Хани Мюнцер
Жило и мед (19)

Осемнайсета глава

Мистър Локнър беше женен за германска благородница. Той говореше добре немски, поддържаше отлични отношения с висшите кръгове и, доколкото беше известно на Елизабет, се отнасяше критично към националсоциализма.

Нисичкият, почти изцяло плешив Локнър дойде веднага и Елизабет разказа подробно за личното си щастие със съпруга и децата и наблегна колко се радвала, че скоро ще играе на сцената на лондонската „Ковънт гардън“ във Вълшебната флейта на Моцарт. Не издаде тревогата си за своя мъж нито с дума, нито с жест; предимството й беше, че бе обучена за драматична актриса.

Спомена обаче, разбира се, съвсем мимоходом, че наскоро е имала възможността да проведе извънредно приятен разговор за операта с почитателя на музиката, генерал-фелдмаршал Херман Гьоринг, докато вечеряли заедно в хотел „Адлон“.

Мистър Локнър слушаше внимателно и почти не задаваше въпроси. Елизабет предполагаше, че той надушва нещо повече зад внезапните й откровения, но проявява аристократична въздържаност — удивително качество за един журналист.

По-късно тя се замисли дали този човек не беше проявил търпение просто защото инстинктивно е усещал, че скоро ще се срещнат отново. Във всеки случай двамата се разделиха с най-добри чувства.

Още на другия ден във всички важни вестници се появиха възторжени статии за Елизабет Малпран, най-красивото сопрано, което е виждал светът…

Елизабет постигна това, към което се стремеше: публично внимание. Посланието й явно беше получено, защото реакцията не закъсня.

Още преди единайсет часа същата сутрин бодрият господин от рецепцията я осведоми, че има посетител — „личният адютант на господин генерал-фелдмаршал Гьоринг, господин Карл-Хайнц Боденшац. Хайл Хитлер!“.

 

 

В миналото Боденшац, полковник от Луфтвафе^[1], бил адютант на „Червения барон“ Манфред фон Рихтхофен^[2] до смъртта му. През Първата световна война Гьоринг служил в същата ескадрила. От 1928 година Боденшац беше адютант на Гьоринг и негов личен приятел. Той бе неговият човек за всякакви случайности и щекотливи въпроси. Разтегливата му позиция се простираше от набеден виновник до пощальон на любовта. Винаги информиран и дискретен, дори самото му посещение говореше достатъчно много на Елизабет.

Той увери многословно високоуважаваната артистка, че наистина се правело всичко, за да се изяснят обстоятелствата около изчезването на съпруга й, и настоятелно помоли скъпата госпожа засега да се въздържа от нови срещи с чуждестранната преса. Както и да се отнася към господин генерал-фелдмаршала с подобаващото доверие…

После Боденшац въведе в разговора един страховит призрак. Елизабет му отдаде дължимото — все пак той го стори с измъчено изражение, сякаш страдаше от зъбобол. И макар да не го каза направо, тя го разбра отлично. Боденшац приложи едно средство, чрез което господстващият режим винаги постигаше раболепна отзивчивост: заплахата. Сега, в крайна сметка, уважаемата госпожа трябвало да мисли на първо място за двете си деца. Пресата невинаги прилагала деликатни методи при събирането на информация и вероятно щяла да се възползва от ситуацията.

— Помислете, госпожо, нали не искате да рискувате новинарската глутница да използва присъствието ви в Берлин, за да досажда на скъпите ви дечица у дома!

Естествено, Елизабет разбра намека на Боденшац. Не от досадната преса в Мюнхен трябваше да се страхува тя…

И сякаш казаното не беше достатъчно, ами адютантът на Гьоринг, след като тракна токове и се оттегли, уж случайно забрави на масата една кафява папка.

В нея Елизабет намери няколко брошури: „Германският Райх и фюрерът информират“. Най-отгоре се мъдреше указът, легитимиращ Нюрнбергските закони от 1935 година, с красивото и патриотично заглавие „Закон за защита на германската кръв и на германската чест“.

Тук можеше черно на бяло да се прочете, че децата от смесени бракове между евреи и арийци се считат за мелези първа степен. Казано направо, това естествено означаваше, че новите господари смятат Дебора и Волферл за нежелани полуевреи. Брошурите целяха да затворят устата на Елизабет.

А тя си помисли: „Нацистите не си поплюват в своите дела, но са доста непохватни в прилагането на методите си“. Те имаха груби ръце и груби мисли. Нямаше желание да хаби повече енергия в разсъждения за самопровъзгласилата се раса господар, защото от това й призляваше. Елизабет кипеше вътрешно. Да използват собствените й деца като средство за натиск върху нея!

Господин Боденшац бе извадил късмет, че отдавна се беше оттеглил, в противен случай със сигурност щеше да пострада — хотел „Адлон“ обаче щеше да има нужда от нова кана за кафе, а килимът — от сериозно почистване.

След този мимолетен темпераментен изблик Елизабет се отдаде за кратко на триумфалното чувство, че децата й отдавна са на сигурно място извън страната. Осемнайсет часа бяха изминали от заминаването им от Централната гара в Мюнхен, за което Гьоринг май не знаеше — нямаше друг начин да си обясни намесата на неговия адютант и подлия му намек.

Така че Магда и децата трябваше отдавна да са преминали границата със свободна Франция при Страсбург и може би вече бяха пристигнали в Париж! Най-късно след нови осемнайсет часа непоколебимата Магда и децата щяха да пътуват през Канала към Дувър, където Паул, братът на Густав, щеше да ги поеме в сигурните си ръце.

Както всички чувства на триумф, и това отлетя бързо, защото Паул още не се беше обадил от Дувър, съдбата на Густав не бе изяснена, а главоболието започваше отново да я измъчва.

Затова Елизабет направи единственото разумно нещо: изпи още една таблетка срещу главоболие и реши да се излегне за малко върху дивана. Всъщност заспа. Когато се събуди от неспокойната си дрямка, в стаята беше тъмно, а тя с ужас установи, че е спала цели шест часа!

Веднага попита рецепцията дали междувременно е имало обаждания за нея. Ядоса се, когато разбра, че е пропуснала няколко разговора. Обаждали се различни журналисти, а също господин Фуртвенглер, някоя си госпожа Марта Дод от отвъд океана и един извънредно настойчив и развълнуван господин, който се представил за неин импресарио. Но нали още по обяд госпожата ни предаде чрез господин Боденшац, че не желае да я смущаваме. Затова не ви свързахме. Хайл Хитлер!

Елизабет пожела на господин Боденшац да прекара следващите хиляда години в Чистилището на Данте, след което разтърси из основи клетия хотелски служител, обяснявайки му, че само тя, госпожа Малпран, може да определя кога да я свързват по телефона. Помози Бог!

После осъзна, че действително се чувстваше по-добре в сравнение със сутринта и че най-ефикасното лекарство срещу простуда и висока температура беше не почивката, а искрено преживеният гняв. Дори изпита отново апетит и си поръча лека вечеря в стаята. Един малък паж в червена униформа й донесе и всички съобщения, оставени за нея.

От заминаването на децата бяха изминали двайсет и четири часа. Елизабет се надяваше, че Магда ще й се обади от Париж; така се бяха договорили, стига да й беше останало малко време при прекачването. Сега обаче се задоволи с надеждата, че тъй чаканото обаждане от Лондон ще дойде най-късно на следващата сутрин. Позвъни на Принцрегентенплац, откъдето възстановилата се след премеждията Отилие я увери, че всичко вкъщи е наред, само дето било малко скучно без децата и дакела.

След това Елизабет телефонира на разтревожения си импресарио, който се намираше във Виена и беше като паднал от небето — и все още падаше, задето била в Берлин (трябвало да научи това от вестника!), вместо да пътува за Лондон! Тя се отърва от многословните му тиради, като го увери, че, разбира се, ще реализира ангажимента си към „Ковънт гардън“ и само щяла да замине малко по-късно от предвиденото.

Сега пък господин Фуртвенглер беше неоткриваем. Телефонистката на „Адлон“ със съжаление съобщи, че не е успяла да установи връзка с Марта Дод в Ню Йорк.

Макар да се беше ядосала на Боденшац, Елизабет се обади отново в Райхсканцеларията. Нямаше да позволи да я сплашат, нито щеше да се откаже. Но нито Гьоринг, нито Боденшац бяха налице — или може би не искаха да разговарят с нея. За начало тя игнорира съобщенията от журналистите, но ги запази за по-късно.

Елизабет се чувстваше още слаба, а в гърлото й дращеше, но тъй като беше мека юнска вечер, реши, че една малка разходка на чист въздух ще допринесе за пълното й оздравяване.

Облече ансамбъл в цвят бургунд с подходяща шапка, обу черни чорапи с американски ръб и нахлузи обувките. Тъмночервеният цвят й отиваше. Огледа се в огледалото и неочаквано се изпълни с надежда, че всичко ще се обърне към по-добро.

Във фоайето я чакаше неприятна изненада. Боденшац не беше преувеличил, поне що се отнасяше до нахалството на пресата: там се бе събрала пъстра групичка, която тутакси наобиколи Елизабет като ято гъски, което иска да бъде нахранено. Всички крякаха едновременно, проблясваха светкавиците на множеството фотоапарати, които плуваха над тълпата, движени сякаш от магическа ръка.

Госпожа Елизабет Малпран изглеждаше наистина очарователно. За всеобщо удоволствие на следващия ден във вестниците се появиха безброй прекрасни фотографии. Само дето разходката не се осъществи, защото артистката отстъпи пред щурма на журналистите и предпочете да избяга в апартамента си, а чувството й за покълваща надежда помръкна.

Докато вадеше от косата си фуркетите, с които беше закрепила палавата въздушна шапчица, тя си спомни как нейният свръхдеен импресарио се възмущаваше по телефона за безплатното й интервю с „Асошиейтед прес“, защото всяко интервю трябва да има своята цена! (Съгласно договора му се полагаха двайсет процента от приходите на Елизабет.)

Тя отново седеше в апартамента и се чудеше с какво да запълни дългата вечер. Сновеше из стаята като животно в клетка, осъдена да чака новини за Густав или децата. По някое време се свлече изтощена на леглото.

Рано сутринта се събуди със схванати крайници. Най-напред опита да се свърже с брата на Густав Паул в Лондон. Телефонистката на „Адлон“ отново изрази съжалението си след напразните опити:

— Причината не може да е в нашата техника, госпожо, а в британците.

Елизабет се опасяваше, че същото е валидно и в обратния случай и че Паул не успява да се свърже с нея в хотела.

Към девет сутринта й хрумна идея. Телефонира отново на мистър Локнър от „Асошиейтед прес“ и го попита дали би могла да използва неговия апарат, за да се свърже с Лондон.

Мистър Локнър се зарадва — надяваше се на ново ексклузивно интервю и похвали нюха си, който от самото начало беше надушил, че пребиваването на госпожа Малпран в Берлин крие още много пикантерии.

Елизабет, предпазлива въз основа на скорошния си опит, първо се осведоми от портиера какво е станало с репортерската обсада и с радост научи, че хотелското фоайе е било прочистено, каквото и да значеше това.

Тя взе такси и успя да се свърже без проблеми от офиса на „Асошиейтед прес“ със снаха си Анабел в Лондон.

Анабел, витално създание, винаги в движение, възбудено й съобщи, че Паул е заминал още предишната вечер за Дувър съгласно уговорката. Възнамерявал да пренощува там, защото фериботът трябвало да пристигне много рано сутринта. Елизабет й даде за всеки случай номера на офиса на мистър Локнър и я помоли за телефона в хотела на Паул. Обади се там, но той вече бил напуснал. Елизабет се върна бързо в „Адлон“, където Паул щеше най-напред да опита да се свърже с нея, и зачака. И зачака. Час след час. Междувременно мистър Локнър й позвъни отново, за да й предаде от Анабел, че Паул не се бил обадил досега.

 

 

Нервите й бяха на път да се скъсат, когато от рецепцията я уведомиха, че е дошъл мистър Луис Локнър, и Елизабет се втурна по коридора насреща му.

Мистър Локнър мачкаше шапката си по начин, който не предвещаваше добри новини. Което се обясняваше и с личното му появяване.

Господин Паул Берхингер, братът на Густав, се обадил на него, след като не могъл да се свърже с „Адлон“. Паул бил изчакал два ферибота от Кале, но децата и Магда не били и на двата. Щял да изчака и следващия, последния за деня ферибот, който пристигал следобед, и да се обади пак.

Елизабет рухна, а мистър Локнър, който вече мислеше не за интервюто си, а само и единствено за майката, тревожеща се за децата си, положи неимоверни грижи.

Поръча кафе и коняк и накара Елизабет да ги изпие, без да предполага, че малко преди това тя, измъчвана от силно главоболие, бе взела две хапчета на празен стомах. Призля й, така че мистър Локнър беше принуден да я придружи до банята, защото залиташе.

Тя се върна след петнайсет минути, посрамена и сравнително трезвена. Сега мистър Локнър действително се сдоби с ексклузивното си интервю с Елизабет Малпран — но то беше от тези, които никога нямаше да бъдат публикувани. Защото Елизабет разказа на този човек, към когото изпитваше доверие, за плана си да емигрира от Германия.

Мистър Локнър, който беше видял в живота си доста неща, особено откакто предаваше от Германския райх, изрази учудване защо със съпруга й не са процедирали в обратен ред — защо, за бога, мъжът й е заминал пръв и под собственото си име? Нямало ли да е по-добре, ако тя и децата бяха отпътували за Лондон преди него, пък той да ги беше последвал с фалшиви документи?

На което Елизабет отговори, че той е бил с фалшиви документи — и изведнъж пребледня, а виолетовите й очи се разшириха. Мистър Локнър се уплаши от нов припадък и се заозърта трескаво за подходящ съд. Но тя не повърна, а каза:

— Божичко, ама мъжът ми пътува като Петер Фрилинг, а не като д-р Густав Берхингер!

Журналистът попита:

— Надявам се, че не сте казали за това на хер Гьоринг?

— Не, разбира се — отвърна Елизабет и погледна очаквателно мистър Локнър, който очевидно беше далеч по-опитен в конспиративните дела.

— Хм — подзе той и се почеса по брадичката. Някъде в главата на Елизабет прозвуча неприятният звън на камертон, който извести, че съображенията, които ще последват това „хм“, няма да й харесат.

— И така — прокашля се мистър Локнър — очевидно се колебаеше как да започне. Междувременно злощастната му шапка някак се беше озовала в ръцете на Елизабет и вероятно никога нямаше да бъде използвана повече по същинското си предназначение.

— И така, има две възможности, госпожо Малпран. Господин Гьоринг не е попитал за това, защото отдавна е знаел за плана ви да емигрирате в Англия и си е играел с вас. Или пък изчезването на един сънародник от еврейски произход просто не го е засягало. Всички знаем, че нашите чистокръвни арийци — той произнесе тези две думи с огромно презрение — са се заели усърдно да изметат с желязна метла всички нежелани елементи от страната. Ето защо те се радват на всеки, който си тръгне доброволно. Ако е вярна първата възможност обаче, въпросът е: кой държи съпруга ви, щом не са били нацистите?

Елизабет си спомни с ужас за стария шафнер в Мюнхен.

— Мистър Локнър, имам основания да предполагам, че нацистите са го задържали. — Тя му разказа накратко за мъжа, който явно се страхуваше и се озърташе, сякаш се боеше от кафяви погледи.

— Добре тогава, да поразсъждаваме. Първо: за фалшивите документи, легитимиращи съпруга ви като пътуващ ариец. Или са установили, че документите не са истински, и са го арестували заради това, или нацистите веднага са разбрали кой е, защото планът им е бил известен от самото начало. В първия случай го разпитват в полицията, във втория — в СС или Гестапо.

Чувайки думата разпитват, Елизабет пребледня — добре знаеше какво означава.

— Какво да правя сега, мистър Локнър? Искам да спася мъжа си! — извика отчаяно тя.

— Бих ви предложил следното, мила госпожо, дори да ви се стори трудно. Щом разберете, че децата ви са в безопасност, да се свържете отново с Гьоринг и да го осведомите, че мъжът ви пътува под името Петер Фрилинг. Препоръчвам ви да поднесете признанието си, гарнирано с много сълзи. Изглежда, Гьоринг е податлив на подобни излияния, поне така съм чувал. Боя се, че не мога да ви бъда полезен с други съвети.

Мистър Локнър стана и си наля коняк. Разговорът замря и двамата погледнаха едновременно към черния телефон, ала техниката и бакелитът сякаш бяха дали обет да мълчат — безмилостният апарат излъчваше единствено меланхолията на неодушевен предмет.

На тръгване гостът обеща да се обади отново.

Елизабет го върна от вратата. Гласът й беше странно напрегнат, сякаш вече знаеше отговора на въпроса, който зададе:

— Моля ви, бъдете откровен с мен, мистър Локнър. Колко по-зле ще става? Нима сигурността е вече недостижима мечта на майките?

Мистър Локнър се обърна към нея и я погледна печално. По тъгата в очите й разбра, че въпросът й включваше не само мъжа й и двете й деца, но и съдбата на всички живеещи в страната малцинства, на всички онези нещастници, които бяха попаднали в епицентъра на човеконенавистната политика на националсоциалистите.

Той си спомни как тя му разказваше вчера за синчето си, чието краче било по-късо и поради това детето куцало, и за ширещите се слухове, че Хитлер, с когото се беше запознал лично и когото бе интервюирал, планирал да унищожи всички хора с физически недъзи.

Вероятно беше започнал да осъществява този замисъл, защото нацистите строяха из цялата страна концентрационни лагери за злокобното си дело. Освен това в средите на Локнър под сурдинка се говореше за принудителната стерилизация на инвалиди, чрез която режимът се стремеше да предотврати възпроизвеждането на този нежелан вид уродливи човеци. Казваха, че по въпроса имало писмена заповед на фюрера, пазена в тайна.

Нещо в очите и в позата на певицата подсказа на мистър Локнър, че с въпроса си тя не се надява на фалшиво успокоение от негова страна — в смисъл че много от нещата, които се говорят за плановете и деянията на нацистите, не са нищо повече от преувеличени слухове, глупави приказки, на които не трябва да се вярва.

Вместо това Луис Локнър с изненада установи, че в дълбините на сърцето си тя отдавна знаеше истината. И че притежаваше достатъчно кураж, за да я понесе.

Ето защо той отговори откровено:

— Боя се, че ще става много по-зле, госпожо Малпран. Както много хора в тази страна, и аз съм на мнение, че ще има нова голяма война.

Той си взе довиждане и още докато вървеше към асансьора, осъзна, че не само вярва в това, което току-що бе казал, но и го знае. То беше толкова сигурно, колкото и фактът, че никога няма да му поникне коса на главата.

Мистър Луис Локнър щеше да излезе прав. След малко повече от година се започна: Хитлер заповяда нападението над Полша, а мистър Локнър беше първият американски журналист, който придружаваше германските войници в Полската кампания на Вермахта.

През 1939 година той получи наградата „Пулицър“ за своите реалистични и критични военни репортажи, но през 1941 година стана толкова неудобен за нацистите със смелите си статии, че те го интернираха.

След края на войната през 1945 година мистър Локнър беше сред първите журналисти, които имаха възможност да разгледат концентрационния лагер в Дахау, за да документират страданията на затворниците и да ги съхранят за вечни времена, така че следващите поколения да си извадят поуки за бъдещето.