Патриша Макдоналд
Таен обожател (25)

Глава 23

— Колкото и да ми е неприятно да си призная, радвам се, че го нямаше — каза Лаура на Иън. — Той сигурно щеше да започне да ми чете лекция, като че ли съм ученичка. — Бяха спрели пред офиса на Ричард, за да му кажат, че са се оженили и че ще отсъстват от Кейп Крисчън. Искаха той да уреди някои финансови въпроси и да прехвърли парите в обща сметка. Ричард беше в съда, но секретарката му Аделейд Мърфи направи всичко възможно, за да прикрие изненадата си от чутото, като се зае да подрежда бюрото си. Не се осмели дори да погледне Лаура в очите.

Иън кимна и каза:

— Следващите няколко дни и седмици ще бъдат трудни, но след това ще заминем и няма да има никакво значение какво ще каже който и да е от тях.

Като завиха на ъгъла на Честнът стрийт, Лаура видя колата на Гари, паркирана пред къщата, и се намръщи.

— Какво има? — попита Иън.

— Гари — въздъхна Лаура.

— Кой е Гари?

— Той е… един приятел. Двамата с Джими често работеха заедно.

— Ами, да му съобщим тогава хубавата новина — каза бодро Иън.

— За него новината няма да е хубава — увери го Лаура. — Той е отишъл на задната веранда — каза тя.

Като влязоха в алеята, забеляза, че колата е празна.

— Там е рампата.

— Забелязах я тази рампа.

— Монтирана е заради Гари. Той е инвалид от автомобилна злополука в гимназията. Колата му е специално пригодена, за да може да я кара.

Докато двамата с Иън слизаха от колата, Лаура чу, че някой я вика по име. Обърна се и видя следователя Ленард, който се измъкваше от колата си, която току-що бе паркирал отсреща на улицата.

— Господи — промълви Лаура. — Все едно че живея в аквариум.

— Кой е този? — попита Иън, докато следователят пресичаше платното, за да стигне до тях.

— Следовател Ленард — каза Лаура с подчертана любезност, — запознайте се със съпруга ми Иън Търнър.

Ленард пребледня.

— Омъжила сте се за него? — попита той.

— Приятно ми е да се запознаем — каза многозначително Иън.

— Всъщност вас търсех — каза Рон на Иън.

— Моментът не е подходящ. Имаме гости — каза Лаура, сочейки колата на Гари.

— Доброжелатели, без съмнение — каза Рон, имитирайки ръкостискане с двете си ръце. — Вие идете да си посрещнете гостите. Аз искам да говоря с вашия… съпруг.

Лаура погледна тревожно Иън, но той успокоително й кимна.

— Иди. След малко ще дойда.

— Защо не ни оставите на мира? — каза Лаура.

Но Рон не я слушаше. Той гледаше втренчено Иън, който отвръщаше предизвикателно на погледа му. Лаура ги остави на тротоара и тръгна да търси Гари.

— Значи сте младоженец — каза Рон Ленард.

— Какво искате от мен? — попита мрачно Иън.

— Няма ли да влезем вътре да седнем? — попита Рон.

— Не виждам причина за това — отговори Иън. — Мен няма да ме уплашите. Изтормозили сте жена ми толкова много, че тя направо се страхува от вас. Ще видите обаче, че аз съм нещо съвсем различно.

Рон се поизпъчи, сякаш щеше да избълва огън срещу човека до себе си.

— Бях много зает напоследък. Пътувах. Проверявах някои неща за вас. Снощи се върнах от Барбадос.

Иън изобщо не трепна.

— Срещнах се с един човек на име Уинстън Сейнт Мърсиър. Това име говори ли ви нещо?

— Разбира се, че ми говори — каза нетърпеливо Иън. — Той ми е приятел.

— Дъщеря му ми показа една книга, която сте й подарил. Една книга, написана от… съпругата ви.

Увереността на Иън за миг бе разколебана, но той бързо се окопити.

— Да, подарих на София една книга. И какво от това?

— Подарили сте й тази книга малко преди смъртта на Джеймс Рийд младши. В момент, когато се предполага, че вие и мисис Рийд не сте се виждали или разговаряли от детските си години…

— Точно така — каза Иън.

— Въпреки това сте казали на София, че познавате Лаура Хейстингс. Че тя е красива жена и че вие ще я видите в… как точно каза тя? В Ню Джърси, Съединените щати.

Иън поклати глава, сякаш това твърдение го натъжи.

— Следовател Ленард, моят син беше голям почитател на книгите на Лаура. Аз имах чувството, че я познавам. Чели ли сте роман на Стивън Кинг например? Не сте ли си мислили, че „познавате“ писателя, все едно че действително сте се запознали с него?

— А откъде знаехте, че тази писателка живее в Ню Джърси?

Иън нетърпеливо сви рамене.

— Сигурно съм го прочел някъде на обложката на книгата. Не знам. Измислих го, за да зарадвам едно дете. Това престъпление ли е?

— Все пак обаче, когато сте срещнали мисис Рийд на пристанището, сте се показали напълно изненадан пред мисис Кларк, че тя е писателка и в същото време момичето, което някога сте познавали. Били сте направо слисан, според мисис Кларк — каза саркастично Рон.

— Не бях свързал двата факта. Името е доста разпространено. Може и да съм виждал снимката, но не съм се сетил. Става дума за едно дете, което не съм виждал или за което не съм мислил двадесет и пет години. Чак когато я видях на пристанището, застанала пред мен от плът и кръв, започнах да осъзнавам, че това е тя. Както се казва, лампичката светна. Не ми беше хрумвало до този момент, не ви ли е ясно? Аз не съм като вас. Не правя прибързани заключения.

— Аз ще ви кажа какъв сте — заяви Рон Ленард. — Вие сте лъжец и аз ще го докажа.

— Ако сте говорили с Уинстън Сейнт Мърсиър, ако сте си направили труда да го попитате, той сигурно ви е казал, че бях в Барбадос, когато Джеймс Рийд младши е бил убит. Нали за това става дума? За убийството на Джеймс Рийд?

Рон не отговори. Само изгледа Иън със злобен поглед.

— А сега ни оставете на мира — каза студено Иън. — Искаме да продължим да живеем живота си. Убийството на първия съпруг на жена ми е трагедия. Но то няма нищо общо с мен.

* * *

Като зави край големия люляков храст отстрани на къщата, Лаура видя Гари, който чакаше на верандата. При шума от стъпките й той се обърна.

— Лаура — извика Гари.

— Здравей, Гари — опита се да се усмихне тя. — Какво те носи насам? — попита тя, но гласът й прозвуча глухо. Разбра всичко по лицето му.

— Току-що чух нещо невероятно.

Лаура се качи на верандата и седна срещу него на люлката, спусната ниско до пода.

— Чул си, че съм се омъжила — каза тя.

Той я изгледа.

— Кой ти каза?

— Бях в цветарския магазин. Скот…

— О, да, Скот — направи физиономия Лаура.

— Разтревожих се, защото той ми каза нещо странно за някакъв човек, който му поръчал да украси къщата с цветя и той трябвало да дойде тук да запали празнични свещи и всичко това…

Лаура вдигна ръка, сякаш да го прекъсне, и каза:

— Вярно е, Гари — каза тя.

Гари я изгледа. После бавно каза:

— Помислих, че има някаква грешка.

— Не, няма грешка — поклати глава Лаура. — Скот е прав.

— Но ти… ти дори… не си излизала преди това…

— Всичко стана много бързо — каза Лаура. — Запознах се с него неотдавна. Исках да ти кажа, но… честно казано, самата аз не знаех, че нещата между нас ще станат толкова сериозни. Той се казва Иън — каза притеснено тя.

Гари поклати глава и прошепна:

— Това не е възможно. Как можа да го направиш? Точно ти, Лаура?

— Това не е честно, Гари. Да се ожениш не е престъпление.

— Кой е този човек? — попита Гари.

Лаура преплете пръстите на ръцете си и се опита да обясни.

— С Иън се познаваме от деца. Случайно се срещнахме и…

— Джими го няма само от… колко… пет месеца? — прекъсна я Гари. — Помислих, че Скот лъже или че се е побъркал. Искам да кажа, кой би повярвал такова нещо? Пет месеца! Ти не си жена, която би направила това. Мислех, че си нещо по-различно. Една класа над другите жени. — Гари поклати глава, на лицето му бяха изписани мъка и неверие. — Аз ти вярвах, Лаура. Мислех, че си по-добра от другите хора.

— Аз не искам да съм по-добра от никого. Искам просто да живея живота си. Бях много самотна. Ужасно беше, след като Джими умря — каза умолително Лаура. Наклони се напред и се опита да хване ръцете му, но той ги дръпна. — Гари, моля те, недей така. В този град няма много хора, чието мнение ценя, но какво мислиш ти, наистина ме интересува.

— Трябваше по-рано да помислиш за това.

— Моля те, Гари. Нека да ти обясня.

— Не можеш. Няма никакво обяснение за това, което си направила. — Той я гледаше обвинително и тя изведнъж си даде сметка, че е загубила приятелството му. Изпита дълбоко, внезапно чувство на съжаление.

— Съжалявам, че това те наранява.

— Наранява? — извика саркастично той. — По-скоро съм изумен, отколкото наранен. И през ум не ми е минавало, че няма да имаш приличието да изчакаш и ще скочиш в леглото с друг мъж, докато съпругът ти…

— Стига толкова — извика рязко Иън, който се появи от предната част на къщата с лице като буреносен облак. — Достатъчно. Спри да се извиняваш, Лаура. Никакви обяснения не дължиш на този човек.

Лаура се изправи ужасена.

— Иън, моля те.

Иън се качи на верандата, застана пред Гари и размаха пръст срещу него:

— Защо си въобразявате, че може да говорите така с жена ми?

Без да го погледне, Гари каза:

— Отместете се, моля. Тръгвам си.

— Иън, чакай — извика Лаура. — Гари, остани. Нека да поговорим…

Гари не отговори нито на нея, нито на Иън. Закара количката до края на верандата и се спусна по рампата. Лаура се наведе над перилото.

— Гари, чакай…

Но той не се върна. Лаура отпусна безнадеждно глава.

— Той изпращаше цветята, нали? — попита Иън.

— Ще трябва да свикна с това — каза с горчивина тя.

— Защо има толкова собственическо отношение към теб? — попита Иън. — Имала ли си нещо общо с него?

— Искаш да кажеш дали съм ходила с него? — погледна го стреснато Лаура.

— Не се шокирай чак толкова. Това, че е в инвалидна количка не означава, че е непълноценен…

— Той ми е приятел — извика Лаура. — Беше приятел на Джими.

— Държеше се, сякаш си му лична собственост. И ти му позволи да…

— О, боже мой, Иън. Сякаш си нямам достатъчно неприятности, а сега и тази твоя глупава ревност.

Задната врата на съседната къща се отвори и на верандата излезе Пам с една лейка. Ей сега ще ни види, помисли си Лаура. Точно сега повече не мога да издържам. Не искам да обяснявам. Не искам да виждам изненадата на лицето й, усилието да се усмихне. Нали знаех, че точно така ще стане, напомни си тя.

— Аз влизам вътре — каза тя тихо на Иън.

— Знаеш ли какво, Лаура — избухна Иън, — нищо чудно, че хората в този град те обвиняват за всичко, което става под слънцето. През цялото време се държиш така, сякаш си виновна.

— Виновна съм — изгледа го ядосано Лаура. — Направих ужасно нещо. И заслужавам презрението им. Не знам как можах да го направя. Сигурно съм се побъркала, щом се ожених за теб по този начин.

Очите на Иън гневно проблеснаха, но гласът му прозвуча ледено.

— Може би — каза той. — Може би си направила най-голямата грешка в живота си.

Двамата се изгледаха като непознати, каквито всъщност бяха. Лаура изпита чувството, че в гърлото и в гърдите й ято птици размахва отчаяно крила и се опитва да избяга.