Патриша Макдоналд
Таен обожател (14)

Глава 12

Лаура сложи на кухненската маса две чинии макарони със сирене и две чаши с мляко. Майкъл и Луис седяха един срещу друг, стиснали по една малка вилица в ръка.

— Изяжте сега това. Майка ти скоро ще се върне, Луис — каза Лаура.

Пам я болеше зъб. Каза, че зъболекарят може веднага да я приеме. Лаура се съгласи без колебание да поеме Луис. Майкъл и Луис обичаха да играят заедно и майките им често ги събираха. Дуейн, мъжът на Пам, служеше в бреговата охрана и много често отсъстваше от дома. След смъртта на Джими Лаура долавяше неприкрита враждебност в отношението на Дуейн към нея, но когато попита за това Пам, тя каза, че просто си въобразява.

Това беше малка благородна лъжа и Пам го знаеше, но нямаше намерение да наскърбява Лаура. Колкото и да беше предана на Дуейн, Пам се гордееше, че е независима личност. Водеше Луис на църква, макар че Дуейн не обичаше да ходи на църква, гласуваше за републиканците, макар че мъжът й подкрепяше демократите. Затова, когато Дуейн й каза да намери друго дете, с което Луис да си играе, Пам му се сопна да не се меси, но никога нямаше да сподели това с Лаура.

Двете деца се нахвърлиха с апетит на макароните, а Лаура отвори безразлично хладилника, за да извади нещо за себе си. На входната врата се почука и намеренията й се провалиха. Веднага усети, че сърцето й тревожно заби. Това не е нито Пам, нито Гари, каза си тя. И двамата влизат през задната врата.

— Довършете си яденето. Който си изпразни чинията, получава шоколадова вафла — обеща тя и излезе от кухнята.

Сигурно е момчето, което носи вестниците, мина й през ума. Идва да си получи парите. Но докато бързаше към вратата, разпусна косата си, хваната на конска опашка, и прокара пръсти през нея.

— Добър вечер, мисис Рийд.

Сърцето на Лаура се сви. Беше следователят Ленард, облечен с обичайния си сив костюм, който беше в тон с очите му. Лаура беше сигурна, че когато е на работа, той никога не сваля сакото и връзката си независимо колко е горещо. Русата му коса беше грижливо сресана назад, а лицето му — безстрастно.

Тя не го покани да влезе. Двамата не се преструваха, че изпитват приятелски чувства. Още в първия миг тя бе усетила, че той й няма доверие. Подозренията му я изнервяха.

— С какво мога да ви услужа?

— Може ли да вляза? Искам да ви задам няколко въпроса.

Лаура се обърна и се запъти към всекидневната, без да си даде труд да му отговори. Той щеше да я последва, ако иска. Тя винаги бе спазвала законите, винаги се бе доверявала на полицията. Никога не бе оправдавала тийнейджърите, градските бедняци и чернокожите, които твърдяха, че полицаите ги преследват без причина. Сега обаче разбираше какво значи полицейски тормоз — не заради извършено деяние, а заради самия тебе.

Лаура му посочи един стол и седна.

— Какво искате? — попита направо тя. Нямаше защо да се преструват, че това е приятелско посещение.

— Съобщиха ми, че вчера са ви видели в компанията на един мъж, който е непознат тук в Кейп Крисчън. Бихте ли ми казали нещо за него?

— Кой ви каза това? — поиска да разбере Лаура.

— Съжалявам, но това не е ваша работа.

— Не може ли да имам приятели? — попита Лаура. — Искам да кажа, нямам ли право да прекарам един час с приятел?

— Ние знаем само, че се казва Иън Търнър и че е оставил на пристанището доста голяма и скъпа яхта.

— Не мога да повярвам — възмути се Лаура. — Как може…? Просто излязохме с яхтата на разходка. Това беше всичко.

— Може ли да ми кажете нещо за приятелството ви? Откога познавате този човек?

— Фани Кларк — каза решително Лаура. — Тя е. Ако ви е казала името му, сигурно ви е описала и как се срещнахме.

Следователят Ленард не си направи труд да потвърди или да отхвърли нейното подозрение.

— Твърдите, че се познавате отдавна. Имате ли любовна връзка с мистър Търнър? Имахте ли любовна връзка с него, докато мъжът ви беше жив?

— Не — извика Лаура. — Срещнахме се на пристанището преди два дни. Не съм виждала Иън от детските си години. И нямаме любовна връзка.

Следователят Ленард погледна бележките си, без да промени изражението си.

— Бяхте ли любовници в миналото, когато се познавахте?

— Бяхме на пет или на шест години тогава, мистър Ленард. Една-две години ходехме в едно училище.

— Мистър Търнър женен ли е, или не?

— Защо не го попитате?

— Той тук ли ще дойде?

— Не — извика предизвикателно Лаура.

Рон Ленард се замисли и каза:

— Защо все пак да не изчакам тук? Да видя дали ще дойде.

Лаура въздъхна от раздразнение.

— Мистър Търнър е вдовец от Ню Брайтън, Кънектикът. Живял е там цял живот, физик е. Работил е в морската база. Жена му и детето му са загинали при пожар миналата година.

Следователят вдигна вежди.

— Заради това един сериен подпалвач сега излежава три доживотни присъди в затвора в Лансдейл. Доволен ли сте?

— Разбира се, ще проверя всичко това. Значи, вие твърдите, че не сте имала любовна връзка с този мъж, докато съпругата му или вашият съпруг са били живи?

Лаура стисна зъби. Все едно че някой я заливаше с кофи с помия. Не издържаше вече да я виждат в тази отвратителна светлина.

— Знаете ли, мистър Ленард, аз съм жертвата. Аз загубих съпруга си, загубих завинаги спокойствието си. А от вас очаквам да намерите убиеца. Нямате представа какъв гняв ме обзема, като виждам, че и двамата си губим времето, докато отговарям на грозните ви инсинуации…

Рон Ленард затвори рязко бележника си и стана.

— Мисля си, че ще използвам това за отправна точка — каза той.

— Защо не се опитате да намерите мъжа, който уби съпруга ми? — попита тя с пресипнал глас.

Детективът отвори вратата и излезе от стаята.

— Много красиви цветя — каза той и кимна към букета на масата в антрето. — От мистър Търнър ли са?

На Лаура й идваше да тръшне вратата в лицето му, но се въздържа.

— Не — отвърна студено тя. Не съм длъжна да ти кажа от кого са цветята, мръсник такъв, помисли си тя. Той сякаш се канеше да попита още нещо, но се размисли. Тя изчака, докато той слезе по стълбите и се качи в колата си, после затвори вратата и се облегна на нея, затворила очи.

— Изядохме всичко, мамо — извика Майкъл от кухнята. — Готови сме за шоколадовите вафли.

— И още малко мляко — добави Луис.

Лаура въздъхна и се отдалечи от вратата.

— Добре — каза тя и отиде в кухнята да изпълни обещанието си.

Майкъл и Луис познаха по лицето й, че е ядосана и замълчаха. Когато чинията с шоколадовите лакомства се появи на масата, те се нахвърлиха, сякаш умираха от глад.

Лаура взе една книжна салфетка, намокри я на чешмата в кухнята и я притисна на челото си, което бе започнало да пулсира. Наля си чаша кола и бързо я изпи. Понякога главата й минаваше от малко кофеин. Задната врата се отвори и Пам влезе с подута дясна буза.

— Как беше? — попита Лаура.

— Ужасно. Не питай.

— Здравей, мамо — извика Луис с размазан шоколад по устата.

— Вече приключват с яденето — каза Лаура.

— Може ли да излезем? — попита Майкъл.

— Разбира се, но само в задния двор — каза уморено Лаура.

Пам избута с ръка трохите от столовете и седна.

Лаура започна да оправи кухнята.

— Нещо за пиене? — попита тя Пам.

Пам направи гримаса и опипа изтръпналата си челюст.

— Ще се въздържа — каза тя и продължи да наблюдава Лаура, която слагаше чиниите в машината за миене на съдове и пълнеше с вода тенджерата, в която беше варила макароните. — Какво има, Лаура? Луис ли те ядоса?

— О, Луис се държа прекрасно — отговори Лаура. — И двамата се държаха прекрасно. Просто ме боли главата.

— Дай да ти помогна — каза Пам.

— Не, не, недей да ставаш. Изчакай да ти мине. Дадоха ли ти нещо за болката?

— На връщане се отбих в аптеката — кимна Пам. Поколеба се малко, като видя разсеяното лице на Лаура, после каза: — Като идвах насам, ми се стори, че видях следователя Ленард да минава с колата по улицата. Да не би да е бил тук?

— Да — въздъхна Лаура.

— Какво има? — извика Пам.

— Вчера с Майкъл излязохме на разходка в морето с един човек, с когото се запознахме на пристанището. И полицията иска да знае защо — каза с равен глас Лаура.

— Това има ли нещо общо с мъжа, с когото говореше онази вечер на верандата? — попита Пам.

Лаура се обърна с кутията от вафли в ръка и вдигнала изненадано вежди, изгледа Пам.

— И ти ли ме следиш? — попита настръхнала тя.

Пам не се срамуваше от любопитството си.

— Виж какво, тези дни и птичка да запее, отивам на прозореца да я видя с очите си. — Тя поклати глава и продължи: — Ако бях толкова любопитна онази вечер…

Лаура въздъхна и кимна.

— Да. Точно така, това е същият мъж. Казва се Иън Търнър. Срещнахме го, когато отидохме да гледаме яхтите. Оказа се, че сме се познавали като деца. И той ни покани да се разходим.

— Чаровен мъж е — каза Пам.

— Пам!

— Какво? Нали го огледах, когато си тръгна.

— Изобщо не ме интересува дали е чаровен, или не. Излязох с него, само защото смятах, че Майкъл ще се радва. И защото някога го познавах… нали разбираш.

— Ясно — отвърна тихо Пам. Двете замълчаха, а Лаура прибра вафлите в бюфета и затвори вратичката, която изскърца. — Той женен ли е? — попита Пам.

— Не, но какво общо има това? — възкликна раздразнено Лаура.

— Какво искаше полицията? — попита Пам.

Лаура се облегна на кухненския плот и кръстоса ръце на памучната си синя риза.

— Да разбере дали имам любовна връзка с него. С човек, когото съм срещнала преди два дни.

Пам поклати съчувствено глава.

— Това е абсурдно — каза тя.

— Всъщност искат да знаят дали сме имали любовна връзка преди убийството на Джими.

— О, Лаура!

— Знам — каза Лаура. — Отвратително е. Грозно е.

— Добре, ти харесваш ли този мъж? — попита Пам.

— Дали го харесвам! — възмути се Лаура. — Дори и да го харесвах… Виж какво, той е симпатичен човек, но аз не съм на любовна вълна. А начинът, по който полицията дебне всяка моя стъпка… Все едно, повече няма да го виждам и толкова. До гуша ми дойде от този тормоз.

— Не те обвинявам — каза Пам. — Мисля, че е престъпление да те измъчват по този начин. Просто нямат никакво основание. Освен това толкова малко време е минало, откакто… Джими го няма. Ти още не си готова за нова връзка. Нужно е време…

— Така е — каза Лаура, сякаш се оправдаваше.

Звънецът на входната врата иззвъня и двете жени се спогледаха.

— Очакваш ли някого? — попита Пам.

— Не — отговори рязко Лаура и отиде да отвори. На вратата стоеше Иън с кафява книжна торба.

— Поръчах си китайска храна, но са ми дали порция за двама… — каза той. — Искаш ли…?

Пам се появи зад Лаура.

— Извинявай. Ти имаш гости — каза Иън.

— Аз точно си тръгвах — отговори Пам.

— Искате ли малко китайска храна? — попита любезно Иън.

Пам сложи ръка на подутата си буза.

— Извадиха ми нерв — обясни тя. — Тази вечер съм на супа. Ще наглеждам децата отзад — добави тя. Като се размина с Иън на вратата, се обърна пак към Лаура, която усети как лицето й пламна.

Иън погледна Лаура и каза с надежда в гласа:

— Пиле по китайски.

— Казах ти, че повече не може да се виждаме — обясни тя.

— Донесох и клечки — каза той.