Патриша Макдоналд
Таен обожател (27)

Глава 25

Ванда Юрик гледаше през прозореца в падащия мрак. Къде е той? Къде може да е отишъл? Не беше виждала Гари от деня, в който я остави вкъщи и отиде при Лаура Рийд. Беше взел четките и боите си. Когато не се върна, тя реши, че е отишъл да рисува. Когато стана осем часът вечерта, а него още го нямаше, се обади в полицията. Със зле прикрито нетърпение началникът на полицията Мур каза, че един възрастен мъж не може да се смята за изчезнал, ако не се е върнал у дома за вечеря. Оттогава изминаха осем дни без следа от него.

Ванда загърби прозореца и започна да обикаля къщата като звяр в клетка, надничайки през всички прозорци, стряскайки се от всеки звук. Ту я обземаше надежда, ту губеше вяра.

Върна се в кухнята, където недокоснатата вечеря изстиваше в чинията. Подпря чело на дланта си. Каквото и да му се е случило, то е свързано с онази жена, която тайно се омъжи, каза си Ванда. Знаеше за цветята, който Гари пращаше на Лаура Рийд. Знаеше, че той тайно мечтае за нея. Всичко ми е ясно, макар че той нищо не подозира, помисли си тя. Познаваше го като прочетена книга. Още от раждането му.

Ванда чу скърцане на кола по чакълестата алея, скочи от стола с разтуптяно сърце и изтича на прозореца. Не можа да види дали е неговата кола. Кой друг може да е по това време, помисли си тя в момент, когато надеждата надделяваше над разума. Отвори задната врата и слезе на широкото, ниско стъпало. Морският бриз я погали по лице.

— Гари — извика тя.

— Не, аз съм, Ванда.

Ванда толкова се ядоса, че цялата настръхна — всичките й надежди угаснаха за пореден път, когато видя едрата фигура на Винс Мур, който изникна от тъмното на светлината, хвърлена от запалените лампи в къщата. Вчера, най-сетне, той се съгласи да започне да издирва Гари.

— Какво искаш? — попита тя и сърцето й внезапно се сви от страх. — Какво има? Да не…

— Имам хубави новини за Гари. Може ли да вляза за малко?

Ванда отстъпи и му направи път да влезе в кухнята. Той свали шапката си и остана прав до вратата.

Ванда стисна ръцете си в юмруци, едва сдържайки се да не го сграбчи за ризата.

— Какво? — попита настоятелно тя. Забеляза, че той гледа към кухненските столове. — Седни — добави троснато тя.

— Благодаря — каза Винс. — Исках просто да знаеш, че се свързахме с компаниите за кредитни карти и разполагаме с пълни подробности за движението на парите му. Оказва се, че в деня, когато е напуснал дома си, е изтеглил голяма сума с кредитната си карта. Няма нищо друго оттогава, но с толкова пари човек може да издържи доста време.

— Това ли е? — изгледа Ванда полицейския началник.

— На мен това ми изглежда много обнадеждаващо — отговори Винс. — Точно такава информация се молихме да получим.

— Той е умрял — каза глухо тя. — Знам. Като каза новина, помислих, че сте го намерили.

— Умрял? От къде на къде? Аз мисля, че е изтеглил парите, за да попътува малко. Всеки момент може да се върне с колата и да се появи на вратата.

— Кое е обнадеждаващо? Това нищо не значи — изсумтя презрително Ванда. — Може да е нападнат и убит. Кредитната карта може да е открадната.

— Изтеглил е парите в една от тукашните банки, Ванда. Касиерът каза, че е бил в инвалидна количка — обясни търпеливо Винс.

— Това изобщо не ме успокоява — въздъхна Ванда и седна на масата с плувнали в сълзи очи. — Аз просто не мога да се самозалъгвам. Ако беше жив, щеше да ми се обади досега. Не. Не искам да го повярвам, но аз познавам сина си. Той избяга като ранено животно и е посегнал на живота си.

— О, господи, Ванда, защо трябва да посяга на живота си?

— Казах ти още първия път, когато ти се обадих — извика възмутено Ванда. — Беше толкова разстроен, че онази жена, Лаура Рийд, се е омъжила. Той беше влюбен в нея. Но ти просто не ми обърна внимание.

— Добре де, може и да е бил разстроен, но това не е причина да се самоубива.

— За какво друго да живее, прикован в тази количка? — попита Ванда, клатейки глава. — Години наред все от това ме е страх. Всичко възможно правех, за да му е добре, но какъв живот е това?

Винс усети, че започва да се ядосва.

— Поне за това, че е много добре приет художник.

Ванда махна с ръка, сякаш това изобщо не беше важно.

— Казвам ти, познавам си сина. Няма никъде да отиде. Никога никъде не е ходил. Трудно му е да се придвижва с количката. Искам да кажа, че инвалидите трябва да имат достъп навсякъде, но и двамата с теб знаем, че никой не се интересува дали тези закони се спазват. — Тя погледна обвинително Винс и добави: — Не, той беше безпомощен.

Винс стисна зъби. Яд го беше, че Ванда говори за сина си в минало време, макар и да знаеше, че понякога хората искат да изрекат на глас най-ужасните си страхове пред полицията. По този начин се надяват някой да им вдъхне вяра. Ванда обаче вещаеше толкова лоши неща, че му беше трудно да й съчувства. Вечно черногледа. Яд го беше, че тя винаги подценява възможностите на Гари и омаловажава постиженията му в живота. Като че ли краката са единственото, което прави живота смислен. Винс имаше един любим вуйчо, който бе прекарал половината от живота си в инвалидна количка. Беше един най-силните, най-жизнените хора, които Винс познаваше. Баща на четири деца, ръководеше сам фирмата си, обичаше спорта. Ти го караш да се чувства безпомощен, помисли си той. Кой ти дава право да казваш, че Гари няма за какво да живее? Но веднага се укори. Ванда страдаше посвоему. Той нямаше как да знае какво й е на душата. Каква полза от това да се търси кой е виновен?

— Каква ирония на съдбата — продължи Ванда с равен глас. — Джеймс Рийд го натика в инвалидната количка, а сега неговата вдовица го тласна в пропастта.

— Какви ги приказваш? Джими Рийд няма нищо общо с катастрофата. — Винс намръщено я изгледа. Помнеше добре катастрофата. Собственият му син Роби беше на баскетболния мач същата тази вечер. Помнеше как изтръпна, когато му съобщиха за пътна злополука и пострадали младежи.

— Джими Рийд го накара да отидат на този баскетболен мач. По време на снежна буря. Другите момчета не го искаха. Но Джими Рийд го убеди да отиде. Той му пълнеше главата с глупости и разправяше, че Гари е един от тях. Винаги така правеше. Каквото кажеше Джими Рийд, за Гари беше закон. Моят син нямаше работа в онази кола през онази нощ. Когато се опитах да кажа това на Джими Рийд, той ми каза: „Вие се тревожите прекалено много, мисис Юрик“. — Ванда се облегна на стола и погледна Винс, а в очите й проблесна пламъче на стара вражда. — Горе-долу същото, което ми каза и ти, когато ти се обадих да ти съобщя, че Гари го няма.

Винс въздъхна. Разбра какво намеква Ванда, но за нищо на света нямаше да се извинява.

— Казах ти само как действа полицията в такива случаи. Един възрастен човек не се смята за изчезнал, ако не се прибере вкъщи за вечеря.

— Гари не е нормален човек — извика Ванда.

Винс поклати възмутено глава.

— Това, което казваш, е ужасно. Надявам се, че никога не го казваш пред сина си.

— Сигурно никога вече няма да имам възможност да му казвам каквото и да е — отвърна ядосано тя.

— Държиш се така, сякаш сме открили трупа му! За бога, Ванда, нима не е възможно Гари просто да е имал нужда да се махне оттук и да отиде някъде да си събере мислите? Ако бях на твое място — продължи натъртено Винс, — нямаше толкова бързо да прежалвам детето си.

Двамата се изгледаха непримиримо. Мълчанието бе прекъснато от звука на пейджъра, закачен на колана на Винс.

— Може ли да използвам телефона ти, Ванда?

Ванда сви рамене и Винс набра номера на полицейския участък.

— Междущатски разговор, шефе — каза Джерилин Конлън. — Сега ще ви свържа.

— Добре — каза Винс и зачака.

— Началникът на полицията Мур? — чу той мъжки глас.

— Слушам.

— Тук е капитан Орин Еванс от щатската полиция на Охайо. Обаждам се от Кълъмбъс.

— Кажете, капитане.

— Тук стана едно убийство, което може да представлява интерес за вас.

Винс се намръщи. Изведнъж си представи Гари Юрик — насилствено свален от колата си. Нападнат от бандити. Оставен в безпомощно състояние. А Ванда седеше на една крачка от него, готова да извика: „Нали ти казах“, и след това да рухне. Моля те, Господи, помисли си той. Само не това.

— Защо смятате така, капитан Еванс?

— Един човек на име Хърман Пауел е застрелян от сестра си днес късно следобед. Тя се прибрала вкъщи и го сварила да напада дванайсетгодишната й дъщеря, затова го застреляла със собствения му пистолет.

— Не я обвинявам — изсумтя възмутено Винс.

— Не, сър. Но открихме нещо много интересно за този Хърман Пауел — продължи капитан Еванс. — Сестра му го е знаела или поне се е досещала. Изглежда Хърман Пауел е бил професионален убиец. Предлагал е услугите си в едно от онези списания за военни. Някакво дясноориентирано издание, казва се „Наемен войник“.

Винс се напрегна да се съсредоточи и попита:

— Наемен убиец, така ли?

— Точно така — отговори капитан Еванс. — Сестра му оказа пълно съдействие. С голямо облекчение разкри всичко, което знае. Сега започваме да проверяваме вещите му, но вече открихме доста предмети, които смятаме, че са свързани с извършени от него убийства. За наш късмет не е успял да сложи в ред нещата си, ако разбирате какво искам да кажа. Вече се свързахме с полицията в щатите Мичиган и Ню Йорк заради едни бележки, които си е водил. Сред тях е и домашният адрес на някой си Джеймс Рийд младши от вашия град.

— О, боже мой — едва успя да си поеме дъх Винс.

— Жертва на убийство ли е мистър Джеймс Рийд младши?

— Да — отвърна Винс.

— Така си и мислех — каза доволно Еванс и в гласа му прозвуча задоволство, граничещо с наслада. — Застрелян ли е?

— Да.

— Може ли да попитам какво е било оръжието на убийството?

— 38-калибров пистолет „Смит енд Уесън“ — каза Винс. На челото му бе избила пот. Ръцете му залепнаха за слушалката.

— Мистър Пауел е притежавал точно такова оръжие. Макар че е имал и няколко други. Сигурно ще искате да дойдете тук да видите оръжието и да разгледате вещите на мистър Пауел. Има една кутия с бижута и други неща, които той вероятно е вземал от жертвите си. Може и тях да видите.

Винс погледна часовника си и каза:

— Ще взема първия самолет утре сутринта от Филаделфия или от Атлантик Сити. Ще ми обясните ли как да стигна до управлението?

Ванда се изправи и тръгна към телефона, неспособна да прикрие любопитството си. Винс даде знак с ръка и тя му донесе лист и молив. Докато Еванс обясняваше, Винс записа каквото го интересуваше.

— Тук утре ще има много адвокати — продължи капитан Еванс, сякаш обещаваше радостно събиране на випуск. — Ще ви очакваме с нетърпение.

— Благодаря — каза Винс. Затвори телефона и намери номера на Рон Ленард. — Трябва да проведа още един разговор — каза той.

— Какво има? — попита тревожно Ванда. — За Гари ли е?

Докато набираше номера на Рон, Винс разсеяно каза:

— Не, не е за него.

Рон Ленард вдигна телефона си.

— Рон, Винс Мур е — каза мрачно Винс. — Току-що говорих с щатската полиция на Охайо. Случаят Рийд започва да се разплита.

В очите на Ванда проблеснаха искрици на любопитство, но Винс я погледна предупредително и тя се отдалечи от телефона.