Патриша Макдоналд
Таен обожател (17)

Глава 15

Гари седеше в количката си на задната веранда в къщата на Лаура със затворени очи, обърнал бледото си лице към топлото слънце. Винаги му беше студено. Откакто беше прикован към количката, все изпитваше студ. Ванда не изключваше отоплението в тяхната къща чак до средата на юни. Гари носеше дебело яке дори в такъв прекрасен ден като днешния.

Вратата се отвори и отвътре излезе Лаура с чаша горещо кафе и няколко листа хартия. Гари обърна глава към нея.

— Радвам се, че те намерих вкъщи — каза той.

— О, винаги съм вкъщи — отвърна тя и мислено се благодари на Бога, че Гари не беше сварил тук Иън. — Какво ново има при теб? — попита тя.

— Всъщност, има нещо ново — каза той. — Ще получа награда.

— Награда — възкликна радостно Лаура. — От кого?

— От Съвета по изкуствата — каза той. — Някакво специално отличие. Художник на годината за окръга. Нищо особено.

— Недей да скромничиш — каза тя и го потупа по ръката. — Това е страхотно.

— Да, хубаво е — кимна той и стеснително се усмихна.

— Все искам да те питам направи ли нещо за стипендията в Бостън? — каза тя, гледайки го с присвити очи.

Гари въздъхна.

— Ами… аз… просто се отказах. Джими го няма да ме пришпорва… нали разбираш.

— Той толкова много искаше това — каза тихо Лаура.

— Дай да видя какво си направила — смени той бързо темата.

— Това са само две скици — обясни тя, като премести една масичка до него и му подаде страниците. — Но е хубаво, че отново започнах да работя.

Гари машинално обви с ръце чашата с димящо кафе, после пое страниците и наведе посивялата си глава, взирайки се внимателно в тях. Беше дошъл неканен, просто се беше отбил да ги види и Лаура се радваше, че може да му покаже скиците. Сега тя се чувстваше малко неловко с Гари, тъй като знаеше, че той няма да одобри новото приятелство, което бе завързала, ако разбереше за това. Докато той отпиваше кафето си и разглеждаше скиците, Лаура си погледна часовника. Майкъл щеше скоро да слезе от училищния автобус на ъгъла. Тя искаше да го посрещне там. А след това щеше да дойде Иън. Искаше да й остане време да се преоблече и да си пооправи косата.

През последната седмица с Иън се виждаха всеки ден. Не излизаха никъде. Тя не искаше да оставя Майкъл с детегледачки, нито да притеснява Пам. Така поне казваше. Истината беше, че се чувства по-сигурна вкъщи. Така можеше да си повтаря, че двамата са просто приятели и нищо повече. Докато Майкъл беше с тях, в стаята си на горния етаж, беше невъзможно между тях двамата да възникне физическа близост. А докато няма нищо физическо, мислеше си тя, няма за какво да се чувствам виновна. Знаеше много добре, че Иън я харесва, но той по никакъв начин не упражняваше натиск върху нея. Отнасяше се така, сякаш тя беше от стъкло, и изглеждаше доволен, ако може просто да бъде близо до нея. Лаура нямаше защо да страда от уловените погледи и дочутите клюки на хората по улиците. Тя знаеше, че не върши нищо лошо, но нали знаеше също, че не е убила Джими. А се оказа, че никой в града не се интересува от това.

Затова стояха вкъщи. Хранеха се заедно, гледаха телевизия, играеха карти, забавляваха се с видеоигри и говореха. Когато тя станеше настоятелна, той казваше по нещо за Габриела. Но отговаряше на въпросите й неохотно. А когато тя се опиташе да му каже нещо за Джими, ставаше ясно, че той не иска да слуша за убития й съпруг. Тя помнеше как веднъж Джими каза, че не иска да знае нищо за някогашните й увлечения. Не иска да си я представи дори за миг с друг мъж. Може би и Иън се чувстваше по същия начин, но Лаура се правеше, че не забелязва това.

Когато гледаше как Майкъл си играе, Иън изглежда си спомняше за Филип. Често разказваше за сина си, двамата споделяха преживявания с децата си и тогава той се смееше, но след това внезапно замълчаваше и сменяше темата. Изглежда му беше особено приятно да играе с Майкъл и Лаура изпитваше благодарност за това. Когато тримата бяха заедно, понякога тя се улавяше, че за малко не е сбъркала името му и не го е нарекла Джими.

Тя отново започна да готви. През последните няколко месеца двамата с Майкъл караха само на супа и замразени храни. На Майкъл не му правеше впечатление какво яде, а тя все нямаше апетит. Но сега, когато на масата сядаше още един…

— Това много ми харесва — каза Гари, подавайки й скицата с момченцето, сгушило се под крилото на една гигантска птица. — Тъканта на перата е прекрасна.

— И на мен тази ми е любимата — каза Лаура. — Много работих върху нея.

— Как стана така, че отново започна да рисуваш? — попита Гари.

Лаура усети, че лицето й поруменя. Наистина, как стана? Как да обясни чувството от последните няколко дни, че отново живее? Не можеше да го каже на Гари. И затърси внимателно думите:

— Не съм сигурна. Може би… може би е времето.

— Мислех си, че някой ден може да заведем Майкъл на пикник. Разбира се, че за храната ще трябва ти да се погрижиш — каза той, сякаш се извиняваше. — Не трябва да ходим на кални места.

Лаура кимна. Иън сигурно скоро щеше да замине. Тя всеки ден очакваше той да каже, че тръгва на другата сутрин. При мисълта за заминаването му я обземаше меланхолия. Нямаше как да не си го признае.

— Да, хубаво ще бъде… — каза тя.

— Не изглеждаш много щастлива от тази идея. Може би е още рано — побърза да каже той.

За миг тя понечи да му разкаже, да му обясни защо не е щастлива, но се отказа. Знаеше, че в очите на Гари все още е омъжена за Джими. Защо да го разстройва? Иън скоро ще замине и Гари никога няма да разбере. Добре че Долорес и Сидни са във Флорида. Не искаше да кара Майкъл да лъже баба си и дядо си за гостуванията на Иън.

— Не, не е рано — каза тя и сложи за миг ръката си върху ръката на Гари. — Мисля, че точно това трябва да направим. И знам, че ще ни хареса. — Тя отново погледна часовника си. — Гари, трябва след малко да посрещна Майкъл от автобуса.

— Извинявай — каза бързо той и остави скиците. — Не трябваше да идвам, без да се обадя. — Подкара рязко количката и преди да се спусне по наклонената рампа, я изгледа замислено и каза: — Много се радвам, че те видях.

— Винаги си добре дошъл тук — каза разнежено Лаура. — Ще чакам с нетърпение пикника. Майкъл също.

— Аз също — кимна сериозно той.

След като Гари се скри зад люляковите храсти, Лаура взе чашата и скиците и бързо се прибра.

Точно щеше да излезе, и телефонът иззвъня. Тези дни тя имаше чувството, че телефонът е неин враг. Сигурно е полицията, която иска да разполага с нейния живот. Постоянно изпитваше ужас от анонимно обаждане на някой, който се наслаждава на нейния страх. Всеки път, щом телефонът иззвънеше, това си мислеше. Но винаги вдигаше слушалката. Една майка, чието дете не е вкъщи, винаги се обажда, когато телефонът звъни.

— Да? — каза тя предпазливо.

— Лаура, Марта е.

С чувство на облекчение Лаура се отпусна на стола до телефона. Понякога си мислеше, че редакторката й всъщност е нейна по-голяма преуспяла сестра и нищо друго. Представяше си Марта в кабинета й с изглед към Шесто авеню и бюрото й, затрупано с коректури и ръкописи и вечната диетична кока-кола. Марта, облечена с дрехи, ушити по поръчка, елегантна, събула обувките си под бюрото, с кацнали на носа очила с рогови рамки, говори по телефона и в същото време проверя да не би гримът й да се е размазал.

— Много ми е приятно да те чуя — каза искрено Лаура.

— Не се обаждам, за да те притеснявам — каза бързо Марта. — Само искам да проверя как си. Отдавна се каня да се обадя, но заради Асоциацията, нали знаеш… — Марта имаше предвид големия панаир на книгата, организиран всяка година от Асоциацията на американските книгоиздатели в Деня на загиналите във войните. Панаирът отнемаше много от времето и енергията на издателите.

— О, знам — каза Лаура.

— Как е Майкъл?

— Добре е. Чака с нетърпение ваканцията, разбира се.

— Като всяко нормално дете.

— Обаждаш се точно навреме. Започнах да работя по малко тези дни.

— Чудесно. Говорим за скици, нали? — попита Марта, която знаеше, че Лаура винаги първо рисува, а след това пише текста към рисунките.

— Само две-три.

— Много хубаво. Това означава ли, че се чувстваш по-добре?

Лаура се поколеба. Изпитваше нужда да сподели с някого, да разкаже на някого, който й съчувства.

— Нещо като че ли… се случи… и затова се чувствам по-добре…

— Чакай, не ми казвай. Запознала си се с необвързан, хетеросексуален, привлекателен мъж в твоето забутано градче.

Лаура без да иска се разсмя.

— Защо смяташ, че става въпрос за мъж?

— А за какво друго може да става въпрос? — попита Марта. Тя беше разведена след кратък брак на млади години и постоянно се възмущаваше от недостига на подходящи мъже в Ню Йорк. — Ще взема да се преместя при теб — каза тя. — Как е възможно такова нещо? Аз живея в град с осем милиона…

— С този човек се познавахме като деца. Срещнахме се случайно.

— Единственият мъж, когото случайно срещнах преди време, спеше във входа на кооперацията, а над него кръжеше рояк мухи — каза тъжно Марта. — И какво, ще има ли сватбен марш?

— О, Марта, стига. Моля те. Става дума само за приятелство. Просто си отвличам мислите от… от всичко…

— Слушай, ако е свестен, не го изпускай. Слушай какво ти казва леля ти Марта…

— Много ми е приятно да си говоря с теб — въздъхна Лаура. — Да можеше и да те видя…

— Ела в Ню Йорк. Доведи новия си приятел. Как се казва?

— Не ми е нов приятел. Казва се Иън.

— Все пак го доведи.

— Може и да дойда някой ден. Трябва да свършваме, Марта. Отивам да посрещна Майкъл от училище.

— Добре, виж какво, изпрати ми рисунките по факс, когато си готова.

— Ще ги изпратя.

— И още нещо… Боб Гърстър от Книжен свят свърза ли се с теб?

— Не… кой е той? — попита Лаура и погледна часовника.

— Журналистът, който щеше да пише материал за теб?

— Не — каза Лаура.

— Добре, ако го видя на панаира, ще му припомня някои неща. Всъщност специално ще го потърся. Беше голям сладур.

— Приятно прекарване на панаира — каза Лаура. Беше се изправила, готова да затвори телефона. Не искаше да закъснее за автобуса.

— Ще ти се обадя, като се върна.

— Довиждане — каза Лаура.

Беше закъсняла. Разбърза се.