Хани Мюнцер
Жило и мед (55)

Петдесет и четвърта глава

Мюнхен, юли 1944 година

От доста време Марлене наблюдаваше къщата на Принцрегентенплац. Досега никой не беше влизал или излизал от нея. Краката я боляха, макар да носеше удобни обувки половинки. Продължителното стоене още я уморяваше, въпреки че бе възвърнала предишната си форма с желязна дисциплина и деветмесечни напрегнати тренировки. За стотен път прехвърли тежестта от единия крак на другия. Все още смяташе за чудо, че е в състояние отново да ходи. Доктор Хондъл също нямаше логично обяснение, освен предположението, че гръбначният й стълб вероятно не е бил смачкан и отокът е спаднал с течение на времето.

След като успя да избяга от болницата с помощта на храбрия доктор Хондъл, тя се промъкна в едно мазе — скривалището, което навремето си бе подготвила предвидливо, в случай че й се наложи спешно да се покрие. Действително не го бяха открили. Там беше скътала документи, дрехи и преди всичко пари. Като следваща стъпка се свърза с предишните си другари от Еврейската бойна организация. С тяхна помощ успя да се прехвърли в Германия. Добрият доктор Хондъл! Първо й бе помогнал да се упражнява, за да си възвърне силите, а после бе поел риска да си навлече отмъщението на Грайф. И пак той й съобщи, че с течение на месеците от кабинета на Едноокия все по-малко се интересували от състоянието й. За разлика от нея, която мислеше за Грайф всеки ден, той май започваше да я забравя.

Вниманието й привлече свещеник, който се приближаваше към Принцрегентенплац откъм противоположната страна. Човекът бе препасал расото си, за да може да крачи по-бързо. Беше на около петдесет метра от нея, но въпреки това тя се уплаши. Ако не бе наясно, щеше да си помисли, че това е Албрехт Брунман. Ала за какво му беше да се маскира като свещеник? Още докато се чудеше, се сети кой е този човек: Леополд, големият брат на Албрехт!

После всичко се случи много бързо. Свещеникът тъкмо беше пристигнал пред номер 10, когато откъм гърба му с висока скорост се зададе черен автомобил, закова със скърцащи гуми и от него изскочиха двама мъже.

Марлене се вцепени от ужас. Гестапо! Свещеникът се озърна, съзря опасността и хукна да бяга. Бягаше в посоката на Марлене, следван от двамата гестаповци, които на висок глас му заповядваха да спре. Бяха извадили оръжията си. Марлене се притисна още по-плътно към стената с разтуптяно сърце. Беглецът премина само на няколко метра от нея.

И тогава гръмна изстрел! Принцрегентенплац беше много оживен, хората се развикаха уплашено, а едно момиченце, вкопчено в ръката на майка си, се разрева с пълно гърло. Свещеникът се закова на място, вдигна ръце и без да оказва съпротива, се остави да го арестуват и да го отведат в автомобила. Марлене се загледа след отдалечаващата се кола.

Докато се питаше дали ще е по-добре да си върви и утре да дойде пак, вратата на номер 10 се отвори и от къщата излезе снажна жена на около петдесет години с кошница в ръка.

Марлене я огледа внимателно. Дали това беше Отилие? Дебора й бе разказвала за добродушната прислужница, която служеше на семейство Берхингер повече от двайсет години и Марлене знаеше, че може да й има доверие. Затова бе решила да я посвети в плана си. Нямаше друга възможност да се свърже с Дебора, не и толкова бързо. А не искаше да остава в Мюнхен повече от необходимото.

Дълго бе премисляла дали да се нагърби с риска да спаси Дебора и малкия й брат от лапите на Брунман. Накрая реши да го направи. Кой знае защо, харесваше това откачено момиче.

Освен това и двете бяха обичали един и същ мъж. Якоб.

Марлене последва жената, която смяташе за Отилие. Вървяха дълго до един пазар, където нямаше кой знае какво. Но жената явно знаеше към кого да се обърне и имаше пари. Парите на Брунман. Пари, които е откраднал от евреите, мрачно си помисли Марлене. Вадеха се скрити съкровища, добрата стока сменяше собственика си.

Марлене се приближи нехайно и се престори, че иска да огледа стоката на един щанд. Така чу търговеца на зеленчуци да пита жената:

— Е, Отилие, какво да бъде днес? — Отилие! Марлене си отдъхна. Наистина беше тя!

Отилие прибра покупките в кошницата и продължи нататък. Марлене я настигна и застана до нея.

— Извинете, вие ли сте госпожа Отилие?

— Да? — Жената отстъпи крачка назад и недоверчиво огледа от глава до пети Марлене в семплата й лятна рокля.

— Аз съм приятелка на Дебора, запознахме се в Краков.

— Божичко, вие сигурно сте Марлене, ами да! — За нейно учудване прислужницата пусна кошницата, метна се на врата й и избухна в сълзи.

Марлене стоеше като истукан и си мислеше: По дяволите, последното, от което имам нужда, е да привличам внимание!

— Хайде, успокойте се. Да повървим малко. — Тя хвърли тревожен поглед през рамото на Отилие. Търговецът на зеленчуци и още неколцина души ги гледаха любопитно. Марлене отблъсна леко Отилие, грабна кошницата й и я задърпа енергично, докато стигнаха до някакъв вход. — За бога, без имена! — прошепна тя.

— Извинете, моля ви. Знам, че сте шпионка. Ама така се зарадвах!

Марлене завъртя очи. Може би идеята да заприказва Отилие не беше чак толкова добра.

— Чуйте ме. Никакви имена и преди всичко, аз не съм шпионка. Или искате Гестапо да ни хвърли до един в затвора?

Споменаването на Гестапо подейства — както винаги. Отилие пребледня.

— Ох, права сте. Беше от радост. Дебора все говори за вас, и все хубави неща. Планирате ли нещо? — Е, Отилие поне си дойде веднага на въпроса.

— Може би. Как е Дебора?

— Не особено добре, горкото момиче. Като затворничка е, но търпи заради Волферл. Този господин Брунман е много лош човек. И какви работи я принуждава да прави… — сподавено додаде Отилие.

Марлене очакваше нов поток от сълзи, затова побърза да заговори по същество:

— Добре, добре, Отилие. Чуй ме, имам писмо за Дебора. Утре ще ми донесеш отговора. Ще те чакам тук, на това място, по същото време. Съгласна ли си?

Вярната прислужница се съгласи веднага.

 

 

Отилие закъсняваше с повече от час. Марлене започна да се тревожи. Тъкмо реши да изтича до Принцрегентенплац, и прислужницата довтаса, останала без дъх.

— Ще прощавате! Ама точно когато тръгвах, пристигна Брунман. А пък уж щеше да се върне чак другата седмица! И понеже беше късно, готвачката, тази нацистка вещица, ме изпрати до сладкаря, да съм вземела нещо, преди да се е свършила стоката. Та затова нямам много време, трябва веднага да се връщам. Иначе тортата ще се разтече на тази горещина, горката. — Докато говореше, измъкна от престилката си лист хартия и тържествено връчи на Марлене отговора от Дебора.

Скъпа приятелко,

Не мога да повярвам, че си тук! С Волферл сме затворени, всеки в своята стая. Не ми е позволено да излизам, но може би ще успееш да спасиш братчето ми? Понякога подкупвам една от домашните помощници на Брунман да го изведе на разходка за половин час. Утре следобед ще опитам пак. Чакай пред нашата къща от два часа нататък. Благодаря ти! И не ми се сърди, моля те. Но трябва да остана. Спомни си какво ти се заклех в К.! Все някога ще получа своя шанс. Но това ще стане само след като брат ми се озове на сигурно място.

Сбогом! Твоя Дебора

Марлене пусна листа. Спомни си за онзи ден в краковската болница, когато Дебора се появи при нея и се закле, че един ден ще убие Брунман и Грайф. А тя отвърна: „Не, Грайф е мой!“.

Това момиче наистина бе малко лудичко. Едно беше да си го представиш, друго — да го направиш.

Марлене се замисли дали действително би могла да се нагърби със задачата да спаси единайсетгодишния брат на Дебора и да избяга от града с него. Волфганг не я познаваше и вероятно нямаше да пожелае да напусне сестра си. Спомни си за един стих от Талмуда. Баба й по майчина линия й го четеше често в Краков: „Този, който спаси дори само една душа, спасява целия свят“.^[1] Което пък веднага я подсети за Якоб. Той често й казваше: „Преди да успееш да спасиш света, Ана, трябва първо да се научиш как“. А после й беше показал как се прави взривно устройство и как се работи с радиопредавател.

Напоследък често си мислеше за Якоб и водеше мислено разговори с него. А иначе постепенно беше сключила примирие с вътрешните си демони. Образът на малтретирания Якоб все повече отиваше на заден план, изтласкан от щастливите картини от зората на тяхната любов през пролетта на 1939 година, преди Голямата война. Якоб беше мъртъв, ала в Краков на нея й бе дарен нов живот. Длъжна беше да направи най-доброто от него. Да, тя щеше да спаси Волфганг и да го заведе в Бранденбург, където баба й се бе подслонила при роднини. Те щяха да се грижат за момчето и да го скрият на сигурно място.

Собственият й път нямаше да я отведе обратно в Краков, там лицето й беше прекалено добре познато, а във Франция, където възнамеряваше да се включи в тяхната Съпротива. Дължеше това решение на Халина Шиманска, участничка в Съпротивата и съпруга на последния полски военен аташе в Берлин.

Шефът на немския Абвер, адмирал Канарис, който отдавна работеше против националсоциалистическото правителство, още през 1939 година бе помогнал на Халина да избяга в Швейцария. Тя беше агентка посредничка в преговорите между Канарис и английската тайна служба СИС и поддържаше добри контакти с френското Второ бюро^[2]. Марлене познаваше Халина от по-рано.

До нея Отилие проявяваше признаци на нетърпение, жената наистина не разполагаше с много време.

Марлене й се усмихна успокояващо.

— Дебора ме моли да изведа на сигурно място най-напред брат й. Утре ще подкупи една от прислужниците да излезе с него на разходка. Кажи й, че ще го направя. Да подготви Волфганг, за да не се страхува от мен.

— Ох, милото ми детенце! Все мисли за братчето си. Утре е тринайсети. Дано да е добър знак — каза суеверната Отилие.

— Добре, значи е решено, ще… — Марлене не се доизказа. Завиха сирените.

— Мили боже, въздушна тревога! Пак ли! Трябва да се прибирам. — Отилие грабна кошницата си и отпраши.

Марлене потърси най-близкото бомбоубежище, като просто се вля в човешкия поток. Точно сега ли!

Това беше най-тежкото американско нападение до момента. Американците бомбардираха почти непрекъснато центъра на Мюнхен в продължение на дни. Ситуацията се поуспокои чак на 20 юли и хората се осмелиха бавно да излязат от дупките си — а с тях и Марлене.

Огледа се потресена. Центърът представляваше апокалиптична картина. Цели улици бяха изчезнали, обгорените скелети на къщите стърчаха към небето като обвинително вирнати пръсти. Домът на вдовицата, където се бе установила на квартира, също беше изравнен със земята. Марлене носеше всички ценности със себе си и бе загубила само един куфар с дрехи, но безброй хора бяха загинала под градушката от бомби, а още повече бяха останали без покрив над главите.

Тя тръгна из опустошения град. Навсякъде видя отчаяни хора, които ровеха из развалините в търсене на своите близки. Но най-лошото от всичко беше миризмата на изгоряло месо.

Накрая се озова пред печалните останки на Принцрегентенплац 10. Явно къщата е била ударена директно от бомба. Останала беше само купчина димящи камъни. Въпреки това Марлене реши да се обърне към отговорника за противовъздушните скривалища в квартала. Откри го едва на следващия ден след продължително търсене и разпитване. Изтощена, гладна и жадна, почти беше готова да се откаже. Предишната нощ отново бе прекарала в душно скривалище, притисната между хора, останали без покрив.

— Съжалявам, госпожо — отвърна на въпроса й мъжът. — Никой там не е оцелял. — Той се вгледа по-внимателно в нея и отбеляза: — Не съм ви виждал тук.

— Исках да се видя с Отилие. Тя е… — Марлене преглътна с мъка, но запази самообладание — беше моя братовчедка.

— А, Отилие. Добра жена беше. С нея си имахме приказката. Моите съболезнования. — Той се извърна към следващия питащ.

Марлене се върна за последен път на Принцрегентенплац 10. Не, нямаше начин някой да е оцелял. Е, поне се бе опитала да помогне. Обърна се и пое по пътя си. Целта й беше френската граница.