Патриша Макдоналд
Таен обожател (34)

Глава 32

Винс се върна в кабинета си, където намери Рон Ленард, седнал на стола му със затворени очи, качил краката си на бюрото.

— Чувствай се у дома, следователю — каза многозначително Винс.

Рон отвори очи и свали краката си на пода, усмихвайки се неловко.

— Извинявай — каза той. — Очите ми трябваше да починат. Цял ден съм проверявал финансови отчети — сметките на Лаура и Джеймс Рийд, факсовете, които банката на Търнър изпрати от Кънектикът.

Винс му даде знак да не става. Трябваше да провери картотеката си и да върне на място една папка.

— Откри ли нещо?

— Засега не — отговори Рон. — Макар че онова, което търся, сигурно е добре скрито. Не съм очаквал, че ще намеря чек на името на Хърман Пауел в общата сметка на съпрузите Рийд. Колкото до Търнър, ликвидирал е всичко, преди да замине за Карибите. След това се е разплащал само в брой.

Винс разсеяно кимна.

— А при теб има ли нещо ново? — попита Рон.

— Току-що ми се обади Боби Маккандълс — каза намръщено Винс, — когото изпратих в Бостън да търси Гари Юрик. Оказва се, че Юрик е купил пистолета, но адресът, който е дал на продавача, е фалшив.

— Майка му е права — сви вежди Рон. — Той е намислил нещо…

— Знам — каза Винс. — Моят човек обаче не познава Бостън. Няма да може да открие Юрик в непознат град. Все едно че земята се е отворила и го е погълнала.

— Какво ще правиш? — попита Рон.

— Какво мога да направя? Казах на Боби да алармира местната полиция и да се връща.

Рон разбиращо кимна. Телефонът на бюрото на Винс иззвъня.

— Ще се обадиш ли? — помоли той Рон. — Ако е Ванда Юрик, кажи й, че ме няма.

Рон вдигна слушалката и зададе няколко въпроса. После се обърна към Винс, закрил слушалката с ръка.

— Обажда се Доминик Ванезе. Държи голям ресторант в Атлантик Сити.

— Братът на Мари? Това не е ли мафиотско свърталище? — попита Винс. — Какво иска?

— Иска да говори с теб — сви рамене Рон. — Казва, че има важна информация за случая Рийд.

— Един по един започват да излизат на светло — каза Винс и предпазливо посегна към телефона.

* * *

Влезеше ли човек в „Стела ди Маре“, ресторанта на Доминик Ванезе, сякаш потъваше в тъмна пулсираща утроба. Стените бяха боядисани в наситено и лъскаво виненочервено, килимът беше в по-ярки краски — кървавочервено. Тапицираните в гладка кафява кожа пейки и сепарета, къпещи се в светлината на свещи, поставени в тъмночервени стъклени свещници, също излъчваха алено сияние.

„Стела ди Маре“ беше един от най-известните ресторанти на плажната ивица на Атлантик Сити. И един от малкото, който не бе станал жертва на игралните домове. Доминик Ванезе имаше много влиятелни приятели, които години наред се наслаждаваха на неговата кухня. И когато дойде моментът, те, както и Доминик, не бяха склонни този забележителен ресторант да бъде погълнат от новите чудовища, появили се край морето. Те се погрижиха „Стела ди Маре“ да остане на мястото си. Атлантик Сити беше от онези градове, където хората ценят приятелството и лоялността. За тях парите не са единственото нещо.

Винс и Рон застанаха на входа, рамкиран от тъмната брокатена завеса с ресни, и надникнаха в полутъмното помещение.

— Онзи там не е ли Джани ди Марко? — попита Рон, назовавайки по име една известна мафиотска личност.

Винс присви очи към дъното на ресторанта и кимна:

— Той е.

Джани ди Марко, около шейсетгодишен внушителен мъж с посивяла коса, пременен с костюм „Армани“, седеше в едно сепаре в най-отдалечения ъгъл на ресторанта и се хранеше елегантно от малка чиния. Един по-млад мъж, облечен във виолетово-черна лъскава грейка, седеше до него и отчупваше парчета препечен хляб от кошничката пред себе си.

Някъде отдалеч се носеше натрапчивата музика от прелюдията към „Кавалерия Рустикана“. Доминик Ванезе, както винаги в тъмносин костюм и колосана бяла риза, се приближи към двамата мъже във фоайето.

— Имате ли резервация? — попита той.

Винс и Мур отместиха очи от гангстерите и насочиха вниманието си към дребния плешив мъж, застанал пред тях.

— Полицейски началник Мур — каза Винс. — А това е следовател Ленард от окръжната прокуратура в Кейп Крисчън.

Гладкото лице на влезлия в средна възраст Доминик Ванезе изобщо не трепна от изненада. Част от успеха си дължеше на своята дискретност. Известни хора често си уреждаха делови срещи в ресторанта му. Неговата единствена грижа беше те да бъдат добре нахранени. Като даде знак на Винс и Рон да го последват, Доминик ги поведе през лабиринта от маси към дъното на помещението. Рон успя да забележи розовите отблясъци на ленени покривки, жени със сложни прически в компанията на елегантни мъже на средна възраст, диаманти, които проблясваха, когато лъскави сребърни прибори и чаши с тъмно вино се поднасяха към жадни устни.

Когато минаха край масата му, Джани ди Марко вдигна поглед към собственика.

— Отлично, както винаги.

— Grazie — усмихна се Доминик. — Насам — каза той спокойно на Винс и Рон и ги поведе към една врата в дъното. Отвори вратата и ги покани в кабинета си.

Рон се сдържа да не се огледа. Кабинетът на Ванезе беше с размерите на всекидневна, каквито имаха повечето къщи, в които Рон бе влизал, но много по-богато мебелиран. Подът бе покрит с персийски килим, а креслата и канапетата бяха тапицирани с мека черна кожа. В единия край на стаята имаше камина с мраморен плот, съвсем чиста, сякаш никога не бе използвана. По стените висяха снимки в рамки на Доминик Ванезе с някои от известните му клиенти — Доналд Тръмп, Дон Кинг, Чарлс Баркли, дори самия Франк Синатра.

Ванезе им даде знак да седнат. Винс и Рон се настаниха на широкото кожено канапе. Пред тях на покритата със стъкло масичка имаше сребърен поднос с няколко кристални гарафи с питиета и чаши. Винс забеляза, че образцовият Ванезе не им предлага питие. Беше сигурен, че пропускът е съзнателен, а не от разсеяност. И дума не можеше да става за приятелска среща. Домакинът изчака началникът на полицията да заговори.

— Мистър Ванезе, двамата със следователя Ленард разследваме този случай — започна Винс. — Нали ви е известно, че ако информацията, която имате, е важна, ще трябва да дадете показания под клетва пред окръжния прокурор и ние можем да ви привлечем като свидетел. — Ванезе махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Казахте по телефона, че имате някаква информация по случая Рийд.

Доминик Ванезе кимна, загледан във вратата на кабинета си.

— Точно така — каза той. — За Рийд. И за наемния убиец…

Винс усети, че косъмчетата на врата му настръхнаха и седна на крайчеца на мекото канапе.

— Какво по-точно? — попита спокойно той.

— Мисля, че знам кой е наел убиеца — каза Ванезе.

Винс вдигна вежди.

— Това не е дело на някой местен талант, нали ви е ясно?

За първи път Ванезе се обърна и го изгледа — погледът му издаваше презрение.

— Искате ли да знаете, или не? — попита той.

— Да. Разбира се — отговори Винс. — Моля, продължавайте.

— Гледах новините онази вечер. И я познах.

— Кого?

— Съпругата.

Винс погледна Рон, който видимо пребледня при думите на Ванезе.

— Може да е идвала във вашия ресторант — каза внимателно Винс.

— Нямам предвид това — отговори рязко Ванезе.

— А какво имате предвид?

— Преди известно време… мисля, че беше миналото лято… тя дойде при мен в ресторанта.

Винс го наблюдаваше подозрително.

Ванезе се намръщи, сякаш се опитваше да си припомни.

— Каза, че иска да говори с мен. Трябвало й някаква информация и смятала, че аз мога да помогна. Каза, че била чувала разни неща за моя ресторант. — Ванезе погледна Винс и Рон. — Разбирате какво искам да кажа. Всички знаят, че сред клиентите, които обслужвам, има такива, които… нека да кажем… се ползват с лоша слава.

Винс не си направи труд да отговори.

— Така или иначе, тя беше чувала за мистър Ди Марко и за няколко други мои редовни клиенти и си беше направила заключението.

Рон потисна раздразнението си. Винс му отправи предупредителен поглед.

— Продължавайте — каза Винс.

Ванезе го погледна в очите и продължи без повече заобикалки:

— Тя каза, че иска да уреди едно убийство. Иска да знае мога ли да кажа кого да наеме за тази работа.

Винс усети, че сърцето му се разтупа. Това е, каза си той. Това е пробивът, който се надявахме да направим.

— И? — попита той.

— Това е — каза Ванезе. — Казах, че информацията й не е вярна, че не разбирам нищо от такива работи. И тя си отиде.

Винс и Рон останаха безмълвни.

— Мисля, че си е намерила човек, който й е помогнал — каза Доминик Ванезе и се облегна на стола си.

— Измисляте ли си всичко това, мистър Ванезе? — попита рязко Рон.

Доминик Ванезе го погледна така, сякаш Рон беше хлебарка, току-що появила се в безукорно чистия му будоар.

— Защо трябва да си измислям?

— Не знам — отговори искрено Рон. — Нали съзнавате, че информацията, която току-що ни дадохте, уличава мисис Рийд.

— Съобщавам ви само какво ме попита тя — каза упорито Ванезе.

— Защо чак сега? — попита Винс. — Джеймс Рийд беше убит преди месеци. Ако сте знаели всичко това, защо не ни се обадихте веднага?

— Аз съм бизнесмен. Имам голям ресторант. Не си губя времето да мисля за престъпления. Някакъв човек бил убит от крадец в Кейп Крисчън… голяма работа. Проверявам дали алармената ми система е в ред и забравям за случая.

— Същият този човек е бил женен за жената, която е търсила наемен убиец.

— Тя не ми каза името си, следователю — каза студено Ванезе на Рон. — Никога преди това не я бях виждал. Как можех да знам, че застреляният мъж е бил неин съпруг? И през ум не ми мина. Изобщо не мислех за това.

Винс сви рамене, сякаш да покаже, че в думите му има логика. Ванезе се възползва от този момент и преглътна яда си.

— След това, онази вечер, гледам новините — Холи Броуди на пети канал — аз я харесвам — и чувам, че онзи мъж бил застрелян от наемен убиец и не щеш ли, виждам същата жена да слиза от колата и да влиза в съда. И си я спомних. Красива жена, лесно се разпознава с тази сребърна коса и големи тъжни очи. Казах си, значи е отишла и го е направила.

— Добре, видяхте я по телевизията и я познахте. И си я спомнихте — каза нетърпеливо Рон. — Кое ви накара да ни се обадите? Не си направихте труда да ни потърсите, когато тя е дошла при вас да търси наемен убиец. Длъжен сте бил да ни съобщите какво съдействие е искала от вас.

— Не знаех дали говори сериозно. Реших, че няма защо да й вярвам. Може да е луда, откъде да знам. Всеки ден се разправям с хора. Тук влизат всякакви луди. Казах, че не мога да й помогна и я помолих да си отиде.

— Какво ви накара сега да се обадите и да ни кажете всичко това? Сигурен съм, че освен тази жена познавате и други хора, които са останали ненаказани за извършени престъпления — каза саркастично Рон.

Доминик Ванезе го изгледа заплашително.

— Много от редовните ми клиенти са от италиански произход като мен и харесват храната, която им предлагам. Но аз не знам нищо за мафията, не знам нищо за бизнеса им. Разбирам от ресторанти. Разбирам от храна, от вина и от красиво наредени маси. За всичко останало съм глух, гледам си само моята работа. Какво вършат другите, си е тяхна работа. А вие или ще се държите с уважение, или ще напуснете заведението ми.

Рон отбягна стоманения поглед на Ванезе.

— Все пак, съгласете се, че можехте и да си замълчите — каза Винс помирително. — Много хора не биха се замесили в такова нещо.

Ванезе се обърна към Винс. На лицето му бе изписан израз на предизвикателна непреклонност, израз, който гарантираше, че казва истината. Един човек със семейство казва истината на друг човек със семейство.

— Тя е убила мъжа си. Двамата са имали дете. Прав ли съм? — Винс кимна. Доминик Ванезе повиши глас. — След това бяга и се омъжва за друг. Наречете ме старомоден. Но за мен това е лошо. Обидно. Дадох си сметка какво е станало и не искам да й се размине. Можете ли да разберете това?

— Да, мога — каза Винс. — Разбирам го много добре.