Патриша Макдоналд
Таен обожател (23)

Глава 21

— Не го събуждай — прошепна Лаура.

Иън вдигна внимателно Майкъл от задната седалка на колата и намести главата му на рамото си.

— Хайде да вървим — каза той.

Тръгнаха по алеята към стълбите на верандата. Иън искаше да прекарат първата нощ като женени в луксозен хотел, но Лаура смяташе, че на Майкъл ще му дойде твърде много. Освен това нямаше на кого да го остави за нощта, без да обяснява къде отива. С Иън не бяха казали на никого за плановете си, дори и на Пам. Лаура не искаше никой да се опитва да я разубеждава — да й изтъква всякакви логични доводи, че трябва да изчака и да бъде внимателна. Никой не можеше да се постави на нейното място.

Лаура мина пред тях по стълбите и сложи ключа в ключалката на входната врата. Бяха вечеряли вече в един хубав ресторант в Мериленд, където Майкъл изяде два десерта. Заспа на задната седалка малко след като потеглиха към къщи.

Лаура завъртя ключа в ключалката и се намръщи. Опита пак. Сърцето й замря. Обърна се към Иън, който стоеше зад нея с Майкъл на ръце.

— Вратата не е заключена — каза тя, опитвайки се да прикрие обзелата я паника.

— Може би си забравила да я заключиш — отвърна Иън. — При това вълнение, когато тръгнахме.

— Разбира се, че не съм забравила — извика Лаура. — Мислиш ли, че мога да забравя някога да заключа вратата на тази къща, след всичко, което се случи тук?

— Не се плаши — каза спокойно той. — Не си сама. Сега аз съм с теб. Ще вляза пръв.

— Дай ми Майкъл — настоя тя.

Иън се поколеба, но положи спящото дете в ръцете на майка му.

— Внимавай — каза тя.

Иън отвори вратата и пристъпи в тъмнината. Запали лампата в антрето и след малко извика:

— Хайде, влизай.

Лаура притисна Майкъл; топлината, която той излъчваше, действаше успокоително. Влезе в къщата.

Първото нещо, което долови, беше миризмата.

В антрето я лъхна прекрасно ухание на цветя. Пристъпи навътре и се огледа. Всекидневната и трапезарията бяха пълни с цветя — навсякъде имаше разкошни букети от пролетни цветя. Стаите преливаха от цветове — красиви розови и бели цветове, осеяни с ярки червени лалета, пурпурни ириси, бели лилии и нарциси.

— О, Иън — извика тя.

— Харесва ли ти?

— Толкова е красиво.

— Качи се да видиш горе — каза той. — Дай ми Майкъл.

Майкъл не усети, че отново го прехвърлят и се отпусна в ръцете на Иън, а Лаура се втурна по стълбите. Отвори вратата на стаята за гости и се намръщи. Тук нямаше нищо. За момент се почувства объркана и след това, чувствайки, че й призлява, си даде сметка какво е искал да каже той. Погледът й се плъзна по коридора.

Вратата на старата й спалня беше отворена и отвътре блещукаше светлина. Тя не искаше дори да погледне. От онази нощ не беше влизала в тази стая, освен за да си извади дрехите оттам. Тръгна по коридора със смесено чувство на любопитство и страх. Когато стигна до вратата, почти й се зави свят от напрежение. Отвори широко вратата.

Не можеше да повярва на очите си. В цялата стая имаше букети бели цветя в кристални купи и вази. Десетки празнични свещи в свещници от матирано стъкло горяха сред цветята. В една кофичка с лед имаше шампанско. Спалното бельо беше ново, на нежни синьо-бели фигури. На леглото бяха метнати една копринена нощница и един пеньоар.

Иън изкачи стълбите с Майкъл на ръце. Тя се обърна и той видя лицето й.

— Какво има? — попита той.

Тя знаеше, че той е направил всичко това, за да я изненада. Но не можеше да скрие потреса си. Беше невъзможно.

— Това беше нашата спалня. Стаята, където Джими…

— О, господи — възкликна Иън. — Аз му казах да украси стаята за гости. Разбира се, че няма да спиш тук повече. Съжалявам…

Без да каже нищо повече, Лаура взе Майкъл от ръцете му, занесе го в неговата стая и му облече пижамата. Сложи го в леглото, зави го, целуна го по лицето и затвори вратата.

Иън стоеше в коридора, втренчен в преобразената спалня. Тя застана до него, но не погледна вътре.

— Как го направи? — попита тя.

Той не се обърна, нито я погледна. Гласът му прозвуча безизразно.

— Бях го намислил предварително. С много помощ от страна на Скот от магазина за цветя.

Лаура се намръщи. Скот обичаше клюките. Много скоро всички в града щяха да научат, че тя прави любов в леглото, в което мъжът й е бил убит.

— Иън — прошепна тя и сложи внимателно ръка на гърба му. — Много е красиво. Наистина е красиво. Но моля те, разбери, не мога… просто не мога…

— Знам — отвърна той. Влезе в стаята, угаси една по една свещите и всичко отново потъна в мрак. После се върна при нея в полутъмния коридор.

— Съжалявам — каза тя.

— Няма нищо — отговори той, но тя усети разочарованието му. — Станало е недоразумение. Просто исках да те изненадам.

— Знам. — Тя отмести поглед, за да не види израза на очите му. — Може да преместим всичко в стаята за гости — предложи тя, но той я погледна укорително и тя разбра, че няма смисъл: изненадата му се беше провалила и нищо не можеше да я спаси.

Но изправена пред неосъществените му планове, тя за първи път през този ден се почувства сигурна в себе си. Хвана го мълчаливо за ръка и го поведе към дъното на коридора, където по едно стъпало се стигаше до малка стаичка, където имаше място само за легло и за една стара ракла, открита от нея в евтин магазин.

— Тук никой никога не е спал — каза тъжно тя.

Той огледа стаичката с един малък прозорец, който гледаше към задния двор.

— Прилича на килия — каза той.

Тя се обърна и го прегърна.

— Нямам нужда от никакви украси — каза тя. — Имам нужда само от теб.

— Исках всичко да е прекрасно — каза той.

— Прекрасно е.

Иън се взря в очите й.

— Ще бъде — каза той с хриплив глас.

Тя потръпна от настоятелния му поглед. Знаеше какво си мисли той. Можа само да кимне и с мъка да преглътне, докато той я привлече към себе си на тясното легло.

* * *

Няколко часа по-късно Лаура прокара пръсти по ръката на спящия си съпруг, после протегна лявата си ръка и разпери пръсти, за да се възхити на новата си халка в полумрака на лунната светлина. След това обхвана с поглед малката стаичка. Нейната простота изглеждаше сега съвсем подходяща. Страст, проста и ясна. Без украшения. Лежаха прегърнати на единичното легло, както трябва да лежат любовници.

Иън я притисна в съня си и тя прокара пръст по лицето му. Той я беше обичал като обезумял. Тя успя да забрави всичко и да се отнесе с него. Но като гледаше с радост спящия мъж, който я държеше в прегръдките си, чувството за вина отново започна да я завладява. О, Джими, предадох те, помисли си тя. После си каза, че трябва да спре. Наложи си да спре. Джими беше мъртъв. Дали от пет месеца или от пет години, няма значение. Той винаги ще бъде с нея. Но това е нов живот, различен живот. И като цяло започна добре, въпреки няколко злополучни момента, например сцената, която Майкъл направи по време на церемонията. Но и това завърши добре, помисли си тя с усмивка. После си спомни за долара. Един долар под възглавницата. Това беше нещо, което възрастен човек можеше да обещае, без да се замисли, но едно дете щеше да запомни. По-добре да му оставя един долар, каза си тя. Иначе утре ще трябва да се обясняваме.

Полека се освободи от прегръдката на спящия Иън и се измъкна от леглото. Промъкна се до банята, намери си халата и го облече. Опита се да си спомни къде е портмонето й. Долу, даде си сметка тя. Беше го оставила там, когато се върнаха. Знаеше обаче къде другаде има пари: в чекмеджето при чорапите на Джими. Той винаги държеше там някакви пари за спешни случаи. Сигурно все още бяха там.

Тя прекоси коридора, стигна до спалнята и погледна вътре. Стаята наистина изглежда съвсем различна, каза си тя. Скот беше направил чудеса. Въпреки това тя потръпна, забързана към шкафа, отвори чекмеджето и бръкна вътре. Старият шарен чорап, който той използваше да крие пари, беше там. Лаура измъкна един долар, сложи го в джоба на халата си и затвори тихо чекмеджето. В същия момент погледът й се спря върху тоалетната масичка на Джими. Тя беше избърсана от прах и върху нея бяха красиво подредени бели рози, метличина и една празнична свещ. Кожената кутия за бижута на Джими и една кутия с тютюн бяха на мястото си. Но нещо, което винаги бе стояло там, го нямаше: сватбената им снимка. Не беше професионален портрет, а любителска снимка, направена от един приятел в деня на сватбата им, но на нея се виждаше радостта, изписана на лицата им, затова тя я беше сложила в сребърна рамка и му я беше подарила. Винаги стоеше на това място. Той там я държеше. Може би Скот я е преместил, когато е подреждал цветята, помисли си тя. Огледа стаята, провери навсякъде, но никъде не я видя. Може би някой я е сложил в чекмеджето, каза си тя. Отвори пак горното чекмедже, тъй като би било логично снимката да е там, но я нямаше. Затвори го и се замисли. Не може да отваря едно по едно всички чекмеджета в стаята посред нощ. Ще я потърся утре, каза си тя, но й стана неприятно, че я няма.

Днешният ден беше дълъг, каза си тя. Ще оставя долара в стаята на Майкъл и ще поспя. Утре ще я намеря.

Излезе от стаята и тръгна по коридора. Вратата на Майкъл беше отворена, тя влезе тихо и приклекна до леглото. Постави внимателно долара под възглавницата му и още веднъж нежно го целуна. Изправяйки се, погледна масичката до леглото му. Както обикновено там се мъдреха няколко фигурки, лампата Мечо Пух и една стара химикалка. Но малката снимка на баща му, която той държеше там от януари, я нямаше.

Лаура усети, че нещо студено сграбчва сърцето й. Това не е съвпадение. Излезе от стаята на Майкъл, затваряйки тихо вратата и слезе по стълбите. Трябваше да провери нещо на няколко други места, но вече подозираше какво ще намери там. Влезе в гостната и още от вратата видя, че снимката във викторианската рамка я няма на камината. Погледна към бюрото и забеляза, че рамката във форма на сърце, която стоеше до лампата с ресни, също я няма. Отиде в кухнята. Имаше само още едно място, където трябваше да провери. Спря пред хладилника и не можа да повярва на очите си. Снимката в пластмасова рамка с магнит, на която бяха снимани тримата, наблъскани в един хамак, я нямаше. Списъкът с училищните задачи, който Лаура беше поставила под снимката, беше преместен до една рисунка на Майкъл.

Как смееш, помисли си тя. Как смееш! Къде си ги сложил?

Започна да рови из кухненските шкафове, ядосана от бъркотията в тях, опипваща с пръсти дъното на чекмеджета, рафтове, търсеща липсващите снимки. Изведнъж погледът й се спря на пазарските торби в килера. Там държеше книжните торби, натъпкани с вестници за рециклиране. До тях имаше малка кофа за стъклени, алуминиеви и пластмасови отпадъци. Тя влезе бавно в килера и вдигна капака на кофата.

Снимките бяха там. Сред празните бутилки от вино, пластмасовите шишета от перилни препарати и празните стъклени буркани от сосове. Сърцето й биеше бясно. Тя извади снимките и ги сложи внимателно на кухненската маса. Извади под умивалника спрей и мек парцал и започна внимателно да чисти петната. Една по една изправяше на масата чистите снимки.

Изведнъж кожата й настръхна, усещайки, че зад нея има някой. Обърна се рязко и видя силует в тъмния коридор.

— Какво правиш? — попита Иън с дрезгав глас. Той се появи в слабо осветената кухня бос, само с долнището на пижамата си.

Тя му обърна гръб и продължи да лъска снимките.

— На какво ти прилича това, което правя? — попита ледено тя.

— Прилича ми на чистене на къщата. Не е ли малко късно за това? — попита той.

Тя избърса магнитната рамка и я сложи на вратата на хладилника, като закрепи с нея училищния списък, както беше преди това. После се обърна към него.

— Как можа? — попита тихо тя. — Как можа да направиш такова нещо?

— Какво искаш да кажеш? Какво съм направил? — опита да се защити той.

— Изхвърлил си моите снимки на Джими. Взел си мои лични вещи, неща за спомен, които пазя, и си ги изхвърлил. Кой ти дава това право?

— Само не ме обвинявай — каза той. — Не знам за какво говориш.

Лаура го изгледа със святкащи очи.

— Намерих всички снимки на Джими на боклука. При отпадъците за рециклиране, по-точно. Искаш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с това?

Иън разтърка очи и леко поклати глава.

— Не. Защо обвиняваш мене? Сигурно Скот го е направил, когато е подреждал цветята.

Лаура го погледна, обзета от съмнения, и се замисли за Скот — симпатичен, ексцентричен мъж с обица на ухото, когото тя почти не познаваше.

— Скот? Не вярвам, че може да направи такова нещо — да хвърли личните ми вещи на боклука. Защо ще приеме да свърши тази работа, а след това ще направи нещо толкова гнусно?

— Не знам защо е изхвърлил другите снимки. Може би не е вложил нищо лошо. Може би е мислил, че няма да ти е приятно нещо да ти напомня…

— Другите снимки? — попита бавно тя.

Иън пристъпи смутено от крак на крак.

— Ами, може би все пак имам нещо общо…

Лаура го изгледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя с тих, глух глас.

— Лаура, просто му казах, ако има някакви снимки в стаята на Джими, нали разбираш, да ги премести…

— Как смееш? — пое дълбоко въздух тя.

— Виж, не исках да спя за първи път с теб под зорките очи на покойния ти съпруг. Мислех, че и ти ще се чувстваш неловко.

— И затова му каза да изхвърли снимките ми.

— Да ги сложи в някое чекмедже или някъде другаде. Той сигурно не е разбрал.

Лаура се обърна с гръб към него и впери поглед в снимката на хладилника.

— Не можем просто да заличим всички следи от Джими в живота си. Независимо какво искаш. Независимо какво иска който и да е. Така няма да стане.

— Никой не се опитва да заличи нищо. Но аз съм ти съпруг сега. — Той посочи брачната си халка, протягайки ръката си към нея.

— Знам — тросна се тя. — Няма защо да го казваш като заплаха.

Иън седна уморено на масата.

— Виж, исках само да те изненадам с красива къща, когато се върнем. Ти настоя да се върнем тук и аз си казах, добре. Щом така трябва да бъде, аз ще го направя като приказка — най-прекрасното завръщане у дома, което може да има една булка. Но изглежда, че всичко, до което се докосна, се проваля. Исках просто да си щастлива. — Израз на отчаяние бе изписан на лицето му, сякаш бе дете, чиято внимателно нарисувана картичка е скъсана и захвърлена.

Тя веднага се почувства виновна. Той беше прав. Всичко, което се бе опитал да направи, се бе провалило. Тогава си спомни за прекараните любовни мигове.

— Не всичко се провали — каза тя.

Той уморено я погледна.

Не си виновен ти, помисли си тя. Ядосвам се на теб, а въпросът всъщност е в снимките. В хората тук, които ми изпращат това послание, високо и ясно. Защото в техните очи аз съм потъпкала паметта на Джими. А може би и в собствените си очи. Като съм се омъжила повторно толкова скоро. Тя потръпна, макар че нощта беше топла.

— Едвам ще издържа, докато се махна оттук — прошепна тя. — Мисля, че не мога да бъда щастлива, докато не заминем.

— Аз също — каза той.