Хани Мюнцер
Жило и мед (18)

Седемнайсета глава
Берлин, столицата на Райха

Привечер малкият самолет на „Луфтханза“, с който пътуваше Елизабет, се приземи на берлинското летище „Темпелхоф“. Полетът я раздруса здравата, беше премръзнала до костите и отгоре на всичко се чувстваше замаяна от бензиновите изпарения в самолета.

Щом пристигна в хотел „Адлон“ край Бранденбургската врата, тя незабавно се обади по телефона на няколко места.

Най-напред потърси ръководителя на Берлинската филхармония и вицепрезидент на Музикалната палата Вилхелм Фуртвенглер, но той беше заминал. Секретарят му помоли уважаемата госпожа да потърпи до следващата сутрин, когато със сигурност ще може да се свърже с господин Фуртвенглер.

Ала Елизабет не искаше да чака. Затова, без да губи време, си каза: „Като ще е, да е!“ и реши да започне от най-горе. Набра служебния номер на генерал-фелдмаршал Херман Гьоринг, основателя на Тайната държавна полиция (Гестапо), упълномощен за осъществяването на четиригодишния план за въоръжаването на Вермахта — което всъщност беше тайна, но всички я знаеха — и втория човек във великия Германски райх.

Гьоринг, както и министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс, се числеше към кръга от почитатели на Елизабет. Тя беше наясно, че към когото от тях да се обърне, ще попадне от трън, та на глог. И двамата неведнъж бяха изпращали букети в гримьорната й, неизменно придружени с внушителни визитни картички. Сега Елизабет се радваше, че не ги беше изхвърлила, сякаш бе предвиждала този ден в живота си.

Господин Гьоринг отсъстваше, но тя успя да разговаря с адютанта му Боденшац. Последният я информира, че господин генерал-фелдмаршалът още бил в сградата, вероятно при фюрера, но той щял с удоволствие да му предаде съобщението на уважаемата госпожа; господин генерал-фелдмаршалът щял да й се обади при първа възможност.

Случи се чудото от Берлин. След по-малко от половин час телефонът в апартамента й иззвъня — обаждаше се лично господин генерал-фелдмаршалът.

Гьоринг беше любопитен да разбере какво иска от него знаменитата артистка — главно защото тайният му враг Гьобелс досега се бе домогвал безуспешно до красивата певица. Щом научи за интереса му към нея, той, само за да го ядоса, беше изпратил някой и друг букет на госпожа Малпран.

След като адютантът му Боденшац го осведоми, че тя искала да говори с него по спешен въпрос, Гьоринг спонтанно грабна слушалката. По щастливо стечение на обстоятелствата имаше насрочена среща с румънска делегация в „Адлон“, където щяха да обсъждат доставки на суровини за Райха; ето защо реши да съчетае полезното с приятното и предложи на Елизабет да се срещнат за късна вечеря в изискания ресторант на хотела:

— Да кажем, в осем и половина?

Елизабет прие поканата дистанцирано, както подобава на една дама. После се зае грижливо с външността си. Щом се налага да се моли на нацистите, нека поне да бъде колкото може по-красива.

 

 

Точно в уречения час господин генерал-фелдмаршалът се появи в униформа, както обикновено заобиколен от малка армия придружители, които обаче остави във фоайето. С годините беше доста понаедрял.

Елизабет отбеляза мислено, че това едва ли се дължи на наследствено предразположение — човекът просто беше лаком, а масата щеше да рухне под тежестта на поръчаните от него деликатеси за уж „леката вечеря“. Направи й впечатление и нездравият му вид — блед, отпуснат и подпухнал. Във всеки случай изглеждаше по-възрастен от четирийсет и петте си години. Густав й беше разказвал, че Гьоринг бил един от най-старите сподвижници на Хитлер и марширувал редом с него от бирарията към Одеонсплац още по време на осуетения „Бирен пуч“ през 1923 година. Простреляли го болезнено в бедрото и оттогава се пристрастил към морфина. Навремето не друг, а точно един приятел на Густав, Роберт Балин, предложил подслон на бъдещия райхсфелдмаршал в имението си на Резиденцщрасе.

Тя изчака търпеливо да настъпи пауза между комплиментите на Гьоринг за „прекрасната, несравнима певица“ и многословните му монолози за качествата на фюрера и благодеянията на националсоциализма за целия германски народ, за да изложи най-сетне молбата си — след което смаяно установи, че събеседникът й изглеждаше искрено изненадан. Надеждите й рухнаха по време на десерта.

Гьоринг призна откровено, че не знае нищо за изчезването на Густав, и намекна за нещо друго: дали любезната госпожа е сигурна, че нейният мъж евреин не я е изоставил заедно с децата? И додаде, че до ушите му били стигнали няколко подобни, достойни за съжаление случаи, в които страхливите негодници изчезвали яко дим.

Елизабет едва успя да обуздае темперамента си — страшно й се искаше да удари разплутия си събеседник по тлъстата глава с везаната си вечерна чантичка. Докато говореше, Гьоринг проиграваше наум различни сценарии: кой от неговите хора имаше пръст в тая работа, ако лекарят евреин наистина беше изчезнал? Дали зад всичко това не стоеше Гьобелс? Чувал беше, че Пръчът от Бабелсберг, както наричаха Гьобелс зад гърба му, планирал филм опера и изборът му веднага паднал върху тази Малпран. След връзката му с чехкинята Лида Варова всички бяха наясно, че Гьобелс си пада по жени с екзотична външност. Крехката австрийска певица се вписваше идеално в представата му за добра плячка. Дали не си бе позволил тази шегичка със съпруга на Малпран, за да осигури участието й в главната роля? Ако беше така, той щеше да му пресече мераците. Как само щяха да скочат акциите му, ако успееше да отмъкне красивата певица изпод носа на Гьобелс!

Той нямаше предвид непременно любовна авантюра, по-скоро си представяше концерт на певицата в тесен кръг в неговото семейно имение „Каринхол“ — разбира се, в присъствието на фюрера.

Старият лисугер беше отличен познавач на човешката природа, така че тутакси забеляза дълбокото разочарование на Елизабет. Нейният съпруг евреин му беше безразличен, но той знаеше как да извлече полза за себе си от чуждите тревоги. Затова се изпъчи и заяви, че още на следващата сутрин щял да започне разследване за местопребиваването на съпруга й и със сигурност щял да постигне резултат, така че тя да го посетяла към обед в кабинета му в Райхсканцеларията. И додаде:

— Уверявам ви, уважаема, при нас цари ред. Хората не изчезват просто така, без да оставят следи! — После попита кога е видяла за последен път съпруга си.

Елизабет реши да рискува — обясни му, че мъжът й бил тръгнал за Цюрих:

— Високоуважаваният от мен Франц Лехар, от дълги години пациент на мъжа ми, го помоли за съдействие по един здравословен проблем. — Лъжата излезе лесно от устата й, но тя веднага усети, че Гьоринг, въпреки всичките му преструвки, не повярва на нито една нейна дума.

Елизабет го наблюдаваше зорко и подозираше, че той не би се заел със случая от желание да й помогне. По-скоро май държеше да разбере кой от неговите съпартийци стои зад изчезването на Густав. По принцип й беше безразлично какви цели преследва Гьоринг, важното бе да научи нещо за съдбата на мъжа си.

Учтиво, както подобава на една истинска дама, тя благодари на господин генерал-фелдмаршала за усилията, при положение че сигурно бил затрупан с работа — всевъзможни документи, задачи, и при все това… И тъй нататък.

Подаде му връхчетата на пръстите си в бяла ръкавица и му позволи да ги задържи малко по-дълго, отколкото повеляваше благоприличието, след което симулира пристъп на слабост и намекна, че денят й е бил дълъг и изморителен.

Господин фелдмаршалът схвана намека и тъкмо се накани да й пожелае лека нощ, когато досами масата им някой извика с английски акцент:

— Усмивка, моля! — Последва ослепителна светкавица и се разнесе лютивият мирис на фосфор.

Въпреки пълнотата си Гьоринг реагира с удивителна бързина. Скочи от стола, а маската на любезност се смъкна от лицето му. Неговият ескорт от есесовци, които временно се бяха оттеглили дискретно, долетя и тутакси отне апарата на мъжа — и свободата му.

Няколко чифта силни ръце сграбчиха нежелания фотограф и го понесоха нанякъде, а Елизабет зърна само ритащите му крака и го чу да вика отдалече:

— Аз съм американски гражданин!

Раболепният управител на ресторанта дотича, поклони се пред Гьоринг многократно и със завидна гъвкавост, при което върхът на носа му почти опря в килима, и започна да ругае лешоядите от пресата: Ти ги изхвърляш през главния ход, а те се вмъкват през задния.

Гьоринг не му обърна внимание, а хвана отново ръката на Елизабет, целуна я галантно и се извини за неприятния инцидент. На сбогуване отново я увери, че щял да изясни нейния случай, и още веднъж натърти колко се радвал, че утре по обяд ще може да посрещне госпожа Елизабет с добри новини.

Според Гьоринг това беше гениален ход. Канейки госпожа Елизабет Малпран в кабинета си, той утвърждаваше ролята й на молителка.

Още отсега Елизабет изпитваше ужас от новата среща с фелдмаршала и същевременно я очакваше с трескаво нетърпение: могъщият Гьоринг беше вероятно единственият й реален шанс да узнае нещо за Густав.

 

 

Не й се беше наложило да се преструва, че не се чувства добре: главата адски я болеше, челото й беше горещо. Силно се надяваше, че не се е простудила в изложения на течения самолет — една настинка беше последното, от което имаше нужда в момента.

Щом се върна в апартамента, веднага се зае да си приготви гореща баня. Докато ваната се пълнеше с вода, тя, въпреки късния час, поиска от рецепцията да я свърже с Принцрегентенплац. Може би Отилие се бе обадила междувременно с добри новини, макар Елизабет силно да се съмняваше в това. В противен случай предвидливата Магда отдавна щеше да й позвъни, нали й беше оставила телефонния номер на хотел „Адлон“.

Магда разказа накратко на господарката си, че денят на Отилие преминал без произшествия, както и предишният, и че утре отново щяла да се оглежда на перона за господаря. Вечерта щяла да се върне в Мюнхен с последния влак, както било уговорено.

Младата гувернантка мъдро запази за себе си факта, че Отилие бе изпаднала в истерия, съпроводена с море от сълзи — „За първи път сам-самичка на чуждо място, а докторът изчезна, пък и вали като из ведро!“. Елизабет, която, естествено, познаваше драматичните уклони на Отилие, оцени високо тактичността на Магда.

След банята тя поръча да й донесат чаша горещо мляко с мед. Апартаментът й беше един от най-хубавите в сградата, с директен изглед към ярко осветената Бранденбургска врата, цялата окичена със знамена с пречупения кръст.

Дори сега, късно вечерта, на площада отпред кипеше оживена дейност. Първоначално бе поискала обикновена стая, но дирекцията настоя за апартамент. Сияещият управител държеше лично да отведе почитаемата певица до покоите й, придружен от многобройна прислуга. През главата й мина мимолетната мисъл за допълнителните разходи.

Елизабет се чувстваше уморена до смърт. Въпреки това — или точно заради това — дълго не успя да заспи. Часове наред се мяташе в леглото, сякаш лежеше върху остриетата на тревогите си.

Чак призори потъна в неспокоен сън, от който се събуди само след два часа, потънала в пот, със силни болки в гърлото и ставите. Е, чудесно, Елизабет! Само това ти липсваше сега — да се разболееш от грип!

Тя последва съвета на Густав при подобни ситуации, според който една енергична разходка на чист въздух с многократно дълбоко вдишване и издишване вършела чудеса. После каничка чай с малко ром в него — обаче чудото не се случи. Затова пък очите й започнаха да сълзят, а носът й протече. Любезната рецепционистка й донесе изпитано лекарство срещу грип от близката аптека, което, за жалост, също не помогна особено. Елизабет се чувстваше все по-зле, а срещата с Гьоринг в Райхсканцеларията приближаваше.

Освен това все още не можеше да вземе решение дали да замине с децата за Лондон на следващия ден.

Какви стъпки да предприеме, ако фелдмаршалът не успее да научи нещо за местонахождението на Густав? Към кого да се обърне? Къде да търси? О, Густав, къде си? — не преставаше да се пита умолително.

Главата й щеше да се пръсне от толкова мъчителни страхове. Тя погледна с копнеж към леглото — така й се искаше да се скрие под завивките и да остане там до края на света. Въздъхна и се извърна. Погледна часовника и осъзна, че е време да се облича за втората си среща с Гьоринг. Трябваше да се стегне на всяка цена.

Отвори пътната си чанта. За първи път се зарадва, задето винаги вземаше прекалено много дрехи. Избра малката черна рокля с ефирната дантелена пелерина, гримира се най-грижливо и подреди лъскавите си къдрици. Доста време се бори със закопчалката на огърлицата си от три реда перли — подарък от Густав за раждането на Дебора; ръцете й трепереха неудържимо. Накрая се вмъкна в обувките от „Шанел“ и се изправи пред огледалото. Перфектно. Черното подчертаваше нежните й извивки, а перлите блестяха матово в хармония с тена на лицето й.

Елизабет взе файтон за краткия път до Вилхелмщрасе, за да спести силите и дъха си.

 

 

Макар Дворецът на Барлов — централата на НСДАП в Мюнхен, да подкупваше с ефектното си излъчване, той би изглеждал като беден роднина в сравнение с масивната нацистка помпозност на Райхсканцеларията.

Седалището на министерствата на Райха беше монументална сграда с дължина четиристотин и двайсет метра и височина двайсет метра, с широко входно стълбище между четири внушителни храмови колони. На Елизабет й се зави свят при вида на огромния имперски орел и безбройните кървавочервени знамена, които вятърът развяваше над нея. Цялата настръхна, докато вървеше между пилоните със знамената.

Изкачи бавно десетте стъпала и неволно си помисли за внушителното великолепие и размери на Миланската катедрала и на катедралата „Свети Петър“ в Рим. Като човек на изкуството знаеше, че инсценировката е всичко. А това тук беше гръмовна театралност от най-чиста проба.

Вътре също не се почувства по-добре — имаше по много от всичко, но с твърде малко вкус. Сградата жужеше като пчелен кошер. Излъскани до блясък ботуши се стрелкаха отсечено и забързано във всички посоки, явно запътили се нанякъде по изключително важни дела.

Елизабет пристигна точно в уречения час, ала господин фелдмаршалът блестеше с отсъствието си. Чрез адютанта си й предаде, че бил повикан при фюрера по спешни въпроси, но щял да се върне, колкото е възможно по-скоро. Молел я само да изчака малко.

В продължение на цял час Елизабет имаше възможност да се наслади на канцеларския карнавал. Усещаше как треската тупти в слепоочията й и с всяка изминала минута се чувстваше все по-зле. При това беше почти сигурна, че Гьоринг нарочно я кара да чака.

Боденшац надникна в чакалнята и с жест й показа: пет минути. В този жест имаше нещо нереално и събуди у Елизабет усещането за дежа вю: видя себе си как седи пред огледалото в театралната гримьорна и трескаво обмисля предстоящото си излизане на сцената.

Да, това беше действително треска и тя бушуваше все по-силно в нея. Помоли Боденшац за чаша вода и аспирин.

Адютантът се намръщи — едва сега забеляза, че тази дама наистина не беше добре. Той се отдалечи забързано; малко след това се появи млада прислужница, която донесе сребърен поднос с желаното от Елизабет.

— Мога ли да направя още нещо за вас, госпожо? — попита момичето. Елизабет пожела да се поосвежи и я отведоха към предназначените за дами помещения.

По дългия, облян в светлина коридор тя имаше съдбоносна среща. Към нея се приближаваше някакъв мъж — по ръст и стойка така й заприлича на собствения й съпруг, че за миг тя се поддаде на халюцинацията и повярва: Густав идваше от светлината към нея.

Закова се на място. Сърцето й биеше лудо и впримчена между надеждата и страха, Елизабет се взираше с очакване в приближаващата се фигура.

Ала мъжът не беше съпругът й. Действително приличаше на него, макар че отблизо това впечатление се губеше. Най-вече очите му се различаваха от тези на Густав, които излъчваха дълбочина и доброта, докато в очите на непознатия тя не откри кой знае какви обещания, затова пък — всевъзможни желания и някаква жадност. Освен това той носеше ушита по мярка есесовска униформа от най-фин плат.

Тя беше спряла насред пътя, затова и мъжът спря. По лицето му пробяга странно изражение, което Елизабет не успя да разгадае, понеже треската я поглъщаше все повече и повече.

Мъжът й се поклони елегантно, представи се като Албрехт Брунман и попита дали може да услужи на почитаемата госпожа.

Тя поклати объркано глава, издърпа ръката си, която нямаше спомен да му е подавала, мина бавно покрай него и го забрави на мига, след като не беше Густав.

Прислужницата, която я придружи до будоара, тутакси зачурулика:

— Тук смятат оберщурмбанфюрер Албрехт Брунман за извънредно перспективен, фюрерът го цени високо, госпожо! А дамите са луди по него.

Елизабет не я слушаше. Вдигна ръкавите си, за да облее ръцете си със студена вода, после намокри кърпичка и изтри с нея разгорещеното си лице. Бъбренето на момичето минаваше покрай ушите й, без тя да вниква в съдържанието му. Все пак студената вода и аспиринът май имаха известен ефект и тя се почувства горе-долу готова да изтърпи срещата с фелдмаршала.

 

 

Този път Херман Гьоринг беше налице. Носеше една от белите си, претрупани униформи, които му бяха спечелили сред народа прозвището „Златния фазан“.

Той се втурна насреща й с разперени ръце и престорено съжаление, задето накарал „високоуважаемата артистка“ да чака толкова дълго, а после, снижавайки глас, защото за фюрера очевидно беше нужна специална интонация, поясни:

— Нали разбирате, фюрерът, един въпрос от огромна важност. — Той намигна, а Елизабет мислено го оприличи на тлъста кукумявка.

Скоро му пожела да се озове на дебелия клон на някое високо дърво и изобщо — да върви по дяволите, след като Гьоринг съобщи, че нямал новини за съпруга й. За жалост едва сега имал възможност да се занимае с тази афера, а междувременно Боденшац, разбира се, бил получил съответните указания. Наистина съжалявал, че в момента не може да съобщи нищо по-приятно на уважаемата госпожа, след което я покани на трапезата.

По-късно Елизабет не можа да си спомни нито за обяда с дебелия фелдмаршал, нито как се бе озовала отново в леглото на хотелския си апартамент.

 

 

Когато се събуди, тя видя един симпатичен, русокос есесовец, седнал на стол досами леглото й.

Елизабет, която имаше голяма празнина в паметта — последно си спомняше за вечерта с Гьоринг в хотелския ресторант — се сети за вечерната си чантичка, комбинира я с темперамента си и реши, че е арестувана.

Ала униформеният веднага разсея съмненията й с обяснението, че бил щабен лекар, загрижен за здравословното й състояние, и „бдял над скъпоценния й сън“. Човекът изглежда се зарадва много, че госпожата е дошла отново на себе си. Елизабет действително се чувстваше малко по-добре. Силното главоболие бе отстъпило мястото си на притъпено бучене, ала оловната слабост в ставите дори се беше засилила.

— Какво се случи? — попита тя и направи опит да се понадигне.

— Порядъчно уплашихте господин фелдмаршала, мила госпожо — отвърна човекът.

— Как… какво… — промърмори объркано тя.

— Изпаднали сте в несвяст и сте се свлекли от стола в кабинета му. — Младежът отговори сериозно и почтително, ала Елизабет усети, че той намираше цялата ситуация за адски забавна. Сигурно му се искаше да е присъствал, когато тази дама е паднала от стола на господин генерал-фелдмаршала.

Във всеки случай фелдмаршалът повикал помощ и господин Албрехт Брунман тутакси се отзовал. После той извикал него, „с ваше позволение, да ви се представя — капитан Ансгар Щрелиц“, и заедно транспортирали госпожа Малпран до хотела й, понеже, като дошла за кратко в съзнание, любезната госпожа категорично отказала да бъде откарана в клиниката „Шарите“.

Елизабет внезапно забеляза изкуственото осветление в стаята и стреснато промълви:

— Божичко, та навън е съвсем тъмно. Колко е часът?

— Почти полунощ е, госпожо Малпран. Спали сте близо десет часа — отвърна доволно мъжът, сякаш това беше лично негово постижение.

Тя се опита да се измъкне изпод завивките, но лекарят я възпря:

— Моля ви, недейте, почитаема госпожо. Къде ще ходите? Трябва да се щадите още известно време. Днес по обед ви дадох силно лекарство, понижаващо температурата. Термометърът показваше над четирийсет градуса. За вас ще бъде най-добре да поспите до сутринта. Утре ще намина отново да видя как сте.

— Вие не разбирате, господин Щрелиц. Децата ми ме чакат у дома. Обещах им, че ще се върна тази вечер. Сигурно са се побъркали от тревога. Трябва незабавно да телефонирам.

Тя се опита отново да слезе от леглото. Лекарят едва успя да я подхване, когато отслабените й от треската нозе се подгънаха.

— Какви ги вършите, госпожо Малпран, моля ви, останете в леглото! Още сте твърде замаяна. Освен това мога да ви уверя, че лично господин Брунман се е погрижил за всичко. Успял да се свърже с гувернантката на децата ви и ми нареди да ви предам, че у вас в Мюнхен всичко е наред и ви желаят бързо оздравяване. Както виждате, няма причини за безпокойство. А сега заспивайте, за да се оправите по-бързо.

Той взе от нощното шкафче една наполовина пълна чаша с някаква мътна течност и я накара да я изпие. Вероятно съдържаше силно приспивателно, защото изтощената Елизабет потъна почти веднага в обятията на Морфей.

 

 

Когато се събуди към осем часа на следващата сутрин, тя изобщо не се замисли как се чувства — първата й мисъл беше за децата вкъщи, а втората — че днес е 15 юни, денят на планираното заминаване за Лондон.

Не можеше повече да отлага решението. Както много важни решения, които първоначално бяха подлагани на безконечни колебания, Елизабет взе и това за секунди: щеше да остане в Берлин и да продължи да действа с всички средства за изясняване на местонахождението на Густав. През ума й мина за миг мисълта колко полезен щеше да й бъде в този момент Буби Пуцингер, бившият сътрудник на Хитлер за връзки с чуждестранната преса. Но той отдавна се бе насадил на националсоциалистическите тръни, междувременно беше напуснал Швейцария и се бе установил в Лондон.

Затова пък случката с фотографа по време на вечерята с Гьоринг я бе навела на една идея. Та нали самата тя имаше някои добри контакти с чуждестранната преса? Трябваше да се възползва някак от тях.

Второто й, много по-важно решение засягаше децата: още днес щеше да нареди на Магда да отведе Дебора и Волфганг в Лондон. Щом децата са на сигурно място, и тя самата щеше да има свободата да се движи и действа по съвсем различен начин.

След като взе тези две съдбовни решения, тя тутакси се захвана да ги осъществи.

Обади се по телефона на Магда, която прие новината спокойно и невъзмутимо. Двете отдавна разговаряха като приятелки. След разговора Елизабет изпита още по-голяма увереност, че решението й е било правилно и че може да повери децата си на Магда без двоумение.

Предишната вечер Отилие се върнала в Мюнхен в потиснато настроение, без да е изпълнила задачата си. Магда й дала един ден почивка и оттогава нито я била виждала, нито чувала.

Елизабет повика Дебора на телефона, увери я, че всичко е наред, включително здравословното й състояние — „наистина, само една лека настинка“, и че вече имала някои важни сведения за местонахождението на баща й, които обаче изисквали да остане още няколко дни в столицата на Райха.

По-нататък тя обясни на дъщеря си, че е натоварила Магда с отговорността за пътуването до Лондон, но въпреки това разчитала на голямата си щерка! Тя, Елизабет, щяла да дойде при тях с баща им само след някой и друг ден!

— Целувки на голямото ми момиче, и двамата с брат ти да слушате Магда! Щом пристигнете в хотел „Мейфеър“, да ми се обадите в „Адлон“. Поздрави Волферл и му кажи, че мама му изпраща безброй целувчици.

След като приключи разговора, Елизабет усети колко е слаба все още. След бърза гореща вана, завършила със студен душ, тя се посвети на тоалета си. Първоначалният подем, дължащ се на активните й решения, вече отзвучаваше, а главоболието се завърна с тъпото си туптене. Тя изпи още един аспирин и докато изчакваше той да подейства, от рецепцията се обади един господин и с войнишки тон й съобщи, че към покоите на уважаемата госпожа се качвал господин капитанът от СС, д-р Щрелиц. Завърши стегнато с възгласа: „Хайл Хитлер!“.

Последвалата среща беше кратка. Лекарят се зарадва, че я намира в добро състояние. После й връчи очарователен букет от името на господин Брунман и писъмце със следния текст: „С най-добри пожелания за скорошно оздравяване“ и допълнението, че щял да бъде на услугите на уважаемата госпожа „винаги и по всякакви въпроси“.

Двете срещи с господин Брунман в Райхсканцеларията се бяха изличили напълно в паметта на Елизабет. Бе забравила също как за миг й се стори, че разпознава в негово лице Густав. Затова пък, колкото и да беше странно, помнеше дума по дума хвалебствията по адрес на господин Брунман, с които я бе засипала бъбривата прислужница в дамската тоалетна.

Д-р Щрелиц се сбогува с неизбежния поздрав „Хайл Хитлер!“, а Елизабет си отдъхна и незабавно се зае да се свързва с всички източници, с които разполагаше. Обади се в кабинета на Фуртвенглер („На записи в радиото е, но сигурно ще ви се обади скоро, госпожо Малпран“), както и на Боденшац в кабинета на Гьоринг („При фюрера е. Не, за съжаление нямаме новини, но ще ви се обадим!“).

Елизабет си спомни за един прием в Берлин преди три години, на който беше представена на американския посланик Уилям Едуард Дод и на жизнерадостната му дъщеря Марта. Марта Дод веднага се бе опитала да я уговори за ангажимент в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк. Сега този контакт й се стори изключително ценен и тя се възползва моментално от него.

За нейно разочарование й съобщиха, че мис Марта Дод се е върнала в САЩ. Елизабет остави съобщения на всички, с които не бе успяла да се свърже, и се почувства изтощена и обезверена от досегашните неудачи.

После си помисли, че е дошло време да хвърли на везните своята известност. Върна се към идеята, която й беше дал американският фотограф, паднал в ръцете на телохранителите на Гьоринг.

Елизабет не бе пропуснала да забележи, че дебелият фелдмаршал обича и поддържа познанствата с дами, но колкото и да подхранваше добре известната си мегаломания, къпейки се в светлината на прожекторите, явно не желаеше да се появи на първа страница с дама, която не беше негова съпруга.

Който познаваше решителната му втора съпруга Еми — посредствена актриса с кратка кариера, която настояваше да я титулуват с „високоуважавана госпожо“, веднага би си обяснил защо това е така.

Елизабет си помисли, че може да има много тирани, но по някое време всеки си намира майстора у дома.

Тя поиска да я свържат с кореспондента на най-голямата американска новинарска агенция „Асошиейтед прес“ в Берлин, мистър Луис Пол Локнър, и го покани на разговор в „Адлон“. Човекът беше безкрайно изненадан и не по-малко възрадван — още повече че известната примадона досега странеше от пресата.

Елизабет не възнамеряваше да споделя с пресата в лицето на мистър Локнър същинската причина за пребиваването си в Берлин. Искаше само да напомни на Херман Гьоринг, че тя, Елизабет Малпран, е тук и че има кой да я чуе.