Патриша Макдоналд
Таен обожател (54)

Глава 52

Мисли, каза си Лаура. Мисли. Но не беше лесно да мисли, докато тази жена с пистолет в ръката я гледаше със змийски очи. Трябваше да забрави за страха си от пистолета, опрян в главата на Майкъл. Да мисли за Иън, чийто живот бавно изтичаше. Единствените хора, заради които имаше смисъл да живее, бяха до нея, заплашени със смърт, и тя трябваше да направи нещо. По някакъв начин.

Стегни се. Помисли си какво иска тази жена. Измисли как да й го обещаеш. Само така ще се измъкна от положението, каза си Лаура. Трябва да я накарам да повярва, че се предавам. Да. Трябва по някакъв начин да я убедя.

Лаура пое дълбоко дъх и каза колкото се може по-внимателно и спокойно:

— Добре, Ванда. Може би си права. Постъпила съм егоистично. Мислех само за себе си, а не за доброто на Гари.

— Крайно време беше да разбереш това — отвърна с въздишка Ванда.

— Измислих историята за мъжа в Бостън — продължи Лаура. — Няма никакъв мъж. И никога не е имало.

— Разбира се, че не е имало — изсумтя презрително Ванда. — Каза го само от злоба. Като намек, че синът ми върши разни извратени неща… което е направо смешно. Гари изобщо не изпитва такива чувства. Той е като дете. Влюбва се до забрава. Направо се поболява. Както се поболя по теб. Но то е обяснимо. — Тя поклати глава. — Ти си готова да кажеш всичко, само и само да получиш онова, което искаш. Само че аз нито за миг не ти повярвах. Мислиш ли, че една майка може да не знае такива неща за собствения си син? Много има да учиш, за да станеш майка. Мъчно ми е за това дете — каза тя, разрошвайки косата на Майкъл с пистолета, — че има такава майка.

Лаура усети как болезненият обръч около главата й се затяга и заби нокти в дланите си, за да не се хвърли срещу жената срещу себе си. Успокой се, каза си тя. Добре че поне говори.

— Ванда — започна тя, — кажи ми какво точно искаш. Готова съм да направя всичко…

Ванда бе доловила умолителната нотка в гласа на Лаура и веднага застана нащрек.

— Готова си да кажеш всичко. Това го знам. Но да го направиш, е друг въпрос.

Не бива да я моля, напомни си Лаура. Тя се опиянява от това. Трябва да измисля нещо.

— Добре — каза Лаура уверено, без изобщо да се чувства уверена. — Ето какво ти предлагам. Гари и аз се уговорихме да се срещнем. Той сигурно… ме чака сега. Майкъл и мен.

— Къде чака? — попита с любопитство Ванда.

Къде ли, каза си нервно Лаура. После поклати глава.

— А, не… Няма да ти кажа всичко. Няма, докато заплашваш живота на сина ми по този начин.

Ванда стисна още по-здраво детето и изръмжа:

— Или ще ми кажеш всичко, или ще убия детето пред очите ти.

Лаура се опита да спре треперенето, което разтърсваше цялото й тяло. Сякаш се опитваше да стигне до Майкъл, пристъпвайки върху лед, който всеки миг щеше да се пропука. При всяка крачка чуваше пукане и направеше ли една грешна стъпка, щеше да пропадне в ледените дълбини.

Мисли, мисли, повтори си тя. Преструвай се, че е истина. После какво?

— Добре, слушай, Ванда. Има един-единствен начин Гари да повярва, че повече не искам да имам нищо общо с него. И този начин е аз да му го кажа. Няма да повярва, ако ти му го кажеш. В края на краищата ти си му майка. Майките винаги искат да предпазят децата си, не е ли така? Той знае, че и ти това искаш. Не може да не знае, че ти не ме харесваш. Единственият начин е, ако аз му го кажа.

Ванда се усмихна, сякаш разсъжденията на Лаура я бяха развеселили.

— Не-е-е — каза бавно тя. — Единственият сигурен начин е ти да умреш.

Ванда се наслаждаваше, като гледаше лицето на Лаура.

— Нали не мислиш, че ще те оставя жива? След като вече знаеш за Джими Рийд?

— Няма да кажа на никого. Кълна ти се — обеща Лаура.

— Какво значат твоите думи? — извика Ванда и огледа стаята. — Ще трябва да изглежда така, сякаш ти си го направила. Или той — посочи тя небрежно с пистолета към Иън. — Ще оставя пистолета. Все едно че здравата сте се скарали. В края на краищата той ти е съпруг. Такива неща се случват всеки ден.

Лаура усети, че свитото й сърце изведнъж се втвърди като камък. О, не, няма да го направиш, каза си тя. Може и да имаш пистолет, но няма да стане. Няма да ти позволя.

— Ако не отида на срещата, Гари ще дойде тук да ме търси — каза тя.

— Да, сигурно ще дойде… Никога няма да се научи… — въздъхна Ванда.

— Нали знаеш, че полицията винаги подозира онзи, който намери трупа. Знаеш ли? — попита Лаура. — Аз вече много добре знам как действа полицията.

Ванда сви рамене, но погледна Лаура с присвити очи.

— И какво от това?

— Пистолетът е на Гари — каза студено Лаура.

Ванда погледна намръщено пистолета в ръката си, сякаш той внезапно бе проговорил, а тя трябваше да заглуши гласа му.

— Ще обвинят него — каза Лаура. — Ще кажат, че Гари го е направил. И ще го хвърлят в затвора. А може и на смърт да го осъдят. Какво ще ти остане тогава?

— Затваряй си устата — каза Ванда. — Затваряй си устата. Никога няма да обвинят него. Той е в инвалидна количка.

— И е напълно способен да стреля с пистолет — отвърна Лаура. — Ти сама го каза.

— Голям дявол си — каза Ванда. — Не те интересува какво ще се случи с него, нали?

— Ще ти го отнемат завинаги — продължи Лаура. — Ще трябва да се простиш с него.

Ванда изгледа Лаура с очи, изпълнени с омраза и объркване.

Лаура погледна часовника си.

— Помисли си — каза тя. — Закъснявам за срещата. Той много скоро ще дойде.

Ванда се огледа като обезумяла, опитвайки се да вземе решение, но внезапно паниката изчезна и широка самодоволна усмивка се разля по лицето й.

— Мисля, че няма да дойде — каза тя.

— Няма какво да мислиш — възрази Лаура. — Ще обвинят него. Той има мотив. Ти си казала на полицията, че Гари е влюбен в мен. Казала си, че е готов да се самоубие заради мен. Повярвай ми, че полицията ще търси точно такъв мотив.

— Съжалявам, миличка — поклати глава Ванда. — Добре си го измислила, но те ще намерят труповете на втория етаж. А моят син не може да стигне тук.

Лаура трепна, но не се издаде. Това е. Това е решаващият момент, каза си тя. Трябваше да убеди тази жена, като се държи напълно хладнокръвно. Дори тържествуващо. Спокойно, помисли си тя. Убедително. Сигурно.

— Не е така, Ванда — каза Лаура. — Не съм го измислила. Имаме вътрешен асансьор.

— Не. Нямате. — Очите на Ванда се разшириха.

— Имаме — повтори Лаура. — Нали видя какво е направил Джими за Гари. Отвън.

Ванда мислеше трескаво.

— Всеки може да направи такова нещо — каза тя. Но увереността й бе разколебана. — Аз се качих по стълбите. Няма никакъв асансьор.

— Тази стара къща има задна стълба — каза спокойно Лаура. — По-широка е от вътрешната стълба и върви право нагоре. Затова Джими инсталира там асансьор. Така Гари може да стигне навсякъде.

— Лъжеш — каза Ванда.

— Така ли? Ела да видиш — подкани я Лаура.

Ванда се поколеба и Лаура затаи дъх. Но Ванда трябваше да се увери. Тя не смееше да осъществи плана си, без да знае със сигурност има ли асансьор. Защото не искаше обвинението да падне върху Гари.

— Пусни това нещо, което държиш. Хвърли го на пода.

Лаура внимателно се наведе и остави свещника на пода до себе си.

— Ритни го — нареди Ванда.

Лаура се подчини. Свещникът направи полукръг и се удари в крака на бюрото.

— А ти се изправи сега — каза Ванда на Майкъл.

Детето се изправи на крака. Лицето му беше мокро от сълзи. Лаура нарочно не погледна уплашените му очи от страх да не трепне. Докато Ванда прихващаше Майкъл за яката на ризата му, Лаура погледна към леглото.

Иън я гледаше и се опитваше да каже нещо. Но не можеше. Цялото легло беше вече в кръв.

Не умирай, каза си Лаура. Трябва да издържиш. Тя отвърна на погледа му, прочете думите, които не можеше да изрече. Недей да умираш, каза си отново тя. Трябва да получим още един шанс.

Добре, спокойно сега, повтори си Лаура, докато Ванда я избутваше заедно с Майкъл от стаята, опряла пистолета в главата на Майкъл.

— Къде е тази задна стълба? — попита скептично Ванда.

— Натам — каза Лаура.

Тя усещаше, че се движи бавно по коридора. Имаше една-единствена надежда, един миг, в който да действа. И трябваше на всяка цена да успее. Щом стигнеха стълбата, щеше да стъпи на долното стъпало вместо да продължи напред, след това да се завърти и като изненада Ванда, да се вкопчи в ръката, която държеше пистолета. Разчиташе, че Ванда ще реагира точно така, както очакваше. Друга надежда нямаше. Понеже Ванда беше права. Задна стълба нямаше, асансьор нямаше, друг изход нямаше.

— Хайде — подкани я раздразнено Ванда. — По-бързо.

Лаура стигна най-горното стъпало и отправи мислено една молитва. Точно щеше да направи следващата крачка, когато изведнъж Майкъл, чиито ръце сега бяха свободни, издърпа парцала от устата си и се разплака:

— Недей, мамо. Няма задна стълба. Тя ще види. И ще те застреля…

— Така ли? — извика Ванда и Лаура замръзна. — Няма ли друга стълба? — попита тя и заблъска Майкъл с пистолета.

Лаура се обърна и ги погледна безпомощно. Майкъл избухна в ридания и заклати глава.

— Моля те не ни убивай. Майка ми не искаше да те лъже.

Ванда изгледа Лаура, която отвърна предизвикателно на погледа й.

— Какво послушно момченце. Веднага казва истината. А сега си затваряй устата.

Но Майкъл вече пищеше, плачът му премина в хълцане, а лицето му почервеня.

— Недей да правиш нищо лошо на майка ми — крещеше Майкъл. Плачът му оглушаваше Лаура и кънтеше по стълбата.

Ванда грубо го разтърси, за да го накара да спре.

— Дай да го взема — опита се да надвика плача Лаура. — Не виждаш ли колко е уплашен?

Изведнъж зад Ванда тя видя една фигура на вратата на спалнята. Остана без дъх, като осъзна, че това е Иън, който се опитваше да мине през вратата, като притискаше с една ръка, обагрена в аленочервено кървящите си гърди, а с другата се придвижваше покрай стената с безумна решителност в очите.

— Иън — едва промълви тя, — недей.

Ванда удари Майкъл, който пищеше, по ухото и погледна Лаура с присвити очи.

— Я не ме разсмивай — каза тя, без да се обръща. — Не съм вчерашна. Не можеш ли да накараш това дете да млъкне?

Лаура поклати глава, останала безмълвна при гледката, която представляваше олюляващият се към тях Иън. Какъв смисъл имаше? Какво си мислеше той, че може да направи? Едва се държеше на краката си. Но самоотвержеността му я разтърси.

— Стига с тези номера. Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода… — продължаваше да мърмори Ванда.

В този миг Иън, който се бе довлякъл достатъчно близо до нея, за да се подпре на перилото, хвана рамото й с едната си лепкава, кървава ръка. Ванда усети, че някой я дърпа, обърна се и изпищя. Кървавата ръка я накара да пусне Майкъл.

Лаура разбра, че това е нейният шанс. Иън се строполи в коридора, а Лаура се приведе, извърна се и стисна протегнатата ръка на Ванда, която държеше пистолета. Избута с всичка сила Ванда и успя да я притисне до перилото.

За секунда Ванда се задържа над перилото, опитвайки се да намери равновесие и да усети пода с краката си. Но Лаура бе действала достатъчно бързо и неочаквано. Като изпищя от ужас, Ванда се преобърна и полетя надолу.

Лаура отскочи към стената и видя как Ванда лети, удряйки се в извитите перила, и пада на пода. Когато се строполи на паркета в антрето, се разнесе оглушителен трясък. Пистолетът изгърмя, когато се удари в пода.

— Мамо! — изпищя Майкъл.

Лаура вдигна очи към сина си, после погледна надолу към сгромолясалата се на пода жена. Очакваше Ванда да се изправи на крака, но видя, че около нея се образува виненочервена локва.

— Мамо, какво стана? — изхлипа Майкъл.

— Няма нищо — извика Лаура, — няма нищо. — Спусна се към детето и го притисна в прегръдките си, обсипвайки с целувки ухото, косата и мократа му от сълзи буза. — Добре ли си, скъпи?

Детето храбро кимна. Но телцето му се тресеше от плач.

— Ами Иън? Тя го уби — изплака Майкъл.

— Не — извика рязко Лаура. — Не. — Но макар да отричаше, знаеше, че и за него, и за нея се повтаря старият ужас. — Чакай тук — каза тя и го остави до най-близката врата — вратата на кабинета си. Влезе бързо вътре, вдигна припряно телефона, набра номера на „Бърза помощ“, каза си адреса и помоли да изпратят лекар. След това се върна в коридора.

Всичко беше в кръв — стените, персийският килим, топките на перилата. Очите на Иън бяха затворени, клепачите му имаха восъчен цвят.

— Иън — прошепна тя. Коленичи до него и внимателно повдигна главата му, като сложи ръка под врата му. Клепачите му потръпнаха и той я погледна.

— Сега ще дойде лекар — прошепна тя. — Трябва да издържиш още малко. — Той я погледна, сякаш се взираше през дълбок мрак и сърцето й се сви от страх. — Недей да умираш — каза тя. — Моля те, не умирай! Всеки момент ще дойде лекар. Трябва да издържиш само още малко. Съжалявам за всичко. Не трябваше да се усъмнявам в теб. Моля те, остани жив. Моля те, остани жив и да опитаме още веднъж. Аз имам нужда от теб. Наистина имам нужда. Моля те, остани жив заради мен. — Хвана лепкавата му кървава ръка и я погали. Отдалече се чу спасителният сигнал — трикратният писък на сирените. — Вече идват — каза тя. — Всеки момент ще бъдат тук.

— Мамо, може ли да дойда? — изплака Майкъл от вратата на кабинета. — Не ме е страх.

Иън представляваше кървава гледка. Но Майкъл го беше видял вече. Какъв смисъл имаше да го предпазва от нещо, което той вече знаеше?

— Моля те, мамо — настоя той.

— Да, ела — каза тя и той се спусна към нея. Намести се между нея и Иън, проснат на пода, и го загледа с широко отворени очи.

— Недей да умираш, Иън — каза сериозно той.

Иън облиза бавно устни с върха на езика си и погледът му спря върху Майкъл. Отвори уста и успя да прошепне:

— Няма. Обещавам.

— Трябва да си изпълниш обещанието — каза Лаура, стисна ръката му и го целуна по челото. И усети, че той й отвръща, притискайки пръстите й.

Долу някой шумно отвори вратата и тя чу нахълтването на полицията и на лекарския екип, чу викове, тропот по стълбите и погледна тревожно лицето на Иън. Устните му бяха свити от болка, но дълбоко в очите му имаше нещо спокойно, почти радостно. Нещо, което й вдъхваше надежда. Той сякаш чакаше помощ на сигурно място. Изглеждаше като човек, положен на крилата на своя ангел пазител.