Лоран Боти
В мъглата (88)

87

Вече се намираха на не повече от сто метра от решетките. Боб се обърна към Греди:

— Добре… Ами сега?

Алекс се поколеба:

— Ти май познаваш мястото по-добре от мене. Има ли откъде да влезем? Някоя друга врата?

— Не, и доколкото знам, не съм забелязал — нито намясто, нито на картите. Може би единственият начин е да преминем откъм гората… Но сигурно ще трябва да вървим с часове. Цялата част, достъпна откъм пътя, е защитена със стена, висока десет метра.

Греди забави, после спря колата до самата стена.

— Без да говорим за кучетата — прибави той. — Тъй че, дори да се хвърлим на щурм, струва ми се рисковано.

— Колкото до кучетата — подхвана Боб — имам чувство, че са пуснати по моите следи. Няма гаранция, разбира се. Мисля, че върху стената може да има и кабел под напрежение за защита.

— Според тебе какво става, когато някой спре пред желязната врата?

— Ако се задоволиш да останеш отпред, без да излизаш от колата, те ще изпратят един или двама юначаги да проверят самоличността ти. Всъщност, струва ми се, че…

— Хм… Че може и да се получи, нали?

Боб погледна неспокойно към Греди. Последният отвори жабката.

— Ето за тебе — рече, като извади малък револвер 38-и калибър и го подаде на Боб.

— Ами ти?

— Имам каквото ми трябва.

Той смъкна живо ципа на анцуга и показа кобура под мишницата си, от който се подаваше дръжката на служебното оръжие.

— Значи планът е…

— Предизвикваме момчетата да дойдат, заплашваме ги с пистолетите и влизаме.

Боб не прибави нищо. Още се чувстваше слаб, като че част от него беше останала в сплескания мерцедес, една енергийна струя, която няколкото минути в път не бяха успели да възстановят; но спокойната решимост на ченгето изглеждаше безапелационна.

— Знаеш ли къде е момчето? — попита Греди.

— Знам къде беше този следобед.

— Добре… Започваме.

Той млъкна, запали и измина бавно последните метри до решетестата врата.

 

 

Охранителната централа на Ла Талкотиер представляваше малка караулка с груби стени, разположена недалече от желязната врата и прикрита от зеленина, поддържана именно с такава цел.

Освен старомодния си изглед, оборудването на „пилотната система“, както я наричаха, нямаше за какво да завиди на охранителните системи на луксозните резиденции. Едната стена беше покрита с екрани, показващи различните стратегически точки в имението, контролирани чрез един пулт с бутони и телефони.

Антоанет Андреми седеше пред въпросния пулт с блеснали от възбуда очи като дете пред новата си електронна игра. До нея Бруно проявяваше обичайния си стоицизъм. Двамата бяха сами.

Антоанет се обърна към обезобразеното лице:

— И кой, всъщност, ни остава?

— Почти никой. Имаме две момчета в светилището, още едно обикаля около къщата… И ние. Всички останали са мобилизирани да заловят янкито.

— А кучетата?

— Същата работа.

Странна усмивка събра бръчките на Антоанет.

— Оттук какво може да се прави?

— Всичко. Да се дезактивират алармите, да се отвори вратата, да се изключи токът в кабелите… Всичко. Можете да поемете контрол над цялото имение.

— А какво ще стане, ако натисна тук?

Тя показа наслуки един бутон. Бруно не отвърна, но се учуди от интереса й към техниката. Винаги досега беше смятал, че лютата му омраза към Мадлейн Талко е единственото общо нещо, което го свързва с Антоанет. В действителност, би могъл почти да „обикне“ тая дърта кранта…

Изведнъж прозвуча приглушеният звън на алармен звънец — с ритмично червено примигване. В очите на старата жена се появи безумен пламък.

— Решетката — обясни й Бруно.

Показа й един екран с панорамен изглед, леко деформиран, на подстъпа към външната врата. Там се виждаше кола, чакаща да й отворят. Бруно насочи обектива на камерата към номера й, после с професионални движения, които очароваха Антоанет, набра нещо на клавиатурата на компютъра. На екрана се появиха думите НЕПОЗНАТ АВТОМОБИЛ.

— Какво правим? — попита той.

Антоанет потропа тихичко с тънките си пръсти по пулта в ритъма на галоп.

— Отваряме — отвърна просто. — Тази вечер имаме празник. Отваряме на всички!

И натисна бутона.