Патриша Макдоналд
Таен обожател (49)

Глава 47

Рон Ленард се опитваше да не отклонява вниманието си от въпросите, които искаше да зададе, но му беше трудно. Джинджър Кук, която ръководеше лятната младежка програма в окръга, беше облечена в червени шорти и бяла блуза, а русата си коса беше хванала на опашка — любимата дамска прическа на Рон. Само че… дъвчеше дъвка… Толкова по-добре, каза си Рон, не бива да проявявам интерес, след като съм дошъл тук служебно.

— Ето оплакванията, които сме получили — каза делово младата жена, подавайки на Рон няколко листа хартия през бюрото.

Рон забеляза, че на загорелите си пръсти тя няма годежен пръстен или брачна халка. Той разследваше обвиненията в сексуален тормоз срещу един от дългогодишните треньори по атлетика в лятната програма. Този случай му беше неприятен. Смяташе, че е голяма глупост и губене на време. Но тъй като ставаше дума за програма на окръга, това влизаше в служебните му задължения. Въпреки всичко Рон се опитваше да не показва неудоволствието си. Тази млада дама Джинджър сигурно веднага ще му изнесе лекция на тема „Незачитане на човешките права“.

Джинджър кръстоса ръце на бюрото си и го загледа, докато той шареше с поглед по страниците.

— Казал е някои недопустими неща на момичетата. Явно е използвал доста груб език и майките се оплакаха.

Рон потисна въздишката си. Ето, почва се, каза си той, опитвайки се да не отклонява погледа си от страниците, които държеше. Сега ще последва лекцията.

— Не се опитвам да го оправдавам — каза тя, — но той е от старата школа, нали разбирате. Понякога проявява типичен треньорски манталитет и не си дава сметка на момичета или на момчета говори. Разбирам много добре възраженията на майките, но можете да погледнете на проблема и от друга страна — той просто се отнася към момичетата и към момчетата по еднакъв начин, без да проявява дискриминация. Много добър треньор е.

Рон я погледна с интерес. Напоследък често си мислеше, че войната между половете е станала направо унищожителна. Затова се изненада и окуражи, като чу, че жена се обявява в защита на мъж.

Телефонът на бюрото иззвъня и Джинджър вдигна слушалката, като изпука с дъвката в устата си. Рон въздъхна и продължи да чете оплакванията.

— Един момент — каза Джинджър. — За вас е.

Рон се пресегна и пое слушалката, докосвайки без да иска върховете на пръстите й.

— Рон Ленард — каза той.

Рон изслуша окръжния прокурор Джаксън, който го информира, че Доминик Ванезе се е отказал от показанията си и че Лаура Търнър е освободена от затвора.

Рон изруга и веднага погледна Джинджър извиняващо се. Тя лукаво му се усмихна. Той се обърна с гръб и заговори тихо по телефона.

— Аз продължавам да мисля, че онзи мръсник Търнър има пръст в тази работа. Време е картите да се свалят. — Рон се уговори с окръжния прокурор да му се обади, когато се върне. После попита Джинджър: — Може ли още веднъж да използвам телефона?

— Разбира се — кимна тя.

Рон се обади в полицейския участък на Кейп Крисчън и се свърза с кабинета на Винс Мур. Винс се извини за Ванезе.

— Ти нямаш вина — каза Рон. — Рано или късно това щеше да се разбере. Виж сега, можеш ли да изпратиш твой човек на яхтата на Търнър, за да го задържи там, докато се върна?

— Аз ще отида — каза Винс и затвори.

Рон пак се обърна към Джинджър.

— Вижте какво, искам да поговорим още малко по този въпрос, но точно сега трябва да тръгвам. Може ли да отложим разговора за утре?

Джинджър кимна и Рон се изправи.

— И умната — каза тя усмихнато.

Рон усети, че сърцето му леко подскочи.

* * *

Таксито спря на кея и Лаура видя през две коли собствената си кола, паркирана там. Той беше на яхтата. Тя предполагаше, че той се е свил там, откъснат от света. Плати на шофьора и слезе от таксито. Все още пръскаше дъжд и на кея нямаше хора. В магазина на пристанището светеше, но никой не влизаше, нито излизаше през вратата. Денят не беше от онези мъгляви летни дни, когато слънцето гледа през дъжда. Беше едновременно студено и задушно и нямаше никакви признаци, че ще се проясни.

Тя тръгна по кея към яхтата, мислейки за деня, когато се срещнаха за първи път. Майкъл се беше качил на яхтата — Иън нямаше как да знае, че това ще се случи. Беше чиста случайност. И след като не го е направил нарочно, тогава може би…

Главата я болеше да мисли за това, да се опитва да го оправдае. Нямаше повече време. Стигна яхтата и се качи на палубата. Беше хлъзгаво. Щом стъпи на стълбата, за да слезе долу, чу гласа му. Тя се спусна по стълбата и го видя как крачи в тясното пространство на капитанската каюта и гневно жестикулира, разговаряйки по мобилния телефон.

— Не, ти ме изслушай, Станхоуп — извика той. — Търся те из целия Делауер и вече ми писна. Плащаме ти, за да си тук и да защитаваш жена ми. Какво?… Не… Не съм разбрал. — Иън спря и стисна телефона с две ръце. — Какво е станало в затвора?

— Иън! — каза тя.

Иън рязко се обърна и я видя. Не каза нищо. Тя чуваше как Станхоуп крещи в телефона, който Иън остави на плота. Той я гледаше втренчено, после отново затвори очи, сякаш виждаше призрак, сякаш нейното въображаемо присъствие бе жестока шега. След това отвори изумено очи.

— Лаура — каза той. — О, господи. Значи не сънувам. — Той тръгна към нея с протегнати ръце. — Как дойде тук?

Отдалечавайки се от него, тя отстъпи назад, към кухненския бокс с шкафовете от тиково дърво зад гърба си, но той остана на мястото си. Тя се вгледа в умореното му, охлузено лице. Още щом го зърна, усети, че пулсът й се ускорява. Дори и физически смазан, за нея той пак имаше сексуално излъчване. Това е лудост, каза си тя. Страст.

— Обвиненията отпаднаха — каза тя. — Ванезе оттегли показанията си. Казал на полицията, че е направил грешка — добави тя и в гласа й прозвуча презрение.

— Скъпа — извика той. — О, слава богу!

Сега вече той се доближи до нея и тя пак отстъпи назад.

— Не ме докосвай — каза тя. — Махни се!

Той я погледна по-скоро стреснато, отколкото ядосано.

— Какво има? Какво е станало? Не сме се и надявали на такова нещо.

— Не се приближавай. Говоря сериозно.

Иън улови решимостта в нейните очи и отстъпи, предоставяйки й пространство.

— Добре — каза той. — Добре, добре. Толкова неща ти се струпаха на главата. Сърдиш се, че не дойдох да те взема ли? Извинявай. Не знаех. Току-що го разбрах от Станхоуп. Сигурно трябваше да слушам радиото, но бях толкова напрегнат, че си пуснах една касета, за да се успокоя. Лаура, ако знаех…

Тя скептично го изгледа. Опитваше се да го види в нова светлина, в светлината на новите факти, които бе узнала. Той все още изглеждаше същият. Колко странно. Гласът му звучеше все така успокояващо.

— Не исках да знаеш — каза рязко тя и сякаш за първи път го накара да се замисли. Той прогони умората от сините си очи и премигна.

— Защо? Защо не искаше да знам? Как дойде дотук?

— Няма значение. Взех такси. Да не забравя, искам ключовете от моята кола. Веднага.

Той се сдържа да не каже „нашата кола“ и само посочи към една купичка на плота.

— Ето ги там — каза предпазливо той.

Тя взе ключовете и ги сложи в джоба си.

— Искам също ключовете от къщата — добави тя и прибра връзката ключове, които му бе дала. — Не искам да ходиш повече там. Аз заминавам оттук заедно с Майкъл. Ако имам късмет, довечера вече няма да съм тук. Дотогава стой далеч от мен.

Лицето на Иън застина и очите му се втренчиха подозрително. Той се наклони, взирайки се в нея. Ограниченото пространство в яхтата изведнъж се стори на Лаура заплашително. Тя се обърна и протегна ръка към стълбата, сякаш да се хване за нещо, с чиято помощ можеше да избяга.

Иън поклати глава.

— Господи, защо ме гледаш по този начин? Пусни се от стълбата. Аз няма да мърдам оттук. — Той положи и двете си ръце на плота. — Лаура, виждам, че си много ядосана. Наистина извинявай, че не дойдох. Не знаех. — Той прокара ръка през черната си коса, клатейки глава. — Какво изпитание само. Беше ужасно. Но сега, след като вече всичко свърши… Нека да поговорим. Какво каза Ванезе? Защо е излъгал?

— Не съм дошла тук да говоря за лъжите на Доминик Ванезе — каза тя. — Дошла съм заради твоите лъжи.

— Моите лъжи? — извика той. — Чакай малко.

— Да, твоите. — Последва мълчание и тя видя как единият му клепач потрепери. Тикът на виновния човек. — Твоите лъжи — повтори тя. — В затвора дойде да ме види Марта Еберхарт — каза тя.

За миг Лаура видя проблясък в сините му очи — хванат на местопрестъпление, попаднал в капан, уличен във вина. Но мигновеното трепване изчезна. Иън отмести поглед и сърцето й натежа. В този миг тя разбра. И си даде сметка, че въпреки всичко се е надявала това да не е вярно и той да отхвърли нейните обвинения. Да й докаже, че греши. Но това нямаше да се случи.

— Точно тя. Ти я познаваш — каза Лаура.

— Твоята редакторка, нали? — попита спокойно той. — Споменавала си за нея.

— Продължаваш да лъжеш, дявол да те вземе! — каза тя.

Той срещна погледа й непреклонно, но мускулчето под окото му отново заигра. После сведе очи към ръцете си.

— Спомни ли си сега, мистър Гърстър?

Единственият звук в яхтата беше дъждът, който тропаше по палубата.

Иън затвори очи.

— Добре — каза той с въздишка. — Може ли да ти обясня?

— Ти си знаел коя съм — продължи тихо тя. — Преструвал си се, че всичко е станало случайно. Преструвал си се, че в момента си се сетил за мен, но си знаел през цялото време. Как направи така, че да се срещнем? Какво щеше да направиш, ако не бях отишла на кея този ден?

— Може ли да ти обясня?

— Не, не може — извика тя. — Лъгал си ме от сутрин до вечер. Отишъл си при моята редакторка и си се представил за някой друг. Никой не би постъпил така, ако… Има нещо ненормално в това…

— Да — прекъсна я той. — Аз не бях в нормално състояние. Изобщо не бях в нормално състояние. Бях се побъркал от мъка и самота. Не знаеш ли как се чувства човек в такова състояние?

— О, не — каза тя. — Само не с този стар номер за съчувствие и състрадание. Няма да мине. „Писателка ли сте? О, колко интересно“ — опита се да го имитира тя. — „Книги за деца. Сериозно?“ Ти знаеше книгите ми наизуст — извика тя.

— Откъде знаеш всичко това? — попита той.

— И полицията го знае — каза тя. — Разкрили са играта ти. Мислеше, че си по-умен от всички. Е, от мен може и да си по-умен…

— Рон Ленард — каза той. — Това е онази история в Барбадос.

— Рон Ленард има теория за тебе.

— И ти му вярваш. След като те подложи на такова преследване?

— Той не е лъжец, за разлика от теб — каза тя.

— Знаех, че трябваше да ти кажа — каза той. Седна на едно от леглата, прокара ръце през лицето си и след това я погледна.

Тя се опита да срещне погледа му, но онова, което видя в очите му я разколеба. Сега, изправила се срещу него, беше трудно да намести Иън, за когото се бе омъжила, в сценария на Рон Ленард. Подпалва къщата си, убива съпругата и сина си, наема убиец да ликвидира Джими… Аз просто не искам да си призная, че съм се омъжила за такова чудовище, помисли си тя.

— Вярно е, че знаех за теб — каза той с треперещ глас. — Когато Филип беше много болен, Андрея, една жена, с която работехме заедно, му донесе книги в болницата. Една от тях беше твоята книга. Тя му беше любимата. Искаше да му я чета много пъти. Аз отварях книгата и виждах теб. Гледах красивото ти лице на обложката. Познах те веднага, въпреки че бяха минали толкова много години. Същото лице, което веднъж се надвеси над една яма и обеща да ме спаси. Моят ангел пазител. Явил се да ми помогне отново. Не мога да ти обясня какви бяха онези дни. Седях до него и го гледах как измъчван от болката, ми се изплъзва. Твоята книга, твоята снимка се превърнаха в нещо свещено и за двама ни. Лицето ти. Не се отделях от лицето ти. А той си отиде. Тялото му не издържа, предаде се и се стопи пред мен.

Лаура не искаше да си представи Филип в болничното легло. Но беше невъзможно. Погледна Иън, искаше да протегне ръка и да го докосне. Но ужасите, които Рон Ленард й беше втълпил, я караха да се въздържа. Ти ли го докара до болничното легло, питаше се тя. Това част от лудостта ти ли е?

— Понякога, след онези дни, си мислих за това как ще те намеря. Исках просто да ти благодаря. Мисля… че разиграх номера, че съм друг, само за да те открия. Боб Гърстър. Хванах се за тази идея. Така можех да мисля за нещо друго, освен за… — Той поклати глава, присвивайки очи при тези спомени от миналото. — Толкова хубаво беше да съм друг, поне за кратко. Знам, че сега звучи налудничаво, но тази идея… мисълта, че ако успея да те намеря…

Той звучеше толкова искрено, че тя усети как започва да се поддава. Да иска да му повярва. Той те разиграва, предупреди се Лаура. Не се хващай отново. А Джими, напомни си тя. Не забравяй Джими.

— Колко странно, че не спомена нищо за това, когато случайно се срещнахме.

— Случайно беше — потвърди той. — Е, може би не съвсем. Добре, когато пристигнах, знаех, че живееш тук, в този град. И не бързах да си тръгвам. Добре. Имах намерение да те открия. Макар че знаех, че имаш съпруг и дете. Не съм искал да те съблазнявам или нещо такова. Просто исках да те видя — и да ти разкажа всичко.

— На какво основание си мислил, че аз ще проявя интерес към теб или към твоите проблеми? — попита рязко и грубо тя.

— На никакво. Не знам. Ти просто не ми излизаше от главата. Може би беше някакъв вид телепатия. Давах си сметка, че звучи налудничаво, но може би съм знаел, че ти също страдаш…

— Да — отвърна троснато Лаура. — Налудничаво е.

— Знам, че така звучи. Затова не можех да ти го кажа. Ти ме намери… а след това беше вече много късно да ти казвам… знаех какво ще си помислиш.

— Не може да знаеш какво съм щяла да си помисля. Ти беше напълно непознат за мен. Господи, как само влязох в капана ти.

— Чакай малко — извика гневно Иън. — Нямаше никакъв капан. Наречи го съдба или случайност, но не и капан. Когато тръгна към яхтата, имах чувството, че коленете ми се размекват. Все едно че срещата ни беше предопределена. Не се преструвай, че ти не изпита нещо подобно. Аз го почувствах у теб в мига, в който се срещнахме…

Тя помнеше какво изпита тогава. И се разгневи, че той иска от нея да си спомни. Тя не само му беше повярвала, беше го пожелала. И се омъжи за него, а сега господ да й е на помощ.

— А как стана така — попита тя през стиснати зъби, — че съпругът ми беше вече умрял, когато ти дойде да ме търсиш? И това ли беше съдба? Или ти помогна на съдбата?

Иън се изправи на крака и се втренчи в нея. Пронизително сините му очи сякаш бяха побелели. Лицето му застина в безмълвен гняв. Тя отвърна на погледа му. Някой беше убил нейния съпруг, а полицията подозираше точно този човек. Човека, за когото се беше омъжила. О, господи, какво направих. Нямам вече какво да губя. И веднага си помисли за Майкъл.

— Не — извика Лаура и тръгна към стълбата.

Неговите очи гневно искряха.

Иън тръгна към нея. Хвана я и стисна здраво ръцете й.

— Как смееш да кажеш такова нещо? След като стоях неотлъчно до теб. Вярвах в теб. Независимо какво разправяше полицията или който и да е друг, вярвах в теб. А сега ти обвиняваш мен? Ще се опитам да забравя какво каза, Лаура. За доброто и на двама ни, ще се опитам да го забравя.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Пусни ме!

— Какво става тук?

Лаура погледна нагоре, фигурата на един униформен полицай се бе надвесила над тях от палубата. Когато заслиза по стълбата и големите черни мокасини заскърцаха, тя позна началника на полицията Мур. Как се преобръщат нещата в рамките на един ден само, помисли си тя. Ничие друго присъствие не би я зарадвало повече. Направо се сдържа да не се хвърли на врата му.

— Винсънт Мур — извика тя.

Иън веднага я пусна. Винс Мур се спусна тромаво в каютата. Едрата му фигура сякаш изпълни затвореното пространство. На Винс неведнъж му се бе налагало да усмирява семейни двойки, ожесточено вкопчени един в друг. Но тези двама души бяха различни от другите. Винс Мур обикновено виждаше омраза в гневните лица на съпрузите и раздразнение в налетите със сълзи, насинени очи на съпругите. Но гледката, която сега наблюдаваше, го объркваше. Лаура гледаше съпруга си с ужас, сякаш той беше призрак, а в очите на Иън се четеше обречеността на осъден човек.

Винс изпита чувство на вина към Лаура и желание да я защити. Той разбра какво се бе случило с Доминик Ванезе. Долорес говореше със заобикалки, даваше неясни отговори, но той разбра. Лаура беше натопена от роднините си, чиято съвест бе проговорила със закъснение. Винс започваше да мисли, че тя през цялото време е обвинявана несправедливо. В края на краищата нямаше никакви доказателства срещу нея. В края на краищата не е ли за това правосъдието? А полицията не трябва ли да защитава невинните? А колкото до този човек, до Търнър, Рон Ленард изглеждаше много сигурен за него. Ако Рон се окажеше прав, този човек имаше сериозен душевен проблем. И ако се съдеше по лицето на Лаура, Винс смяташе, че тя е стигнала до същото заключение. Той изпита силно желание да се погрижи за нея като за собствена дъщеря. Опита се да си представи как би искал някой да се държи с Кейти, ако тя е изпаднала в такава беда.

— Какъв е проблемът, Лаура? — попита Винс с дрезгав, добродушен глас.

— Искам само да си отида. Не му позволявайте да тръгне след мен — каза умолително тя.

Винс кимна към стълбата.

— Тръгвай и иди където искаш. А вие, мистър Търнър, ще останете тук, защото следователят Ленард иска да ви зададе няколко въпроса. Той всеки момент ще дойде. Трябва да го изчакате. Аз ще бъда на палубата, за да съм сигурен, че няма да мърдате — каза Мур и се обърна кавалерски към Лаура. — Ще ти помогна по стълбата.

Лаура пое протегнатата ръка на полицая. Не се обърна да погледне Иън. Мислеше само как да се махне.