Патриша Макдоналд
Таен обожател (26)

Глава 24

Краката на Рей Нунън се бяха подули, а главата я цепеше. Тя знаеше какво означава подуването на краката — то не водеше до нищо хубаво. Нямаше да се освободи още три часа, а просто не можеше да си представи как ще изкара до края на смяната. Рей работеше в един дом за възрастни хора в покрайнините на Кълъмбъс. Понякога й беше приятно да бъде сред неговите обитатели. Те се задоволяваха с малко — няколко добри думи, няколко минути, докато й покажат снимките. Освен това винаги я разпитваха за Вики. Възрастните хора знаеха колко важно нещо са децата. И мъжете, и жените знаеха, че каквото и да са правили, каквито и да са били, в крайна сметка всичко се свежда до децата и внуците. Те са бъдещето на онези, пред които вече няма бъдеще.

Разбира се, пипнеха ли я веднъж, тя трудно се отскубваше от тях. Костеливите им пръсти се вкопчваха в пълното й тяло като удавник за сламка. Рей обаче не се дразнеше. Винаги си казваше, че един ден и тя ще остарее.

Рей въздъхна и продължи да сгъва нощници. Дела Уотърс, чернокожа медицинска сестра, която беше благосклонно настроена към нея, надникна в пералното помещение.

— Търсят те на телефона, Рей. Мисля, че е Вики.

— Благодаря, Дела — каза Рей, остави нощниците и излезе в коридора, където беше телефонът.

— Здравей, мамо — каза дванайсетгодишната дъщеря на Рей. — Вкъщи съм.

— Какво ще правиш? — попита ласкаво Рей.

— Взех две книги от библиотеката. Ще чета.

Рей си представи дъщеря си, с дълга до раменете коса като коприна, седнала в кухнята с разтворените книги върху масата с нарязана мушама.

— Как беше в училище?

— Получих си бележника — каза Вики.

— И?

— Шест шестици. Една петица — съобщи гордо Вики.

— Браво — зарадва се Рей. Няма да си като мен, помисли си тя. Няма да си принудена да приемаш каквото ти предложат. Ще имаш избор. Ще отидеш в колеж, ще си намериш добра работа и няма да зависиш от никого и за нищо. За това мечтаеше Рей и денем, и нощем — дъщеря й да има по-добър живот.

Мъжът й ги остави, когато Вики беше само на две години и затова детето не го помнеше. На Рей й беше много трудно, но успя да отгледа дъщеря си, да осигури покрив над главата, да я изхрани. И макар че едва свързваше двата края, Вики порасна хубава и умна. Тя беше всичко на света за Рей.

— Мисля, че ще стана лекарка, мамо — каза сериозно Вики. — Естествените науки са любимият ми предмет. И след това ще мога да се грижа за теб.

— Чудесно, скъпа — каза Рей, макар и да знаеше, че това е невъзможно. Медицинското образование е най-скъпото, но ще намеря начин, помисли си тя. — Слушай, чичо Хърман върна ли се? — попита Рей.

— Не. Няма и следа от него — каза Вики.

На Рей й беше на устата да каже „Слава богу“, но се сдържа.

— Ако си гладна, имаш закуска.

— Ти как си, мамо? Звучиш ми уморено.

Рей погледна подутите си глезени.

— Добре съм. Ти си чети книгите. Аз ще се върна към шест часа. Не се тревожи за мен.

Рей затвори телефона и бавно се изправи на крака. Като се обърна, видя Дела, която замислено я гледаше.

— Не ми изглеждаш много добре — каза Дела.

— Главата ме боли днес — успя да се усмихне Рей.

— Ела тук и седни — каза Дела. — Искам да ти премеря кръвното налягане.

— О, Дела, не се безпокой — възпротиви се Рей, но седна и Дела стегна маншона на апарата около ръката й. — Сигурно е от времето. Синузитът ми се обажда — каза Рей, докато Дела помпаше гумената топка в ръката си и гледаше намръщено стрелката.

— Синузитът ти — как не — каза Дела. — Рей, вземаш ли си лекарствата?

— Днес май пропуснах да ги взема — отвърна разсеяно Рей.

— Рей, искам да си отидеш вкъщи, да си вземеш хапчетата и да си вдигнеш краката на възглавница. Работният ти ден е приключил.

Рей понечи да възрази, но Дела, клатейки глава, я изведе навън.

— Искаш ли да помоля някой да те закара? — попита Дела.

— Не, не. Това, което направи, е достатъчно. Да ти кажа ли, нямам нищо против да си отида.

— Хайде, тръгвай — каза Дела.

Рей изчака търпеливо автобуса и седна. Пак се замисли за бележките на Вики. За шестиците. Това слабо дете носеше на плещите си тежко бреме. До миналата година се справяха, но един ден, докато беше на работа, на Рей й прилоша, а на връщане в автобуса усети, че не й стига въздух и че някаква тежест притиска гърдите й. Разбра, че е получила сърдечна криза. След двуседмичен престой в болницата внимателно подреденият свят на Рей започна да рухва. Тя нямаше застраховка, беше без работа, а неплатените сметки се трупаха. Когато хазяинът им каза, че трябва да освободят апартамента, Рей нямаше друг избор освен да се обърне към Хърман. Той беше неин брат, единственият жив роднина. Иначе трябваше да остане на улицата.

Помоли го да ги приеме и той се съгласи. Беше наел една селска къща, скрита от хорските очи. И нищо чудно. Нали му трябваше тайно място. А Рей знаеше защо. Единственото хубаво беше, че Хърман пътуваше много „по работа“. През повечето време двете с Вики бяха сами в къщата. Когато той се върнеше, тя гледаше да не му се мярка пред очите и държеше Вики по-далеч от него. Само си мълчи, повтаряше тя на Вики. При първа възможност ще се измъкнем оттук.

Рей вече беше готова да се преместят. Една от другите санитарки се развеждаше и търсеше квартиранти за къщата си. Рей се надяваше, че нещата ще се уредят. Хърман не им вземаше пари, но тя не искаше нейното дете да живее в такава атмосфера.

Автобусът изтрополя тежко и спря в края на черния път, където беше къщата на Хърман. Рей взе пазарската чанта и слезе. Пое по пътеката под тунела от дървета, заради които тук беше тъмно и прохладно дори през лятото. Само три жилища имаше наоколо — една къща и два фургона, фургоните бяха разположени точно един срещу друг от двете страни на пътя на два еднакви парцела. На единия фургон имаше сателитна антена и отвътре долиташе плач на бебе. От другия не се чуваше нищо, освен ръмженето на вързаното отвън черно куче. На Рей не й беше приятно, че Вики трябва да минава по този път. Все я беше страх злото куче да не се откъсне от синджира и да подгони детето. Къщата на Хърман беше в самия край на пътеката.

Като излезе на откритата поляна пред къщата, тя видя колата на Хърман и сърцето й се сви. Работата не беше там, че с него се живееше трудно. Всъщност той почти не говореше. Беше десет години по-голям от Рей и тя имаше смътни спомени за него като за кротко, малко странно дете. Като всяко момче правеше бели и като всяко момче ядеше бой от баща си. Това беше преди да отиде във Виетнам. Но когато се върна, беше различен.

Рей живееше в къщата му и се опитваше да си гледа работата, но просто нямаше как да не разбере с какво всъщност се занимава нейният брат. Докато обаче той беше на път, тя можеше да не мисли за това. Да не мисли колко окаян живот води, щом е принудена да остави детето си под един покрив с човек като Хърман.

Рей стисна устни и въздъхна. Ще се оправя, каза си тя. Ще я измъкна оттук. Скоро, повтори си тя. Това й даваше сили.

Като стигна до стълбите на верандата, чу отвътре гласове.

— Моля те, чичо Хърман, недей — умоляваше Вики. — Не-е-е…

Рей отвори рязко вратата. Хърман беше притиснал Вики на канапето и разкопчаваше методично блузата й с отсъстващ поглед, а тя се опитваше да го отблъсне с юмруци.

Платнената торба на Хърман беше на пода до вратата, сякаш той изобщо не си беше направил труда да си разопакова багажа. Беше влязъл и се беше нахвърлил на племенницата си.

В първия миг Рей замръзна, неспособна да мисли. След това реагира. Пресегна се за платнената торба — знаеше какво има в нея. Извади пистолет и го насочи в гърба на брат си.

— Пусни я, мръсник такъв, или ще те убия.

Изненадан, Хърман се обърна и погледна сестра си, а Вики продължи да се мъчи да се освободи от него.

— Остави пистолета, Рей — каза той.

— Пусни дъщеря ми.

Хърман се изправи и пристъпи към сестра си с разкопчан колан на панталоните си и смъкнат цип. При тази гледка Рей обезумя от гняв, мъка и безсилие.

— Знаех си, че ще се случи нещо такова — каза тя.

— Остави пистолета, дявол да те вземе. Ще правя каквото искам в собствената си къща.

— Вики, върви в нашата стая — извика Рей. — И заключи вратата.

— Нашата стая. Това ми харесва. И от къде на къде е ваша? Вие не плащате за нея — каза Хърман. — Аз просто искам това, което ми се полага за щедростта ми.

— Не се приближавай — каза Рей.

Вики стискаше блузата си и се опитваше да я закопчее с трепещи ръце.

— Вики, излез оттук — извика Рей.

Хърман беше толкова близко, че тя усещаше бирения му дъх.

— Не посягай на майка ми! — изпищя Вики, измъквайки се зад гърба му.

— Я млъквайте, млъквайте и двете! Не мога да понасям този шум — извика Хърман, извъртя се, сграбчи Вики за врата и я вдигна във въздуха. Увиснала в ръцете му, тя замаха с крака, а от гърлото й заизлизаха задавени звуци.

Рей не мислеше. Просто натисна спусъка. Ръката на Хърман се отпусна и Вики тупна на пода, изправяйки се с писък на крака. Хърман се олюля и падна. Рей отстъпи. Не натисна втори път спусъка, но не пусна пистолета. Нито се опита да му помогне. Изчака, готова да стреля пак, ако се наложи. Но Хърман не помръдна. Целият беше в кръв.

— Мамо, ти го уби — прошепна Вики. Тя цялата трепереше.

— Няма нищо. Не се страхувай — каза Рей, макар че сърцето й щеше да се пръсне от ужас.

След още няколко минути той издъхна. Рей не отместваше пистолета от него.

— Обади се в полицията — каза тя тихо на Вики, сякаш й напомняше да си обуе ботушите, защото навън вали дъжд. — Хайде!

Рей не отместваше очи от неузнаваемото лице на мъжа, чиято кръв изтичаше в краката й. За нищо на света нямаше да рискува. Искаше да е сигурна, че е мъртъв. Толкова лош човек сигурно трудно умира.

— Няма нищо — каза тя на Вики, която се разплака. — Няма нищо. Умря вече. Толкова по-добре. Иди сега и се обади в полицията. Аз ще пазя.