Патриша Макдоналд
Таен обожател (8)

Глава 6

Докато я прегледаха в спешното отделение и я закараха с количка в самостоятелна стая, утрото настъпи. Една сестра й помогна да се прехвърли от количката и да легне между колосаните чаршафи на леглото. Преди сестрата да пусне щорите, Лаура забеляза, че денят е сив и мрачен. Когато остана сама, видя, че пред вратата стои полицай.

Изпадна в полусън, изпълнен с ужасни видения. Всеки път щом задремеше, сестрите я разтърсваха — изглежда заради раната на главата. Глътна с готовност предложените й болкоуспокояващи лекарства и отказа няколкото лъжици супа и крем, които й донесоха. Лекарите идваха и си отиваха, преглеждаха я, задаваха въпроси. Зашеметена, безчувствено равнодушна към състоянието си, тя им отговаряше.

По едно време през деня, който не се отличаваше много от нощта, дойде началникът на полицията Мур, седна до леглото и я накара да му разкаже какво се е случило. Докато изреждаше събитията, в долния край на леглото стоеше лекар, който мрачно следеше дали ще й стигнат силите. Със запъване Лаура разказа на полицейския началник за шума, за мъжа в тъмното и за удара по главата. Когато стигна до момента, в който беше открила Джими, дишането й се затрудни. По настояване на лекаря Мур каза да пропусне този момент. След това тя разказа за Майкъл и за обаждането в полицията. Сякаш разказваше за нещо, случило се на някой друг. Мур не остана дълго. Когато си отиде, лекарят нареди да й дадат още едно хапче за успокоение.

Не пускаха посетители при нея, но вечерта й позволиха да говори с Майкъл по телефона. Тъничкият му гласец сякаш стигаше до нея от друга планета. Лаура му изтананика нещо. Някаква песничка. Когато свърши, слушалката падна от ръката й.

Полусънното състояние, в което бе изпаднала, продължи до среднощ, когато най-после й позволиха да заспи — опасността от раната на главата беше преминала. Сънят я захвърли в черна бездна, където нито чуваше, нито усещаше нещо.

* * *

— Събуди се, мила — каза сестрата.

Лаура отвори очи и се огледа. През щорите, които бяха наполовина вдигнати, в стаята влизаше сива светлина. Денят беше започнал. Новата година бе дошла. Сърцето й се сви при мисълта за този ден. За тази година, за предстоящите години, за живота си сега. За живота си без Джими. Само преди един ден тя беше нормална, щастлива жена. А сега започваше живот на вдовица. Лаура зарови лице във възглавницата с надежда да се върне в съня на забравата. Да заличи всичко.

— О, не, недей така — каза сестрата. — Трябва да се измиеш. Ще имаш посещение.

— Не искам никакво посещение — каза равнодушно Лаура.

Но сестрата, без да проявява милост, продължи да я подканя и Лаура стана, а после направи някакъв вял опит да се поизмие, като се подпираше на патериците, докато тътреше гипсирания си крак. Накрая се строполи изтощена на леглото и отпи малко топла вода през сламка от чашата на нощното си шкафче. Сестрата събра използваните хавлиени кърпи и чаршафи и излезе от стаята, разменяйки закачливи поздрави с полицая на вратата.

Лаура лежеше в леглото и отправила невиждащ поглед в щорите, се чудеше как ще се справи. Как ще работи? Как ще живее? Как ще отгледа сина си без баща? И нейният, и неговият живот се въртяха около Джими. Те бяха неговите две планети. Той беше тяхната звезда. Техният източник на топлина и светлина. Затвори очи и видя лицето му. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Лаура обърна глава да види кой е.

В стаята влезе Винсънт Мур, следван от млада униформена полицайка и от един облечен с костюм мъж, който изглеждаше смътно познат.

— Мисис Рийд, как се чувствате? — попита Мур.

— Нали си говорим на „ти“ — напомни му Лаура, объркана от официалния му тон.

Мур кимна и продължи:

— Това е полицай Хейл. Тя ще записва разговора ни. — Полицайката кимна и седна на стола в ъгъла на стаята, като извади нещо от една чанта. — А това е следователят Ленард — продължи Мур, сочейки мъжа със сресаната назад руса коса и спокойни сиви очи.

— Вие бяхте у дома — каза безизразно тя.

Следователят Ленард кимна.

— Хванахте ли го? — попита Лаура и усети една искрица, разпалваща… гняв или отмъщение. — Убиецът на мъжа ми?

— Още не — отговори неловко полицейският началник.

Лаура се отпусна тежко на възглавницата. Значи той е на свобода. Някакво чудовище, което беше влязло в къщата им като диво животно и разбило на парченца нейния живот, е все още на свобода. Как ще спи пак в тази къща? Как ще се чувства в безопасност? Тя изведнъж осъзна почти шокирана, че иска да види убиеца мъртъв. Никога не си беше мислила, че е отмъстителна, но сега разбра, че е точно такава. Искаше този човек, който и да е той, да го няма. Да е заличен от лицето на земята.

— Лаура — каза полицейският началник Мур, — дошли сме, защото трябва да изясним някои неща.

— Добре — въздъхна Лаура и кимна. — Както кажете, стига това да помогне.

— Мисис Рийд — започна Рон Ленард, — защо не сте била в леглото при съпруга си, когато е станало нападението?

Резкият му тон й подейства така, сякаш някой я заля с кофа ледена вода. Откакто се бе случило нещастието, всички се държаха мило с нея, говореха внимателно, като че ли тя беше от стъкло. Този човек обаче беше различен. Изглеждаше враждебно настроен. Сякаш би могла да предотврати убийството на Джими, ако беше останала в леглото си. Може би е така, каза си тя. Щеше ли да бъде по-различно? Щеше ли Джими да е още жив? Когато отговори, гласът й трепереше:

— Казах на началника на полицията. На сина ми му беше лошо. Бях при него в стаята му.

Рон кимна.

— Колко лошо му беше? Повръщаше ли?

— Не, беше му зле на стомаха. Разтривах му корема.

— Значи не му е било толкова зле, че да извикате лекар например.

Лаура уморено се усмихна.

— Не. Никой не вика лекар посред нощ за дете, което го боли корем. Освен ако не е нещо наистина сериозно.

— Щом не е било сериозно, защо тогава сте спала в стаята на детето? — попита намръщено Рон Ленард.

— Заспала съм, както го бях гушнала. Вие имате ли деца, мистър Ленард?

Следователят не отговори на въпроса й, а продължи:

— Значи причината не е била, че, да речем, сте се скарали със съпруга си?

Лаура поклати глава, обидена от въпроса му. Изведнъж си даде сметка, че започва да се оправдава, като си припомни разговора за брадата на Джими и за Долорес. Господи, сега това й се струваше толкова дребнаво, толкова тъжно. Последните ни мигове заедно… и да пропилеем някои от тях в заяждане за неговата брада.

— Не. Искам да кажа, че всъщност имахме един малък спор, но това изобщо не беше важно. — Тя погледна към Винс за подкрепа. Той избягна тъжния й поглед. — Изобщо не беше важно. Вече… се бяхме сдобрили, когато Майкъл ме извика.

Рон Ленард погледна бележките си и каза:

— Разговаряхме с мисис Канди Уолш. Вие и вашият съпруг сте вечеряли със семейство Уолш въпросната вечер.

— Да.

— Мисис Уолш каза, че може би сте се скарали със съпруга си. Според нея сте била в лошо настроение.

Лаура усети, че лицето й пламва от възмущение. А може би направо от гняв. Но в същото време й идваше да се разсмее.

— Канди Уолш — възкликна тя, клатейки глава. — Тази… — понечи да продължи, но се въздържа да каже нещо лошо за Канди. — Нищо чудно. Канди никога не би допуснала, че самата тя може да е причина за нечие лошо настроение.

Преди да успее да поясни какво има предвид, следователят Ленард попита:

— Разбирахте ли се със съпруга си?

— Да, разбира се — отговори ядосано Лаура. — Защо ме питате за такива неща? Как ще ви помогне това да хванете убиеца?

— Знаете ли някой, който би искал да убие съпруга ви?

— Не — отвърна глухо Лаура. — Никой. Съпругът ми беше… — Болката отново стисна като в обръч главата й. — Всички го обичаха — побърза да добави тя.

— Имаше ли други жени? — попита спокойно той.

Лаура се изправи и гневно го изгледа.

— Не, разбира се — обърна се тя и намести възглавницата зад гърба си.

— Ако не възразявате, ще ви кажа, че при такава загуба очаквах да ви видя, че плачете — каза следователят Ленард.

— Възразявам. И то много — изгледа го гневно Лаура. — Повярвайте ми, че ако можех, щях да плача.

Той веднага смени тактиката.

— Знаете ли какво правеше този човек в дома ви?

— Дали знам…? — попита объркано Лаура. Гневът й към този човек я правеше язвителна. — Предполагам, че е крадял. Изхождам от факта, че имаше пистолет, че носеше маска на лицето, че домът ни беше обран, а съпругът ми — убит.

— Фактически домът ви не е обран. Няколко чекмеджета са отворени и съдържанието им е разхвърляно. Двамата със съпруга си имате ли скъпи бижута?

— Не — изгледа го Лаура и поклати глава.

— Притежавате ли пистолет, мисис Рийд?

— Не, не притежавам.

— Знаете ли да стреляте с пистолет?

— Какво значение има това? — Лаура усети, че кожата й настръхва.

— Знаете ли да стреляте?

Лаура погледна към началника на полицията Мур. Не го познаваше добре, макар че се бяха виждали неведнъж. Той и съпругата му бяха стари приятели на семейството на Джими. Тя смяташе, че Винсънт Мур трябва да се намеси заради Джими, ако не заради нея. Следователят сякаш не си даваше сметка, че тя току-що е загубила съпруга си.

— Винсънт, не му ли каза на този човек какво се случи?

Началникът на полицията Мур не откликна на приятелския тон.

— Със следователя Ленард сме малко объркани от фактите около убийството на съпруга ви. Преди да продължим, мисис Рийд, трябва да ви уведомя, че имате право да изисквате присъствието на адвокат по време на разпита. Ако искате адвокат, може да отложим въпросите, докато той дойде.

— Адвокат — възкликна Лаура. — Нямам нужда от адвокат. Не ставайте смешни. Защо ми е адвокат?

— Тогава да продължим — каза Рон Ленард. — Можете ли да стреляте с пистолет?

— Да, мога — отвърна предизвикателно Лаура. — Баща ми беше военен във флота. Научи ме да стрелям с пистолет, когато бях на десет години. И ако имах пистолет, щях да застрелям този мръсник в лицето.

— Кой мръсник? — попита Рон Ленард.

Теб, помисли си Лаура и прехапа език, за да не го каже.

— Как смеете? — попита гневно тя.

Рон Ленард кимна и я изгледа хладно с неумолимите си сиви очи.

— Какво казват лекарите за състоянието ви?

Лаура се смути от внезапната промяна в тона му.

— Че е добро. Надявам се, че ще мога да си отида у дома… — И си представи къщата… без Джими. — Да се върна при сина си — промълви тя. — Може би още днес.

— Разбрахме, че сте си изкълчили глезена.

— Да, когато ме блъсна по стълбите.

— Имате и рана на главата. Повърхностна.

Лаура го изгледа с присвити очи.

— Ако беше на вашата глава, нямаше да говорите така.

Рон Ленард се засмя, но не изглеждаше развеселен.

— Такава е медицинската диагноза.

— Бях цялата в кръв. Изпаднах в безсъзнание.

— Раните по главата кървят силно, колкото и да са малки. А вие казвате, че сте изпаднала в безсъзнание, защото сте си ударили главата, когато сте паднала. Че фактически сте била в безсъзнание близо час. Искам да кажа, че има един час, за който не се знае нищо, от момента, в който мъжът ви е бил убит, до момента, в който сте се обадила в полицията.

— Е, и? — попита Лаура.

— Значи този убиец… — изговори той бавно думата, — е застрелял мъжа ви от упор, а вас само ви е чукнал по челото, след което вие сте паднала и толкова.

Лаура се обърна към полицейския началник Мур.

— Какви ги приказвате? Да не би аз да съм виновна колко силно ме е ударил онзи? Да не си мислите, че искам да съм жива? — извика тя. Но си помисли за Майкъл и изпита вина. Да, искам да съм жива заради Майкъл. — Вижте какво — каза тя по-спокойно, — не знам защо не уби и мен. Може би бързаше, може би имаше такова намерение. Не знам. Не знам какво правеше този мъж…

— Ако изобщо е имало мъж — каза Рон Ленард.

Тя го изгледа втренчено. Кръвта сякаш се смрази в жилите й.

— Как така „ако“? — попита тя.

— Знаете ли каква застраховка имаше съпругът ви, мисис Рийд?

— Ако изобщо е имало мъж…?

— Аз ще ви кажа за каква сума е бил застрахован. Джеймс Рийд младши е направил неотдавна застраховка за петстотин хиляди долара. Това е голяма сума за толкова млад човек. И с малък бизнес.

Главата на Лаура се завъртя.

— Ричард ни посъветва… беше застраховка за определен период от време. Ричард Уолш… каза, че е важно да сме осигурени, докато Майкъл порасне. Попитайте го. Той ще ви каже.

— Говорихме с мистър Уолш. Той каза, че съпругът ви не е бил склонен да прави такава голяма застраховка, но вие сте го убедила…

— Той мен ме убеди — извика Лаура. — Ричард каза, че така трябва да направим, заради Майкъл…

Рон Ленард взе да пресмята нещо в бележника си.

— Убийството сега се приема като случайна смърт. При двойно обезщетение това прави един милион долара, мисис Рийд. Вие сте една доста богата млада жена.

Лаура погледна полицейския началник Мур, но лицето му, което обикновено беше приветливо, сега остана мрачно. Обърна глава и срещна невъзмутимия поглед на Рон Ленард. Сърцето й се разби. Усети как кръвта нахлува в главата й като отприщена вълна.

— Какво искате да кажете? — попита тя. Но разбра. Умът не й го побираше, но разбра.

Лицето на Рон Ленард остана безизразно, но в гласа му прозвуча безмилостна нотка.

— Искам да кажа, мисис Рийд, че има известни неточности във вашия разказ.

— В моя разказ? — пое въздух тя. Все едно че беше написала художествен разказ. Стисна здраво леглото отстрани. Стаята се завъртя пред очите й.