Хани Мюнцер
Жило и мед (28)

Двайсет и седма глава

Рано на следващата сутрин, Елизабет тъкмо се беше приготвила за половинчасовото пътуване с такси до Фрайзинг, на Принцрегентенплац 10 пристигна тъмна лимузина „Мерцедес“ с нацистки знаменца. От нея слезе един от адютантите на Хитлер.

Той обясни учтиво на госпожа Елизабет Малпран, че понастоящем фюрерът пребивавал в Мюнхен и научил, че тя в момента е в творческа пауза. Ето защо я канели вечерта в замъка „Нойшванщайн“, където били организирали набързо Вагнерова вечер специално за фюрера. Репетициите вече били започнали. Затова той щял да улесни уважаемата госпожа, като я откара веднага във Фюсен.

В главата на Елизабет за миг се мярна въпросът: защо фюрерът не е в Берлин, нали води война? После се сети как току-що бе прочела, че Гьоринг си почивал на Ривиерата. Единият канеше на Вагнерова вечер, другият беше на почивка, а в Полша умираха войници.

Не й оставаше друго, освен да откликне на тази покана, която беше по-скоро заповед, и да остави децата си и петте кученца на грижите на Магда.

След по-малко от два часа в двора на замъка я посрещна лично Албрехт Брунман, който любезно й отвори вратата. Както обикновено беше чаровен и отзивчив; с нищо не показа да е засегнат, задето Елизабет бе отблъснала последната му покана и с недружелюбното си поведение, повече или по-малко, го беше отпратила набързо от жилището си.

Новият ден вече се катереше по покривите на Мюнхен, когато смазаната от умора Елизабет се връщаше от „Нойшванщайн“. Господин Брунман й бе предложил да я откара с колата си до дома й и този път тя не отхвърли любезното му предложение.

Мислено отбеляза с благодарност, че господин Брунман явно не държеше да разговарят, а седеше безмълвно на задната седалка до нея, и с облекчение се отпусна на меката тапицерия.

Елизабет обичаше тишината между деня и нощта, между смъртта и раждането, ала устоя на примамливото изкушение да затвори очи. Знаеше, че след пристигането си няма да може да си почине, а ще трябва веднага да отнесе Бине и малките й във Фрайзинг при Отилие.

За да не заспи, тя се опита да рекапитулира песните, които бе изпълнила в „Нойшванщайн“, но вечерта беше потънала в някаква мъглява нереалност, сякаш не я бе изживяла лично. Не би могла да опише това странно чувство, както не би могла да даде име на бездушния цвят, в който беше потопен в този час призрачният град. Може би виновна за това беше обзелата я меланхолия на предстоящото сбогуване.

Още преди колата на господин Брунман да спре на Принцрегентенплац, Елизабет беше обзета от странно предчувствие. Често се прибираше от работа в малките часове, затова й трябваше време да осъзнае какво беше различно от обичайното: светлината. Никога не беше виждала толкова запалени светлини по прозорците на околните сгради по това време. Какво бе събудило хората в този ранен час?

Без да се сбогува с господин Брунман, камо ли да изчака, докато шофьорът й отвори вратата, тя изскочи от колата, отключи входната врата и изкачи тичешком четирите етажа. Намери двете крила на вратата на жилището си широко отворени и замръзна в неописуем ужас.

Никога не беше виждала нещо толкова жестоко: Бине лежеше в коридора сред локва кръв, а слепите кученца бяха припълзели до нея, смучеха изстиналите й цицки и издаваха сърцераздирателни писукащи звуци.

От гърлото на Елизабет се изтръгна нечовешки вик. Тя се затича като обезумяла из помещенията, непрестанно зовейки Дебора, Волфганг и Магда, но никой не й отговори. В тишината се чуваше само жалното писукане на останалите без майка кученца.

И това, което някога представляваше личността Елизабет, се счупи на парченца. Тя рухна, куражът и силите й се стопиха, удавени в мрачното отчаяние на една майка, която не бе успяла да опази децата си.

Господин Брунман подхвана крехкото й тяло точно навреме, преди да се строполи в безсъзнание на земята.