Лоран Боти
В мъглата (84)

83

… Студ… Болка… Лай… Студ.

Тежко. Главата тежи.

— Спи ми се, мамо. Искам да спя. Остави ме да спя…

… Мъгла… навсякъде мъгла… И, боже мой, замръзнал съм; а защо не мога изобщо да се поместя? Но какво ми става?…

— Мамка му!

Боб се стресна от собствения си глас. Само преди секунда си мислеше, че е шестгодишен. Строполил се е на леда на хокейния мач и лежи вече много минути в мъглата. И точно в тоя миг чувства жесток студ и влага, а главата му е като топка от метал. Точно така: голяма метална топка, която не му позволява да види нищо.

Но той не е на хокеен мач. Той е двайсет и деветгодишен и гласът му е мъжки — доказа го, като произнесе — макар и доста колебливо — „мамка му“. И не е денем, вече не. В момента е черна нощ.

С череп, стегнат в менгеме, той се опита да разбере къде се намира и какво се е случило. Първото нещо, което различи, беше една грамадна бяла гърда.

Възглавницата. Това е въздушната възглавница в колата! Господи, катастрофирал съм!

Той обърна глава, за да се измъкне иззад голямата надута топка от платно, но усети рязка болка в главата. Опита се да помръдне, но някакъв шиш го прободе в рамото.

Пострадал от множество контузии. Нали така се казваше?

Да. Ако са само контузии.

Той видя краката си върху седалката на шофьора и разбра, че главата му лежи върху седалката отдясно. Сигурно колата се е преобърнала; надути бяха и двете въздушни възглавници, с което са му попречили да разбие с глава предното стъкло.

Но какво е станало?

Спомня си за малкия Тома, за бягството си от имението на Талко, за затварящите се крила на желязната врата, за мобилния телефон, после… после нищо. Досеща се: временната амнезия може да го лиши от спомен за минутите преди катастрофата. Спомените могат да се възстановят и постепенно, и едновременно. Никога не се знае при мозъчно сътресение.

Както си лежи върху седалката, видя почти черна съсирена локвичка, голямо тъмно леке върху сивата тапицерия. Кръвта вече бе засъхнала.

Кървил съм. И не е отпреди десет минути. Каква ли съм я свършил? Колко ли време съм бил в безсъзнание?

Дочу далечен лай на кучета.

Потеря? Хайка?

Опасността прогони съня, който натежаваше на клепачите му при всеки опит на волята да го накара да се надигне. Той събра смелост, опря се на ръце, забрави за забития шиш в гърба — (Или поне възпалено сухожилие… се надявам) — и внимателно се изправи в седнало положение. За секунда пред очите му всичко се разпадна като картината на развален телевизор. После декорът се върна на място и той можа да констатира пораженията: цялата предна част на мерцедеса беше сплескана и усукана около дънера на дърво, чернеещо се в нощта и огромно като секвоя. Намираше се върху стръмен склон, в нещо като тъмна гора. Сигурно е загубил контрол върху колата, излязъл е с пълна скорост от пътя и се е спуснал по склона, преди да се приземи тук.

Далечният кучешки лай постепенно се приближаваше. Във врявата на хайката Боб започна да долавя и човешки гласове.

Безкрайно предпазливо провери дали може да движи крайниците си. Облекчен, констатира, че с изключение на болезненото дясно рамо и окървавеното му, но читаво лице — както се увери след един измъчен поглед в огледалото за обратно виждане — изглежда няма други сериозни рани.

Реши да излезе: голям храст пречеше на вратата да се отвори достатъчно и той я натисна. Тогава осъзна колко безсилни са мускулите му; функционираха забавено, както след прекалено дълъг и дълбок сън.

Но кучетата идат, старче.

Налагаше се да действа бързо.

Изблъска отново вратата със стиснати зъби заради острата болка в рамото и се измъкна от колата. Усещането за земя под краката беше успокояващо, но почувства как мускулите му поддават. Пусна вратата на колата и успя да се задържи изправен.

Вдигна глава: шумовете идеха отдясно и малко отдолу. Следователно трябва да се изкатери нагоре към пътя.

— … кучета… търси… дръж…

За първи път долови цели думи: тези типове бяха дяволски близо, факт!

Започна да се изкачва, подпомаган от лунната светлина, когато металните й отблясъци успяваха да проникнат между дърветата. Помагаше си с лявата ръка, като се подпираше на клон, намерен край пътя, катерейки се по една землена могилка… Да би имал достатъчно сила, щеше да драсне на четири крака, което би било много по-лесно предвид стръмнината на склона. Забеляза, че мъглата не е твърде гъста: следователно се намира по-близо до Ла Талкотиер, отколкото до града.

Така изтекоха около пет минути. Шумът от нощната хайка, пъхтенето, шибащите го по лицето клони и вейки от храсталаците, изкачването, ставащо все по-трудно, студът, вледеняващ оголеното му чело…

После дочу: ХВАНАХМЕ ГО! ЕТО ГО!

Това му даде криле. Забрави за тялото си, за изтощението, за болки и мъки… Събуди се инстинктът му за оцеляване и се затича автоматично с едничката мисъл: да им избяга. Сега сякаш всичко му помагаше да постигне целта си.

— КЪДЕ Е? КЪДЕ Е ТОЯ КОПЕЛДАК?

Тичай, божичко, тичай!

Най-сетне забеляза пътя. Минава само на петдесетина метра над него; долу кучетата се разлаяха.

— ЕЙ ТАМ НЯКОЙ СЕ ИЗКАЧВА НАГОРЕ! ЕЙ ТАМ! МЪРДА!

— ПУСНИ КУЧЕТАТА, БЕ СКАПАНЯК! ПУСНИ КУЧЕТАТА!

Долу зад гърба му шумата се разшумоля яростно; той се обърна и видя как лъчите на мощни фенерчета шарят по дървета и храсталаци. Преодоля последните метри на четири крака като животно и най-сетне се изправи пред прекрасния асфалтиран, вдъхващ спокойствие път, простиращ се вляво и вдясно до безкрая. Прекрачи металната релса и се помоли в тоя момент да се появи някоя кола.

Бели светлини предвариха с няколко секунди бръмченето на мотор, после два мощни фара пронизаха нощния мрак на стотина метра от него. Боб се втурна на средата на пътя и заподскача, като размахваше широко ръце.

И изведнъж си помисли: „ами ако са от «ония» типове?“.

Заля го вълна от страх, но вече нямаше време. Сякаш изскочили от тунел, двете огнени очи се устремиха право към него и той се почувства като заслепен от фаровете заек в мига преди да бъде прегазен. Неясен образ на кошута мина пред очите му, но не се спря.

„При всички случаи е твърде късно“ — помисли си. От това разстояние шофьорът вече ме е видял.

Диаметърът на фаровете се увеличаваше равномерно и неумолимо.

Сега печелиш играта или губиш всичко.