги разделяше стъклена преграда. Сякаш наблюдаваха действието от сцена или на странен триизмерен телевизор. В камерата стояха четирима човека: две длъжностни лица в униформа, лекарят с малка черна медицинска чанта и един мъж с костюм — някой прошепна: „от главната прокуратура“, застанал зад огромния електрически стол.

Хвърли поглед към стрелката, която неумолимо отмерваше времето.

— Седни, Кауърт — изсъска детективът. — Шоуто ще започне всеки момент.

Кауърт забеляза други двама репортери от „Тампа Трибюн“ и „Сейнт Питсбърг Таймс“. Изглеждаха мрачни, но също като детектива, му махнаха да седне, преди да продължат да драскат подробности в малки бележници. Зад тях беше една жена от някаква телевизионна станция от Маями, с отправен поглед към все още празния стол в камерата за екзекуции. Видя, че мачкаше носна кърпичка в дланта си. Кауърт почти се свлече на мястото си. Металната облегалка сякаш изгори гърба му.

— Трудна вечер, а, Кауърт? — прошепна детективът.

Той не отвърна.

— Но не толкова трудна, колкото за някои хора — доуточни Уилкокс.

— Не бъди така сигурен — тихо отвърна Кауърт. — Как се озова тук?

— Тани има приятели. Искаше да види дали старият Съли наистина ще смаже стола. Още не вярва в дивотиите, дето ги написа. Че бил убил Джоани Шрайвър. Тани каза, че не иска да мисли какво би означавало Съли да се измъкне. Но ако това не стане, и аз отида да го видя, щял съм да се науча да уважавам законодателната система. Тани винаги се опитва да ме учи на някакви неща. Казва, че човек е по-добър полицай, ако знае какво може да се случи в крайна сметка.

Очите на детектива проблеснаха цинично.

— И така ли е? — попита Кауърт.

Уилкокс поклати глава.

— Още не се е случило. Урокът още тече. — Той се ухили към Кауърт. — Изглеждаш малко блед. Да не си намислил нещо? — Преди Кауърт да успее да отговори, Уилкокс прошепна: — Какви бяха последните му думи? Вече е полунощ.

Изчакаха секунда или две. Страничната врата се отвори и в помещението влязоха няколко надзирателя. След тях вървеше Блеър Съливан, обграден от трима човека от охраната. Лицето му — застинало и бледо — приличаше на смъртник. Иначе жилавото му тяло сега изглеждаше по-дребно и болнаво. Носеше проста, закопчана догоре бяла риза и тъмносини панталони. Свещеникът — с Библия в ръка и израз на непрежалима загуба върху лицето — вървеше последен в групата. Той се промъкна отстрани на камерата, забави се за миг, само колкото да вдигне рамене в посока на охраната, и шумно разтвори Божията книга. Тихо зачете, сякаш на себе си. Кауърт видя, че очите на Съливан се разшириха, когато погледът му попадна върху стола. Рязко се изви към телефона на стената, за миг коленете му като че ли се огънаха и той залитна. Но бързо се овладя и моментът на колебание отмина. Кауърт си помисли, че за пръв път вижда Съливан да реагира като човешко същество. После нещата се развиха гладко, с трескавата напрегнатост на ням филм.

Отведоха Съливан до стола и двама мъже от охраната коленичиха и започнаха да затягат скобите около ръцете и краката му. Стегнаха и кафявите кожени ремъци около гърдите на Съливан. Бялата му риза се набра. Единият от надзирателите прикрепи електрод към крака на затворника, а другият заобиколи зад стола и вдигна каската, готов да я наложи върху главата на осъдения.

Надзирателят пристъпи напред и зачете обрамчената с черен кант смъртна присъда с подписа на губернатора на Флорида. Всяка сричка засилваше страха на Кауърт, сякаш произнасяха неговата присъда. Надзирателят четеше бързо, после си пое дълбоко дъх и се опита да говори по-бавно. Гласът му изтъня неестествено и зазвуча, като че ли идваше отдалече. В стените имаше вградени високоговорители, свързани със скритите в камерата микрофони. Надзирателят приключи. За миг остана загледан в листа, сякаш търсеше да открие още нещо. После вдигна глава и се втренчи в Съливан.

— Последната ви дума? — тихо попита той.

— Майната ви! — Гласът на Съливан неестествено потрепери.

Надзирателят махна с дясната си ръка, с която държеше и свитата на руло присъда, към колегата си зад стола, който с рязко движение нахлузи черната кожена каска върху главата на затворника. После прикрепи дебел проводник към нея. Съливан се изви с рязко движение срещу ремъците, които го придържаха. Кауърт забеляза, че драконите, татуирани върху кожата оживяха, когато мускулите на ръцете му се раздвижиха. Сухожилията върху врата му се изпънаха като въжета, обтегнати от внезапен силен вятър. Съливан крещеше нещо, но думите му излизаха неясни заради ремъка под брадичката и подложката, която насила втъкнаха между зъбите му. После думите се превърнаха в нечленоразделни хрипове и стонове, които стихваха и отново панически избухваха. В помещението на свидетелите не се чуваше никакъв шум, освен тежкото дишане на присъстващите.

Кауърт видя, че надзирателят почти незабележимо кимна към отделението в задния край на камерата. Там имаше тясна цепнатина и за миг зад нея се мярнаха чифт очи. Очите на екзекутора. Те се втренчиха в мъжа на стола, после изчезнаха. Разнесе се бръмчене.

Някой въздъхна. Друг високо се закашля. Разнесоха се няколко възклицания. За миг светлините премигнаха. После в стаята отново се възцари тишина.

Кауърт помисли, че се задушава. Сякаш около гърдите му се бе обвила ръка, която изцеди въздуха от него. Застина от гледката на юмруците на Съливан, които промениха цвета си от розово, през бяло, към сиво.

Надзирателят отново кимна към задната преграда.

Воят на далечен генератор разтресе тясното пространство. Слаба миризма на обгорено месо достигна до ноздрите на журналиста и накара стомаха му нервно да се присвие.

Трябваше да мине известно време, за да напуснат 2500-те волта мъртвото тяло. После лекарят пристъпи напред и извади стетоскоп от чантата си.

Това беше. Кауърт наблюдаваше хората в камерата за екзекуции, които наобиколиха тялото на Съливан, отпуснато върху стола от полирано дъбово дърво. Приличаха на актьори, които се готвят да развалят декорите на провалило се представление. Заедно с останалите свидетели, и той напрягаше поглед да зърне лицето на мъртвеца, когато го снеха от стола и го положиха в черната найлонова торба. Но ципът беше вдигнат прекалено бързо и никой не видя, че очните му ябълки са експлодирали, а кожата му е обгорена в червено и черно. Тялото беше изнесено през страничната врата. Би трябвало да е ужасяващо, помисли си Кауърт, но стана прекалено просто и рутинно. Може би точно това беше още по-ужасяващо. Превърнал се бе в свидетел на една зловеща процедура, извършена с механична точност. Бутилираха, опаковаха и отнесоха смъртта с цялата драма на утринно мляко.

— Задраскахме едно лошо момче — каза Уилкокс. Духовитостта беше изчезнала от гласа му. Сега в него звучаха нотки на безсмислено задоволство. — Свърши се… — Детективът хвърли поглед към Кауърт. — Като оставим настрана виковете.

 

 

Вървеше по коридора на затвора с останалите официални свидетели към мястото, където се тълпяха представителите на пресата и демонстрантите. Изкуствената светлина на телевизионните камери заливаше вестибюла и създаваше илюзията за друг свят. Лъснатият под блестеше. Белите стени сякаш вибрираха. Върху импровизирания подиум стояха подредени куп микрофони. Опита се да се промъкне покрай стените, когато надзирателят приближи насъбралите се с вдигната ръка, за да пресече въпросите, но нямаше сенки, в които да се прикрие.

— Ще прочета кратко изявление — каза надзирателят. Гласът му прозвуча дрезгаво от напрежението на събитието. — После ще отговоря на въпросите ви.

Времето на смъртта беше официално обявено за 00:08 часа сутринта. Надзирателят подчерта, че е присъствал официален представител на щатската прокуратура при подготвянето на Съливан за екзекуцията и по време на самата процедура, за да се увери, че събитието е проведено според правилата и да не може никой впоследствие да отправи обвинение, че на Съливан са му отказани правата, че е бил малтретиран или унижаван, както това се е случило преди повече от десетина години, след повторното въвеждане на смъртното наказание в щата, след екзекуцията на един затрогващ скитник на име Джон Спенкелинк. Обявено беше, че Съливан е отказал да се възползва от възможността да подаде молба за помилване дори и пред самата врата на камерата за екзекуции. Последните думи на мъртвия бяха окачествени като оскърбителни.

Фотографските камери бръмчаха подобно на ято механични птици.

Надзирателят даде думата на тримата репортери, присъствали на събитието. Всеки от тях прочете бележките си и равнодушно предаде и най-незначителните подробности от екзекуцията. Въпреки бледността си, говореха с твърд глас. Жената от Маями каза пред тълпата, че пръстите на ръцете му се вцепенили, а после свили в юмрук, при първия удар, а гърбът му се извил в дъга срещу облегалката на стола. Репортерът от Питсбърг отбеляза колебанието, обзело Съливан, макар и само за миг, когато видял стола. Репортерът от Тампа обясни, че Съливан гледал към свидетелите без симпатия и че изглежда бил обзет от гняв, когато го привързали. Посочи и че един от надзирателите се забавил с каишите около десния крак на осъдения и че това станало причина да повтори операцията твърде грубо. При пропускането на електрическия ток ремъкът прегорял, посочи репортерът, и почти се скъсал от конвулсиите на Съливан. Две хиляди и петстотин волта, напомни репортерът на събралите се хора.

Кауърт чу два гласа зад рамото си. Извърна се и видя детективите от Монро. Шепотът на Андрея Шефър му се стори успокояващ.

— Какво ви каза той, господин Кауърт? Кой е убил ония хора?

Сивите й очи се взираха в неговите.

— Той го е направил — отвърна Кауърт.

Тя протегна длан и стисна ръката му. Но преди да продължи, сред насъбралите се хора се разнесоха гласове.

— Къде е Кауърт?

— Кауърт, твой ред е. Какво се случи?

Кауърт се отдръпна от детектива и с несигурна стъпка се отправи към подиума. Отчаяно се опитваше да подреди мислите в главата си. Чувстваше, че ръцете му треперят, знаеше, че лицето му е зачервено, а по челото му е избила пот. Извади кърпа от джоба си и бавно попи лицето си, сякаш да изтрие обзелата го паника. Повтаряше си, че не е направил нищо лошо, че не е виновен за нищо. Но не го вярваше. Искаше да остане, макар и за кратко, насаме със себе си, за да обмисли всичко, да реши какво да каже, но нямаше време. Вместо това се вкопчи в първия въпрос, които стигна до слуха му.

— Защо Съливан не отправи молба за помилване? — викна някой.

Кауърт си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Не искаше да стои в затвора и да чака да бъде принуден от властите. Затова той принуди властите. Не е нещо необичайно. И други са го правили — в Тексас, в Северна Каролина, в Гилмър, Юта. Това е нещо като самоубийство, но официално санкционирано самоубийство.

Видя, че писалките летят по хартията и думите му изпълват многото празни страници.

— Какво ви каза, когато се върнахте при него?

Кауърт почувства, че го обзема отчаяние. И тогава си спомни нещо, което Съливан му спомена по-рано: „Ако искаш някой да повярва в една лъжа, прибави малко истина към нея“. Така и направи. Рецептата на убиеца: смесвай лъжи с истини.

— Искаше да се изповяда — заговори Кауърт. — Като Тед Бънди преди няколко години, когато разказа на следствието за всички извършени от него престъпления, преди да седне на стола. Същото направи и Съливан.

— Защо?

— Колко са те?

— Кой?

Той вдигна ръце:

— Дайте ми малко почивка, момчета. Липсват потвърждения за което и да е от това, което ми беше казано. Не съм сигурен дали говореше истината, или не. Може да ме е излъгал…

— Преди да седне на стола? Айде де! — извика някой отзад.

Кауърт настръхна.

— Ей, аз не мога да знам това. Ще ви цитирам нещо, което той ми каза. Той каза така: ако убийството на хора не е проблем за него, мисля ли, че една лъжа ще го затрудни?

Настъпи тишина, докато присъстващите записваха думите му.

— Вижте — продължи Кауърт, — ако ви кажа какво е признал Блеър Съливан за убийството на някой и се окаже, че такова убийство не съществува, или че някой друг е обвинен в извършването му, или пък че тялото на такъв човек изобщо не е намерено, представяте ли си какво объркване ще настъпи? Само едно ще ви кажа. Той призна множество убийства…

— Колко?

— Около четирийсет.

Цифрата накара насъбралото се множество да настръхне. Засипаха се нови въпроси и светлината на камерите сякаш удвои интензивността си.

— Къде?

— Във Флорида, Луизиана и Алабама. Имало е и други престъпления — изнасилвания, грабежи.

— Откога?

— Вършел го е от няколко месеца. Години, може би.

— А убийствата в Монро? На майка му и на заварения му баща? Какво ти каза за тях?

Кауърт затаи дъх.

— Наел е човек да ги извърши. Или поне така ми каза.

Предпазливо плъзна поглед към мястото, където стоеше Шефър. Видя, че тя настръхна и се приведе към колегата си. Лицето на Вайс почервеня. Кауърт леко се извърна встрани.

— Кого е наел?

— Не зная — отвърна той. — Не ми каза.

Първата лъжа.

— Хайде! Трябва да е ти е казал все пак нещо!

— Не беше толкова конкретен.

Първата лъжа влече втора след себе си.

— Искаш да кажеш, че той се е признал за виновен за двойно убийство, а ти не си го попитал как е успял да го организира?

— Попитах го, но той не ми каза.

— А как се е свързал с убиеца? Телефонните му разговори са били подслушвани. Пощата — цензурирана. Бил е изолиран в отделението за осъдени на смърт. Как го е направил?

Въпросът беше посрещнат с всеобщо оживление. Зададе го един от присъстващите репортери, който сега клатеше многозначително глава.

— Намекна, че е уредил всичко чрез своеобразна „информационна мрежа“ в затвора.

Не точно лъжа, помисли си Кауърт. Уклончива истина.

— Криеш информация! — извика някой.

Кауърт поклати глава.

— Дай подробности — провикна се друг.

Той вдигна ръце.

— Ще изложиш всичко в „Джърнъл“ утре, нали?

Нетърпение и ревност се понесоха като вълни срещу него. Осъзна, че всеки от присъстващите би продал душата си, за да застане на неговото място. Сещаха се, че нещо се е случило, и мисълта, че не знаят какво точно е то, беше непоносима за тях. Парите в журналистиката бяха в информацията, а той ги лишаваше от нея. Знаеше, че няма да му го простят. Ако истината някога излезеше наяве.

— Не съм решил какво ще правя — заяви той. — Нямах възможност да премисля нещата. Трябва да прослушам записите, това са дълги часове. Дайте ми почивка.

— Луд ли беше той?

— Той бе психопат. Имаше си свои представи за нещата.

Това вече безспорно беше истина. После дойде въпросът, от който наистина се страхуваше.

— Какво ти каза за Джоани Шрайвър? Призна ли се в крайна сметка за виновен за убийството й?

Кауърт осъзна, че може просто да каже „да“ и да приключи. Да унищожи записите. Да живее със спомена. Но вместо това, той се опита отново да формулира отговора си между лъжата и истината.

— Тя беше част от неговата изповед.

— Той ли я е убил?

— Каза ми как точно е било направено това. Знаеше подробности, които само убиецът може да знае.

— Защо не кажеш просто да или не?

Кауърт реши да бъде прям.

— Момчета, Съливан бе особен случай. Той не говореше за нещата в категориите да или не. Не боравеше с крайности, дори и когато правеше признания.

— Какво каза за Фъргюсън?

Кауърт пое дълбоко дъх.

— Към Фъргюсън не изпитваше нищо друго, освен омраза.

— Свързан ли е с всичко това?

— Останах с впечатлението, че Съливан би убил и Фъргюсън, ако му се отдаде подобна възможност. Ако беше имал възможност да направи нещо, предполагам, че би включил и него в списъка си.

Леко си отдъхна. Почувства, че интересът в залата отново се пренася назад към Съливан. Като причисли Фъргюсън към списъка на потенциалните жертви, успя да му придаде по-различен статут от онзи, който заслужаваше.

— Ще ни предоставиш ли запис на казаното от него?

Кауърт поклати глава.

— Не съм официално назначен за случая репортер.

Въпросите ставаха все по-гневни.

— Какво ще правиш сега? Ще напишеш ли книга?

— Защо не споделиш с нас?

— Какво, да не мислиш, че ще спечелиш още един „Пулицър“?

Кауърт поклати глава. Не, това не, помисли си той. Съмняваше се дали ще задържи за дълго и този, който вече имаше. Отплатата? Късметлия щеше да бъде, ако в отплата успееше да оцелее.

Вдигна ръка.

— Бих искал да мога да кажа, че екзекуцията тази вечер сложи край на историята на Блеър Съливан, момчета. Но не е така. Има много въпроси, които трябва да бъдат разрешени. Тук детективите чакат, за да поговорят с мен. А и моите сили са на изчерпване. Съжалявам, но това е всичко. Нямам повече какво да ви кажа.

Слезе от подиума, изпроводен от камери, високо извикани въпроси и нарастваща врява. Към него се протягаха ръце, но той се провря сред тълпата, стигна вратите на затвора и се гмурна в непрогледната тъмнина на късните часове след полунощ. Покрай пътя противниците на смъртното наказание със свещи и плакати в ръце пееха химни. Гласовете им го обгърнаха и се понесоха като вятър около него.

— Какъв приятел имаме ние в лицето на Иисус…

Едно момиче от групата, студентка в колеж, с яке с качулка, което я правеше да изглежда като странен свещеник от Инквизицията, се провикна към него и думите й прорязаха като острие равния ритъм на химна:

— Вампир! Убиец!

Но Кауърт не й обърна внимание и мълчаливо се отправи към колата си. Зарови за ключовете в джобовете си, когато Андрея Шефър го застигна.

— Трябва да говоря с теб.

— Не мога да говоря. Не сега.

Тя се вкопчи в ризата му и внезапно го привлече към себе си.

— Защо не, по дяволите? Какво става, Кауърт? Вчера не можеше да говориш. Днес не можеше да говориш. Сега не можеш да говориш. Кога ще ни обърнеш внимание?

— Виж — извика той, — те са мъртви, по дяволите! Бяха стари и той ги е мразел. Убити са и никой нищо не може да направи повече за тях! Не е необходимо да изискваш отговор точно сега. Не и до сутринта. Тази нощ никой друг няма да умре!

Шефър понечи да каже нещо, но после спря. Впи в него продължителен гневен поглед, затвори уста и стисна зъби. После заби силно пръст в гърдите му и отстъпи назад, за да може той да се качи в колата си.

— Утре — каза тя.

— Да.

— Къде?

— Маями. В кабинета ми.

— Ще бъда там. Гледай и ти да дойдеш.

Отстъпи назад от колата. Тонът й беше заплашителен.

— Да, по дяволите, да. Маями.

Шефър махна с ръка, сякаш неохотно му разрешаваше да тръгне. Но зениците й, изпълнение подозрение, се впиваха като игли в него.

Кауърт скочи зад волана, пъхна ключовете в таблото и затръшна вратата. Запали мотора и даде заден ход. Но когато се изтегли, светлините на фаровете осветиха червените карета на спортното сако на детектив Уилкокс. Той стоеше с кръстосани пред гърдите ръце, гледаше го настойчиво и запречваше пътя му. Поклати бавно глава, сви пръстите на дланта си и прицели показалеца си в него. После отстъпи встрани и го остави да мине.

Репортерът отклони поглед. Вече му беше безразлично накъде ще се отправи. Искаше само да се махне оттук. Силно натисна педала на газта, изви кормилото към изхода и изчезна в тъмнината.